Фордът все още стоеше в гаража на селската къща. Вътре облякоха сухи дрехи. Макар ризите и панталоните на Холи да бяха твърде големи за Рейчъл, с навити ръкави и крачоли щяха да свършат работа. Преди да тръгнат, Драйдън извади телефона от подгизналите си панталони и направи опит да го подсуши колкото може. Машинката все още работеше. Извади списъка със скорошни обаждания и избра номера на Харис, който беше най-отгоре.
— Помниш ли ченгето, което щеше да те закопчае за пиянство на публично място — попита Драйдън — и те пусна, защото ѝ изпя "Не е ли хубава" на Стиви Уондър?
— Разбира се.
— Помниш ли точното място, където се случи?
— Да.
— Ще се срещнем там в сряда в два следобед. Доведи Марш.
— Това ли е цялото съобщение? — попита Харис.
— Златна вейка — отговори Драйдън.
Прекъсна разговора и изхвърли телефона в кофата за боклук. Холи също заряза своя. Бяха с вграден джипиес и можеха да бъдат проследени от телефонния оператор.
Беше напълно възможно и фордът да е оборудван с някакво устройство, лесно за проследяване. Оставиха го на паркинг в Топека и платиха в брой три автобусни билета.
Мястото на срещата беше кафене на брега в Галвестън, Тексас. Денят беше горещ и Мексиканският залив лежеше яркосин под чистото небе.
Петимата се настаниха на маса във вътрешния двор, далеч от останалите. Рейчъл изглеждаше плаха в присъствието на Харис и Марш. Седеше между Драйдън и Холи, като се притискаше ту в нея, ту в него.
В главата на Драйдън се въртеше една идея. Като бродница, която чука на вратата да влезе, откакто бяха оставили Канзас зад тях. Беше сигурен, че Рейчъл я е доловила, макар че се бе постарал доста да я държи на прага. Но не можеше да я крие завинаги. През следващите няколко минути вратите пред нея щяха широко да се отворят.
— Преди няколко вечери "Уестърн Дайнамикс" понесе тежък удар върху програмата си. Може би вече знаете за това.
— Не е голяма загуба за света — подхвърли Драйдън.
— Антените са затворени за неопределено време — продължи Марш. — Не знаем положението на агентите на компанията, включително групата със следващия ген — децата, на които лекарството е дадено, докато са били зародиши. Вероятно всички са изолирани някъде. Хората, които носят отговорността, не искат да включат никого към антените, докато Рейчъл продължава да съществува като заплаха. — Марш погледна към момичето, после продължи. — Трябва и тримата да разберете, че за тези хора това е само временен неуспех, а не краят на пътя. Дори това да беше така за тази фирма, щеше да се появи друга, която да поеме топката. Технологията, за която става дума тук, е като безпилотните самолети. Никога няма да се върне обратно в кутията на Пандора. Могъщите интереси, които искат да я видят развита, накрая винаги получават онова, което искат. Затова тези хора винаги ще искат Рейчъл да бъде извадена от уравнението. Сделката, която Гол се престори, че сключва с вас: да позволи генетичните промени у момичето да бъдат обърнати, вероятно щеше да бъде невъзможна за осъществяване дори ако я беше изпълнил. Не че лечението нямаше да даде резултат, а защото някой щеше да я убие, преди то да завърши.
— Ще трябва да се крие до края на живота си. Няма безопасно място за нея. Дори страни, които не екстрадират, няма да са достатъчно сигурни — вметна Харис.
Драйдън дори не си направи труда да отговори. Всичко това беше очевидно.
— Като начало — обади се Марш, — вероятно отново ще започнат издирването на човека с мръсната бомба, който по случайност прилича на теб, Драйдън.
— Как е възможно това? — избухна Холи. — Излязоха по телевизията и казаха, че заподозреният е мъртъв.
Марш сви рамене.
— Ще обявят, че са сбъркали. Не е трудно да убедиш хората, че правителството е прецакало работата. И това е само един от начините да те преследват. С времето ще измислят причина да покажат и твоето лице по новините, госпожице Феръл. Това, което искам да кажа, е, че вие тримата трябва да се покриете много дълбоко, ако искате да оцелеете. Ако си мислите за някое селце в Кот д'Ивоар, където да помагате да копаят кладенци и да преподавате английски, забравете. Трябва да изберете такова място, където не се получават западни вестници. Някъде, където няма представители на Корпуса на мира. Където не идват туристи. Вие тримата трябва да направите нещо повече освен това да изчезнете от полезрението. Трябва да изчезнете от лицето на земята. Честно казано, не съм сигурен дали това е възможно.
Драйдън имаше чувството, че чува как пантите в съзнанието му скърцат, докато онази мисъл се промъква.
Рейчъл го хвана за ръката и поклати глава. Знаеше. Разбира се, че знаеше.
— Прав си — обърна се Драйдън към Марш. — Но няма да изчезнем и тримата, а само двама.
Видя с периферното си зрение Холи да се обръща към него.
