Глава 5

Драйдън смени лентата на движение, за да задмине един ТИР, като караше само малко над позволената скорост, за да не привлича внимание. Видимостта на магистрала 101 беше по-добра, отколкото в града. Макар да следваше крайбрежната ивица, същевременно пътят се изкачваше, излизайки над мъглата.

Засега целта му беше единствено да увеличи разстоянието между тях и Ел Седеро. Щеше да реши в каква посока да поеме, след като чуе края на историята от Рейчъл. През последната минута тя беше потънала в мълчание, обмисляйки какво да каже. Накрая се обърна към него.

— Преди да кажа каквото и да било, трябва да направя нещо, за да ми повярваш — започна тя.

— Преследват те мъже с автомати. Каквото и да става, няма нужда да ме убеждаваш, че е истина.

— Може да започнеш да мислиш другояче, когато научиш повече.

Тя погледна надолу към ръцете си, които потупваха в ритъм по коленете. Каквото и да се готвеше да направи, то явно я караше да нервничи.

— Да знаеш — каза тя, — че това ще те изплаши.

— Повече от случилото се тази нощ?

— Много повече.

Тя силно издиша и преди Драйдън да успее да отговори, му нареди:

— Намисли си четирицифрено число. Случайно, а не част от телефонния ти номер или нещо друго, което някой би могъл да знае. Не го казвай на глас, само си го помисли. Стисни устни, за да не го кажеш случайно.

Драйдън стрелна поглед към нея, питайки се дали не е шега, но очевидно не беше. Тя се бе вторачила в него, а безпокойството протичаше през нея като електрически ток.

Драйдън отново се съсредоточи върху пътя и се зае със задачата. Стисна устни. Пренебрегна числа, които имаха някакво значение за него. Остави съзнанието си свободно да се рее и да избере напълно случайно число: 6724. Представата за него едва се беше оформила, когато Рейчъл го повтори:

— Шест хиляди седемстотин двайсет и четири.

Той се обърна и вторачи поглед в нея. Тя също впи очи в него. Пикапът стигна до разделителната лента и гумите засвириха. Драйдън го върна в лентата и отново се съсредоточи върху пътя. Няколко секунди не можа да измисли какво да каже. Никога преди не се беше срещал с нещо невероятно, но същевременно действително.

Погледна я отново. Тя още очакваше неговата реакция. Той се обърна напред и си помисли: кажи антилопа, ако чуваш това.

— Антилопа — повтори Рейчъл.

Кърен вдигна сто и петдесет, лавирайки между колите по магистралата.

— Намират се на седем и половина километра пред вас — каза Гол по мобилния телефон. — Спазват ограничението на скоростта, така че след минути ще ги настигнеш. Следващият изход е на повече от трийсет километра нататък.

— Разбрано — отговори Кърен, макар да беше сигурен, че Гол вече е затворил.

Понякога работата за Гол беше като да работиш за Бог. Неговите източници на познания сякаш граничеха с всемогъществото, макар да си оставаха напълно скрити. Освен това човек се пазеше да го ядоса. Кърен нямаше да се изненада, ако научи, че Гол може да превръща хората в стълбове от сол.

— Можеш просто ей така… да четеш мислите ми? — попита Драйдън.

Усети как съзнанието му се опитва да подреди всичко ставащо, но не смогва.

— Четеш не е точната дума — отговори Рейчъл. — Така излиза, че го правя нарочно. По-скоро е като чуване. Просто се случва. Дори не мога да го изключа.

— Значи чуваш всичко? Всяка мисъл, всяка идея?

Рейчъл кимна.

— Доколкото знам, да. Понякога е объркващо, защото не мога да различа моите собствени мисли от нечии чужди. Когато се уловя да мисля: би било кофти да ме застрелят точно сега, трудно е да разбера дали е твоя мисъл или моя. Но повечето мисли, да, повечето, мога да кажа, че са твои. — След това добави по-тихо:

— Мога да кажа, че си мил човек и ме харесваш и че когато си с мен, ти напомням някого. И това те прави едновременно щастлив и тъжен.

В съзнанието на Драйдън пропълзя напрежение. Нима сега ще трябва да цензурира мислите си? Всяко глупаво, случайно нещо, което му хрумва? Дали изобщо е възможно да го прави?

