Бегачът

Глава 23

Мина един час.

Нищо не се случи.

Драйдън отвори вратата и отново слезе. Заслони с ръка очите си и огледа хоризонта на всички страни. Нямаше приближаващи хеликоптери. Нямаше коли по черния път от Колд Спринг.

Доста големи градове отстояха на половин час полет от тук, които със сигурност имаха поне по един полицейски хеликоптер. Ако някой от сателитите на Гол беше забелязал Драйдън в пустинята, щяха само в течение на няколко минути да ги вдигнат във въздуха.

Гол нямаше да знае, че това е номер, защото Рейчъл не беше в колата. През нощта сателитите, използващи топлинно изображение, можеха да регистрират, че не е вътре, но през деня, когато покривът на колата е по-топъл от всеки човек, който може да е вътре, нямаха никакъв шанс.

Ако Гол наблюдаваше мястото, отговорът вече щеше да е дошъл — бърз и мощен.

Драйдън изчака още една минута, след това се качи в колата и я запали.

Когато спря на паркинга, Рейчъл направо спринтира от дърветата към колата. Не беше сигурен дали някога е виждал толкова ясно изписано облекчение по нечие лице. Тя се качи до него и го хвана за ръката, сякаш имаше нужда да се увери, че е истински.

— Нещо интересно? — попита момичето.

— Нищо разбираемо за мен.

Тя отвори уста да каже нещо, но той я изпревари.

— Да, ще те заведа там. Ще го гледаме в продължение на една минута, а после ще се махнем по най-бързия начин.

През първите няколко километра от пътуването Рейчъл беше само оживена. Според нея това отчасти се дължеше на вълнението, че може би след минути ще научи нещо ново, но главното беше, че вече не е сама в гората.

Нямаше намерение да каже на Сам какво беше изпитала. Беше по-изплашена за него, отколкото за себе си, но най-вече изпитваше…

Хлад.

Само това можа да измисли, за да го опише. Усещането от това, че е сама, след толкова време, прекарано с него. Чувството за топлина, което извираше от него и я обгръщаше. Беше доста сигурна какво е това чувство, но и за него нямаше намерение да говори. Без съмнение това би било неловко и за двамата. Обаче нямаше значение. Беше достатъчно, че може отново да го изпитва.

Мислеше си за това и се усмихваше лекичко, когато очите ѝ уловиха неясните очертания на кулата на фона на пустинното небе.

Усмивката ѝ изчезна. Обхвана я същият необясним страх, който беше изпитала в Бейкърсфийлд, сякаш вижда някаква гигантска хлебарка.

Сам забеляза какво става.

— Можем да се върнем — предложи той.

Рейчъл поклати глава. Преди да отговори, направи усилие да прогони страха от гласа си.

— Всичко е наред.

Почувства вибрациите на земята още щом слезе от колата. Те с бучене проникваха през подметките на маратонките, в краката ѝ, в костите.

— Добре ли си? — попита Сам.

Рейчъл кимна.

Погледът ѝ се беше впил в голямото черно устройство с формата на бирено буре на трийсетина метра над главите им. Цялата кула я плашеше, но то по-някаква причина беше най-страшното. Направи усилие да си поеме дълбоко дъх, защото дишането ѝ ставаше плитко, ако не внимава.

Пусна вратата на колата и тръгна към кулата. Стъпка по стъпка. Спокойно. С периферното си зрение видя, че Сам се обръща, за да огледа пътя, по който бяха дошли. Тя продължи да крачи.

Знаеше какво трябва да направи. Не беше сигурна как е разбрала — може би това беше друг условен рефлекс. Знаеше също, че това е последното, което има желание да направи, но тази причина не ѝ даваше основание да се откаже, нали? Беше се уморила да бъде уплашена. Измина последните няколко крачки до основата на кулата и силно се вкопчи с две ръце в два от ъглите.

Ако вибрациите на земята бяха накарали костите ѝ да бучат, този контакт ги застави да стенат. Сякаш бяха кухи. Кухи и пълни с жужащи мухи.

Чу се да издава звуци. Да хленчи. Да вика. Чу Сам зад гърба ѝ да я вика по име и да тича към нея. Долови намеренията в мислите му: да я хване за раменете и да я дръпне от проклетото нещо.

— Не! — извика тя.

Чу как спира точно зад нея. Той заобиколи отстрани и я хвана за ръката.

— Рейчъл…

Ето как работи. Трябва да се държа, докато стане.

