Бегачът

Глава 26

През целия път поддържаше скорост с пет километра над разрешената. Спряха два пъти за бензин и веднъж пред магазин за железария, за да купят пила за метал. Драйдън изгуби още десет минути, използвайки инструмента за обработката на един от ключовете на връзката на Дина Собъл.

Те слязоха от 1-40 и влязоха в Амарило в 12:35 часа Централно време⁷. Драйдън намери тих паркинг на две преки от апартамента на Холи. Нощта беше хладна и миришеше на ресторантска храна и автомобилни газове.

— Не се оглеждай за хора, които може да ни наблюдават — предупреди я Драйдън. — Ние сме двама души, които се прибират с покупки. Нито повече, нито по-малко.

Вече се намираха на улицата на Холи и на стотина метра от мястото, което беше тяхна цел. Драйдън носеше пазарските торби, които Дина бе напълнила с покупки в Модесто. Тротоарът беше пуст и в по-голямата си част неосветен. Не се чуваше и звук в нощта, като се изключи далечното жужене на града.

Както очакваше, вратата на сградата беше заключена, но Драйдън вече стискаше преработения ключ в ръката си. Шперц, казано по-простичко. Беше изпилил ключа до пет равни зъба, които напомняха на малки гръбни перки на акула. С малко умение с този инструмент човек можеше да отвори повечето от стандартните патрони на света. Драйдън го беше използвал в дузина или повече страни, когато тихото влизане в някоя сграда беше особено важно. През годините след службата никога не беше използвал нещо друго освен патрони с дисков механизъм за своята собствена врата. Те бяха непробиваеми с шперц. Бяха и доста редки.

Къщата през две врати от тази на Холи имаше стандартен патрон. Драйдън я отключи толкова бързо, колкото би го направил с оригиналния ключ. Вратата на апартамента на втория етаж не беше по-трудна.

В жилището нямаше мебели. Заключиха вратата, без да палят лампите. Интериорът беше подобен на този в повечето празни апартаменти, които Драйдън беше виждал: новобоядисани стени и лека миризма на препарат за пране на мокети.

Миг след като влязоха и вратата беше заключена зад тях, Рейчъл отиде при източната стена — това беше най-близката точка до дома на Холи — и затвори очи. Тя стоя там, опряла пръсти в мазилката и без да продума, повече от минута.

Зрението на Драйдън започна да се приспособява към сумрака. Единствената светлина беше от редките улични лампи, която влизаше през затворените щори, и синьото излъчване на светодиодния екран на печката.

— Сигурно чуваш петдесетина човека оттам — подхвърли Драйдън.

Рейчъл кимна.

— Все едно се опитваш да различиш един глас сред тълпата.

— Късно е. Може да си е легнала да спи.

— Не мисля. Мога да чувам хората дори когато спят. Точно сега чувам цяла група в сградата до нас и неколцина, които са доста по-далеч, но в същата посока. Но между тях има голямо пространство, в което няма никого. Мисля, че това е къщата на Холи. Според мен е празна.

Рейчъл продължи да слуша и да чака.

— Понякога работното време на лекарите е доста Странно — отбеляза Драйдън. — Няма защо да се тревожиш.

Рейчъл кимна.

— Чуваш ли някого другиго? — попита Драйдън. — Някой пратен от Гол?

Дълго време Рейчъл не отговори. Той видя как лицето ѝ се напрегна.

— Не мога да кажа — най-накрая каза момичето. — Дори мислите на лошите хора през по-голямата част от времето са напълно нормални.

Тя слуша още минута, после отвори очи и се извърна от стената.

Драйдън отиде при прозореца във всекидневната. Той гледаше към улицата и отсрещните сгради. Остави щорите затворени и долепи очи до цепките между ламелите. Заемайки позиция под правилния ъгъл, можеше да види предната веранда на Холи. На площадката лежеше вестник в найлонова опаковка.

Драйдън се върна при вратата, където беше оставил покупките на Дина. Отвори торбата с марлите и дезинфектантите.

— Дай да видя ръката ти — каза той.

Беше два и четвърт сутринта. Рейчъл спеше вече цял час, свита на кълбо на пода близо до стената. Не издаваше звуци, нито правеше някакви движения — въздействието на лекарството отдавна беше отминало.

Драйдън смяташе, че усеща, когато тя сънува — от време на време хладината по слепоочията му сякаш се усилваше двойно и тройно. Вече беше свикнал да го усеща непрекъснато — чувстваше го дори когато Рейчъл спеше. Обаче тези приливи и отливи бяха нещо ново. Някакъв резултат от съня ѝ, предположи той, един вид неконтролирана дейност, като бързото движение на очите или нощен тремор.

Той гледаше към щорите, за да види светлините на фарове, и се ослушваше за спиращи коли и стъпки по тротоара. Всеки път, когато чуеше нещо такова, отиваше да погледне през прозореца. Засега нямаше никого в къщата на Холи Феръл. Вестникът продължаваше да лежи на площадката.

Вече опозна апартамента. Не му отне много време. Жилището имаше пет стаи: кухня, всекидневна, баня, две спални. Втората имаше малък балкон, на който се излизаше през плъзгаща се врата и гледаше към задния двор. На сумрачната светлина отвън Драйдън видя тясна алея, която водеше на запад, вървейки успоредно на улицата отпред. В далечния край на алеята се издигаха още няколко градски къщи, но повечето бяха безлични малки сгради, които можеха да бъдат какво ли не: фирми за продажби на недвижими имоти, туристически агенции, кафенета. Между тях имаше широки алеи, които водеха към улицата от другата страна.