— Не се тревожи за това — каза Рейчъл.

Трябваше му секунда, за да осъзнае какво се беше случило току-що: тя отговори на негова мисъл, която дори не беше произнесъл.

— Съжалявам — обади се Рейчъл, — но не мога да чакам да кажеш нещо, ако искаш.

Дълго време Драйдън кара мълчаливо, вторачил поглед в разделителните линии, които прелитаха край тях.

— Как го правиш? — попита той накрая. — Как работи?

— Не знам.

— Винаги ли си можела да го правиш?

— Поне през последните два месеца. Колко време преди това — нямам никаква представа.

По свой начин тя прозвуча толкова объркана, колкото се чувстваше и той.

— Знам, че не работи на големи разстояния — добави тя. — Ако искаш да останеш сам, просто трябва да се отдалечиш малко.

Драйдън още усещаше странната хладина по слепоочията си. Не беше изчезнала, откакто я усети за пръв път на насипа пред магистралата. Сега, когато се замисли за това, се запита дали е била там преди това — в града, на дъсчената пътека в първите мигове, когато срещна Рейчъл.

— Тази хладина е от мен — обясни тя. — Каквото и да прави мозъкът ми, другите го усещат по този начин. — Каза го тихо и наранено, извинително. Драйдън почти можеше да прочете нейните мисли. Не мисли, че съм ненормална. Моля те, не ме изоставяй.

— Едва го усещам — каза той. — Не се притеснявай.

Тя кимна и вдигна крака на седалката, обхващайки коленете си с ръце. Седнала така, изглеждаше много дребничка.

Четири минути докато надминат пикапа. Оттук Кърен не можеше да види стоповете му заради изкачванията и завоите на магистралата, но беше направил нужните сметки наум.

Погледна през рамо към средната седалка, където седяха трима от хората му с приготвени оръжия.

Не видя удоволствие по лицата им. Той също не изпитваше нещо, което дори леко да прилича на удоволствие. Работата трябваше да се свърши и толкоз. Ни повече, ни по-малко.

— Не си правете труда да обездвижвате пикапа. Направо открийте огън на месо. Първо момичето.

— Мястото, където ме държаха, беше като болница, като изключим това, че беше празна — започна да разказва Рейчъл. — Бях само аз и хората, които ме държаха там.

— Оттам ли избяга днес?

Момичето кимна.

Драйдън се опита да си го представи. Ел Седеро беше доста малък град. Трудно можеше да се сети за нещо, което да прилича на изоставена болница. Той се замисли за района, откъдето преследвачите на Рейчъл, изглежда, бяха дошли. Районът точно зад веригата от дюни. Там имаше бизнес парк — четиресет хектара добре поддържани площи с разпрострели се на всички страни едно-и двуетажни сгради. От онези постройки, край които можеш да минаваш всеки ден в продължение на двайсет години, без да им обръщаш някакво внимание. Можеш да работиш там и да нямаш представа какво се случва зад съседната врата.

— Това бяха сградите — потвърди Рейчъл. — Онази, в която ме държаха, беше самостоятелна и съвсем в края.

Драйдън я изчака да продължи. Още седеше, обхванала с ръце коленете си. Беше вторачила поглед напред в нощта, която тичаше срещу тях.

— Преди два месеца се събудих там — заговори тя.

— Бях вързана за болнично легло. Не знаех нито къде съм, нито коя съм. От време на време се появяваше един рус лекар, за да включи система в ръката ми или да я махне. Друг път идваха други мъже, същите, които ме преследват днес, и развързваха ремъците. По-късно идваха отново, за да ме вържат. Никой не говореше с мен, колкото и да питах. Никой не искаше да ми каже какво става с мен и защо.

Драйдън почувства как ръцете му стиснаха волана по-силно.

— През първите дни понякога — продължи момичето — улавях странни мисли в главата си. Известно време си мислех, че са спомените ми, които се връщат. Но това не продължи дълго, защото бяха прекалено странни. Например някои бяха мислите на мъж за неговата жена — от негова гледна точка. Тези мисли ставаха много по-шумни, когато русият или някой от останалите влизаше в стаята, и в един момент аз разбрах, че наистина ги чувам.

Драйдън надмина друг ТИР. Пред него пътят напред лежеше пуст и тъмен в продължение на километър и половина, дори повече.