Мислите ѝ бяха възникнали от само себе си. Нямаше представа какво означават. Какво трябваше да се случи?

— Рейчъл?

Не трябва да се пускам. Всяка секунда…

— Не ме спирай — успокои го тя. — Всичко е наред.

Той отговори нещо, но тя не го чу. Заляната в слънчева светлина пустиня изчезна и тя изведнъж се озова в свят от гласове и мисловни картини.

Всякакви. Хора, кучета, коли. Но в почти всички имаше…

Градът. Мястото на север оттук, през което бяха минали, когато слязоха от щатското шосе. Това бяха мисловни картини на града, па магазините, които видя, на бензиностанцията, на хълмовете в Източна посока. А гласовете бяха мисли. Все едно хиляда души мислят едновременно, все едно е застанала в средата на голяма тълпа, достатъчно близо, за да може да чува всички.

Сам още беше зад нея и повтаряше нейното име. Питаше я дали е добре. Рейчъл искаше да му отговори, но…

В момента се случваше още нещо. Под всички картини и гласове, под нейните собствени крака имаше…

Тунел. Който се отвори като падаща врата под нея. Не можеше да го види, но го усещаше. Тунел, направен от кабели, пращящи и бучащи подобно на голямото черно нещо горе на кулата. Тунелът водеше надолу и надалече, много надалече. Съзнанието ѝ се протегна надолу в него, понесе се с писък по протежението му със замайваща скорост и там почувства…

Някой друг. Някой в далечния край.

… друго съзнание. Съзнанието на мъж, поне на такова приличаше. Почувства неговите мисли да проникват в нея. Изображение на плувен басейн с планини зад него. Две жени с черни коси, голи във водата. После помещение, пълно със странни машини и компютри.

Модифицираният сигнал за номер две нещо се разкопа, защо ли… опа, ей. ЕЙ.

В мислите на мъжа се просмука паника.

Мамка му, какво се случи току-що? Извикайте Хейгър. Хайде, мамка му, някой да извика Хейгър!

Обаче дори тези звуци и картини избледняха надалече от нея, от пукащия тунел и останалото, избледняха и заглъхнаха, защото изведнъж изпита усещането…

Какво беше това?

Някакво място в нейното собствено съзнание. Подобно на склад, където имаше различни неща, но не можеше да погледне в него. Нещо препречваше пътя. Мембрана. Нещата в склада я натискаха, техните форми я опъваха навън, разтягаха я.

Моите спомени. Това са моите спомени, които се опитват да излязат.

Стори ѝ се, че самата кула ги разбърква. Вибрацията в костите, в съзнанието ѝ раздрусваше всичко.

Почувства как ръката на Сам стиска по-здраво нейната. Всеки момент щеше да я дръпне, но…

Нещо от склада със спомени си пробиваше път. Нещо важно за нея, с остри краища и нажежени до бяло ръбове, си прорязваше път през мембраната.

Видя картина в съзнанието си. Жена, която се навежда, за да ѝ се усмихне. Имаше мили кафяви очи. Беше красива.

Здравей, Рейчъл? Как се чувстваш днес?

Как се казваше? Точно това се опитваше да среже пътя си през бариерата. Името на жената. Сигурна беше.

Сам сега говореше по-високо. В гласа му имаше страх. Казваше ѝ да се освободи.

Мембраната беше опъната до скъсване, изгарящите ръбове на името почти бяха преминали.

Холи. Казва се Холи.

Холи коя?

Мисловното изображение беше още там. Очите на Холи, толкова хубави, когато се усмихваше…

Как беше цялото ѝ име?

Не го ли беше чула някъде другаде? Не беше ли в нечии мисли? Съвсем наскоро?

Холи. Холи, Холи, Холи…

Ръцете на Сам откъснаха пръстите ѝ един по един от метала. Ужасната вибрация престана, сякаш някой беше дръпнал щепсела. Тя залитна назад и изгуби равновесие, но неговите ръце я обгърнаха. Държеше я и говореше меко.

— Добре ли си? Рейчъл?

Тя отвори очи и го погледна.

— Холи Феръл — прошепна тя.

— Какво?

Няколко секунди не можеше да отговори. Подреждаше всичко в съзнанието си. Подреждаше идеите като състезателни колички по домашна писта. Защото знаеше къде бе попаднала на това име наскоро. А това беше най-лошото от всички места, където да го чуе.