— Какви ги говориш?
Драйдън не отмести очи от Марш.
— Познаваш някои от тези хора, нали? Оглавяващите тези фирми и онези в правителството, които им служат.
Марш кимна.
— Познавам неколцина.
— Познаваш и друг тип хора в правителството — отбеляза Драйдън. — Такива, които не са изцяло корумпирани. Които не са толкова благосклонни към тези интереси. Не може да си единственият честен човек сред тях.
— Така е.
— Тогава ето какво ще се случи.
Трябваха му две минути, за да изложи идеята си. Когато свърши, лицето на Марш беше безизразно. Той остана дълго време потънал в мълчание, обмисляйки чутото.
— Край с кариерата ми, ако ти помогна да направиш това — каза той най-накрая.
— Така е — съгласи се Драйдън.
— Дори да оставим това настрана, работата е трудна.
— Ти си министър на вътрешните работи — отбеляза Драйдън. — Отговаряш пред президента на Съединените щати. Не ми казвай, че с няколко телефонни обаждания не можеш да събереш тези хора в едно помещение.
— По един или друг начин мога да го направя. Онова, което не мога, е да гарантирам твоята сигурност.
— Не се опитвам да осигуря своята безопасност — възрази Драйдън и кимна към Рейчъл и Холи, — а тяхната.
Марш сви рамене.
— На тях това ще помогне. А ти… ти може да бъдеш убит. Или затворен в "Гуантанамо". Вероятно ще ме накарат да подпиша заповедта за прехвърлянето ти в базата. Вече съм изпращал хора там.
— Аз също — отговори Драйдън, — но не мисля, че ще бъда в Гуантанамо, когато това свърши. И не мисля, че ще ме убият.
До него Рейчъл се сдържаше, но сега, когато се готвеше да го каже, стисна силно ръката му.
— А какво очакваш да бъдеш? — полюбопитства Марш.
— Примамка— отговори Драйдън. — Какво друго? Може в началото и да ме приберат за малко. Може да използват по-действени техники за разпит, и за всеки случай ще докарат четец на мисли от "Уестърн Дайнамикс". Така ще измъкнат много информация от мен, но няма да научат къде са отишли Рейчъл и Холи. Просто защото аз няма да зная. Щом тези хора разберат това, вече няма да представлявам интерес за тях. Тогава, ако са глупави, може да ме убият, но те не са. Затова онова, което очаквам да направят, е да ме изпратят да си вървя и да ме наблюдават до края на дните ми с надеждата, че някой ден Рейчъл може да се появи. — Той замълча. Сега, когато трябваше да каже последната част, му се наложи да се насили. — Но за нейно добро тя никога не бива да го прави.
Рейчъл започна да клати глава, но се спря и миг по-късно просто безмълвно се разплака. Драйдън осъзна защо: не би могла дори да протестира, за да се утешава с това. Нито пък с мислите на възрастните около масата, които я заливаха. Категоричното им съгласие с думите на Драйдън. Нямаше какво друго да направи, освен да седи и да приеме удара. Драйдън я придърпа към себе си, а тя се вкопчи в него така, сякаш се бои, че вътрешният двор ще пропадне под краката ѝ.
Повече от минута никой не проговори. После, сякаш се бяха наговорили, Холи, Марш и Харис станаха от масата, за да ги оставят насаме.
Драйдън се съсредоточи, за да попие тези мигове: Рейчъл в неговите обятия, притиснала лице в рамото му. Към тези подробности щеше да се връща до края на живота си. Трябваше да ги изживее колкото може по-интензивно, защото това беше последната му възможност.
— Знаеш, че има и друг начин — прошепна Рейчъл. В гласа ѝ освен напрегнатост и сълзи имаше и още нещо. Оттенък на острота — следа от онази друга Рейчъл.
— Знам — отговори той.
— Вместо да се крия, мога да видя сметката на тия хора. Мога да се скрия близо до Капитолия някъде във Вашингтон и да вляза в главите на всички, които помагат на тези фирми. Няма нужда да убивам. Има много други начини да прекратя техните кариери. Да ги накарам да купуват наркотици и после да бъдат заловени. Да кажат нещо лошо до включен микрофон. Да си разкъсат дрехите на улицата и да крещят срещу колите. Мога да им разбия живота на парченца, без да дори косъм да им падне от главата. Ако техните заместници се окажат същите, мога и с тях да се оправя. Мога да върша това до края на живота си.
— Няма и да е неправилно — кимна Драйдън, — защото напълно го заслужават. Но ти не заслужаваш такъв живот. — Той я отдалечи малко от рамото си и повдигна лицето ѝ към своето. Следи от остротата имаше и в очите ѝ. Призракът на онова, което е била през всички тези изгубени години. — Онова, което ти заслужаваш, е детство — продължи Драйдън. — И имам намерение да ти го осигуря.
Рейчъл кимна и примигна, защото бликнаха нови сълзи. Те сякаш измиха от очите ѝ всичко, чието място не беше там.