— Всичко, което знам, научих от мислите им — каза Рейчъл. — На хората в тази сграда. То не беше много, защото и те не знаеха повече. Бяха получили задачата да ме държат там, но и те не знаеха откъде съм. Знаеха, че мога да чувам мисли — бяха предупредени за това — но никой не им беше казал защо мога да го правя, как съм станала такава. Така че и аз също не знам.

— Сигурно са знаели други неща. За кого работят… правителството, фирма или някой друг.

— Беше трудно да науча от тях нещо за това. През повечето време не бяха достатъчно близо до мен, за да ги чувам какво мислят. Дори и да бяха, почти никога не ми беше от полза. Ще се изненадаш колко са разхвърляни човешките мисли. Чуваш малки откъси от спор, който човекът води с някого, и те се повтарят отново и отново. Вероятно неща, които му се иска да беше казал. Понякога чуваш само песен в главите им. Рядко чуваш важни неща за техния живот: името им, работата — нещо подобно. Например ти колко често мислиш за своето собствено име?

— Мисля, че разбирам.

— Когато хората съсредоточат мислите си, в повечето случаи мислят за онова, което не знаят. За нещата, в които не са сигурни. Същото беше и с тези типове: задаваха си същите въпроси, които си задавах и аз. Например коя съм аз. Откъде съм дошла. Те не знаеха. Научих името на един, за когото работят, мисля, човек с голяма власт, човек, когото в мислите си наричаха Гол.

Името порази Драйдън. Беше го чувал и преди, макар да не можеше да му намери точното място. Смяташе, че е някой на върха на един от големите доставчици за отбраната. Високо горе, където се преплитат корпоративна Америка и правителството. Това не бе светът, в който Драйдън се движеше, но беше научил за него повече, отколкото му бе приятно, докато още беше на активна служба.

— Хората в онази сграда много му се чудеха — продължи Рейчъл. — Винаги бяха нервни заради него. Особено русокосият. Той е човекът, от когото научих повечето неща. Имаше помещение надолу по коридора от моята стая. Предполагам, че беше неговият кабинет. Прекарваше доста време там. Смяташе, че е извън моя обсег, но не беше.

— Какво научи от него?

Рейчъл затвори очи. Драйдън отново изпита усещането, че тя събира мислите си в кадър, опитвайки се да ги подреди така, че да имат смисъл.

— Че трябвало да получат информация от мен. Неща, които знам. По-скоро съм знаела, защото сега не си ги спомням.

Драйдън мълчеше и чакаше тя да продължи.

— Затова бяха нужни лекарствата в системата. За да ме накарат да говоря насън. Но не беше само това. Лекарствата трябваше да ме накарат да разговарям насън. Някой щеше да ми задава въпроси, а аз щях да отговарям. Все едно, че съм хипнотизирана. Проблемите ми с паметта бяха причинени и от лекарствата. Според русия това беше страничен ефект, който се проявяваше само когато съм будна. Докато спях, говорейки насън, все още си спомнях онова, което знаех. — Тя тихо въздъхна. Драйдън долови емоция във въздишката. И по някаква причина отсенки на страх.

— След време успя ли да научиш какво са измъкнали от теб? — попита той. — Чу ли мислите на русокосия?

Рейчъл поклати глава.

— Те никога не са ме разпитвали. Онова, което чух в мислите му, беше, че веднага след като лекарствата започнат да действат, той и останалите напускали сградата. Да ме разпитват идвали други хора. Те винаги си тръгвали, преди да се събудя. Русият и останалите нямаха представа кои са дори не ги бяха виждали. Така че не можех да разбера какво съм говорила в съня си.

Драйдън гледаше магистралата. Казаното от Рейчъл съвсем не звучеше странно. Той можеше да изброи три наркотика, които действат така, както тя беше описала. Беше виждал много пъти да се прилагат върху хора. И трите имаха страничния ефект, от който страдаше сега момичето: преграда в паметта, издигнала се, след като лекарството е поето за пръв път.

Рейчъл се обърна към него. Той я погледна бегло и видя, че веждите ѝ бяха повдигнати — израз на объркване от онова, което току-що беше чула в мислите му.

— Има много неща за мен, които някога трябва да ти обясня — каза Драйдън. — Ако те интересува.