Беше седнал с гръб към стената на хола. От това място, за да види верандата на Холи, трябваше само да обърне глава.

Потърка очи. От четиресет и осем часа не беше спал както трябва. Отпусна ръце на пода и отвори очи. Ако ги държеше затворени, само щеше да се почувства по-уморен.

Заслуша се в шумовете на сградата. Системата за вентилация и отопление тихо жужеше. Глухи баси от високоговорители някъде отгоре. Смехове — пияни мъже и жени.

Хората живееха.

— Минавало ли ти е през ума да опиташ отново?

Обърна се.

Рейчъл лежеше подпряла глава на здравата си ръка и го гледаше.

— Имам предвид да имаш отново семейство.

— Не знам. Предполагам, че не.

Не ѝ беше казал много за Триш и Ерин. Поне не и на глас.

— Съжалявам — извини се Рейчъл. — Не мога да не чувам мислите ти, но ако предпочиташ, може да не говорим за това.

Той поклати глава.

— Не се притеснявай.

Песента на горния етаж свърши и започна друга. Драйдън реши, че разпознава басите. Май беше "Под прикритието на нощта" на "Стоунс".

— Трябва отново да бъдеш нечий татко. Ще бъдеш добър баща. Ти си добър баща.

Тя стана, прекоси стаята до прозореца и седна до него. Облегна глава на рамото му. Минута по-късно отново заспа.

Вече беше четири без двайсет. Купонът на горния етаж беше свършил. Не се чуваше никакъв звук освен дишането на Рейчъл.

С периферното си зрение Драйдън улови слаба светлина, която се плъзна по спуснатите щори. Някаква кола намали и спря наблизо.

Той се обърна и погледна през цепнатината.

Черна лимузина. Точно пред къщата на Холи.

Двама мъже слязоха бързо от колата и започнаха да оглеждат улицата в двете посоки. Шофьорът остана на мястото си.

— Рейчъл — повика я тихо Драйдън.

Побутна я лекичко с лакът.

Тя се събуди дезориентирана. Огледа се в мрака и едва тогава разбра. Наклони глава, сякаш се ослушва, макар и не с ушите.

— Двама мъже долу на улицата — прошепна Драйдън. — Друг в колата. Чуваш ли ги?

Тя кимна.

— Има ли още някого в колата? — попита Драйдън.

Рейчъл поклати глава.

Драйдън продължаваше да ги наблюдава. Двамата свършиха с огледа на улицата. Качиха се по стълбите до входната врага на Холи, отключиха и влязоха. Сам изпита усещането, че вижда как вниманието на Рейчъл ги последва, главата ѝ леко се наклони, завъртайки се с няколко градуса.

— Мислите им са като списък за проверка — подхвърли тя. — Кухнята чиста, предната баня чиста, коридорът чист.

— Прилича на проверка по безопасността — обясни Драйдън. — Искат да се уверят, че няма никого, преди да се върне собственикът.

Холи имаше телохранители, които работеха за нея. Интересно.

Рейчъл продължи да слуша. Драйдън си представи как двамата мъже проверяват жилището стая по стая, действайки методично от долу нагоре.

Излязоха след пет минути и застанаха като постови на верандата. Единият вдигна вестника и го занесе вътре. Лимузината потегли и дълго време след това нищо не се случи.

В 4:05 според часовника на печката лимузината се върна. Един от мъжете на верандата слезе по стълбите на тротоара, за да я посрещне. Отвори задната врата на колата и оттам слезе жена. На четиресетина години. Дребничка, с миловидни черти. Макар светлината да не беше особено силна, Драйдън успя да види, че е жената от снимката на интернет страницата на болницата.

Рейчъл вече я беше засякла.

Драйдън наблюдаваше как телохранителят я заведе до входната врата. Тя влезе сама, а мъжът отново застана на поста си.

Драйдън си спомни какво каза Рейчъл предишната вечер: колко трудно е да получиш полезна информация от нечии мисли. Колко често мислите са подредени в цели свързани изречения? Колко често бяха парчета от скорошни разговори, случайни образи?

В продължение на пет минути Рейчъл не каза нищо. Понякога затваряше очи и се съсредоточаваше още по-силно.

— Пише имейл — каза тя накрая. — Медицински неща за някого на име Лейни. Не знам какво означават повече от половината думи. Мисля, че някои от тях са имена на лекарства.

Драйдън почувства как хладът по слепоочията му отново се засилва. Нямаше съмнение, че е в резултат от съсредоточаването на Рейчъл. Нищо не каза за това, дори рядко мислеше за него. Цялото му внимание бе насочено към това какво ли ще им разкрие следващият час.

— Изпрати го — каза Рейчъл.

Мълчанието ѝ продължи още една минута. Усилията да се съсредоточи сякаш я караха да изпада в транс. Клепачите ѝ почти се затвориха.

Изведнъж се отвориха широко. Тя се сепна така, сякаш някой я беше сръгал.

Драйдън не попита нищо. Просто чакаше.

Рейчъл се изправи. Отиде до източната стена, сякаш беше привлечена от онова, което чува в главата на Холи Феръл.

— Какво става? — прошепна Рейчъл.

Драйдън също стана. Точно се готвеше да се дръпне от прозореца, когато чу звук: скърцане на дърво.

Дюшеме.

Някой стоеше пред вратата на апартамента.