Тя кимна и отново се загледа напред.

— Информацията, която се опитваха да получат от теб — отбеляза той, — изглежда те плаши.

Рейчъл кимна отново и той чу същото пресекливо дишане като преди.

— Защо се страхуваш от нея? — попита той.

— Защото те се страхуваха. Русият, останалите там, войниците. Те самите не бяха информирани, но познаваха други хора, които знаеха някои подробности. Други хора, които работеха за Гол, но на по-високи постове. Каквато и да е информацията в главата ми, те са ужасени от нея. Уплашени са така, както се плашат хората, щом става дума за наистина големи неща. Като болести. Като война. Имам чувството, че нещо… нещо се готви.

Студът в гласа на момичето сякаш проникна в костите на Драйдън.

— Това е — завърши Рейчъл. — Това е всичко, което знам. Страх ме е.

Преди Драйдън да успее да зададе въпрос, нов чифт фарове се появи зад тях на магистралата. Новодошлият смени лентите, за да надмине друга кола. Движеше се бързо.

Рейчъл реагира или на Драйдъновите мисли, или на неговата внезапна тревога. Тя се обърна, наведе се напред и се вгледа в огледалото на пътническата врата.

Драйдън не откъсваше очи от своето огледало, поглеждайки пътя само от време на време. Новопоявилият се автомобил мина пред светлините на колата, която надмина и за кратко се очерта формата му. Приличаше на микробус.

Гол наблюдаваше форда, чиито двигателен отсек и кабина бяха осветени в призрачното синьо-бяло на топлинното излъчване, от три различни ъгъла. Една четвърта миранда имаше по-широк зрителен ъгъл, който включваше и микробуса на Кърен и неговия екип. Той скъсяваше разстоянието с лекота и нямаше никакви признаци, че Сам Драйдън е забелязал преследвачите. Пикапът поддържаше същата скорост.

Телефонът на Гол звънна. Беше Холингс, човекът, на когото беше възложил да изрови засекретената част от служебното досие на Драйдън. Гол не вдигна. Нищо на света не беше по-важно от драмата, която щеше да се разиграе на тези монитори с жестока бързина и резултатност. Или поне така се надяваше. Драйдън беше добре обучен войник, но цялото обучение на този свят не можеше да компенсира превъзходството, срещу което беше изправен. Кърен и неговият екип бяха шестима мъже с най-модерни оръжия и обучение. На тяхна страна беше и елементът на изненадата.

Микробусът се доближи на петстотин метра. Вече не можеше да се измъкне.

Телефонът спря да звъни.

Драйдън наблюдаваше как микробусът се приближава. За да не се набива на очи, беше намалил малко първоначалната скорост, но въпреки това през последните шейсет секунди преполови разстоянието.

— Как ни намериха? — попита Рейчъл.

Драйдън се замисли за безформеното подозрение, което беше изпитал по-рано, докато се ослушваше за хеликоптер. Сега то напълно се оформи в съзнанието му. В началото беше пропуснал отговора, защото не знаеше, че е замесен толкова могъщ човек като Гол.

— Използват сателит — обясни той. — Може би дори повече от един.

Той започна да прехвърля възможните последици от това откритие, опитвайки се да запази благоразумие, докато микробусът приближаваше. В зависимост от това колко добри бяха машините, които използват, Гол и хората му можеха да проследят целия сблъсък. В такъв случай щеше да е безсмислено да спре и да побегнат пеша с Рейчъл към хълмовете; топлинните камери на сателитите щяха с лекота да ги проследят и Гол можеше да насочва хората си на земята. Фактически всяко бягство щеше да е безсмислено, ако преследвачите бяха способни да ги последват. Това ограничаваше възможностите, от които нито една не беше благоприятна.

Драйдън почувства как си припомня стари психологически номера, за да държи пулса си под контрол и съзнанието хладнокръвно. Усещането беше странно приятно, като басите на песен, която не си чувал от години.

— Чувствам успокоителни вибрации от теб — обади се Рейчъл, — но се питам защо продължаваш да спазваш ограничението на скоростта.

— Това ги кара да мислят, че изненадата е на тяхна страна — обясни Драйдън, — което на практика означава, че е на наша.

Отпред се показа още един ТИР. Имаше само време да го задмине, преди микробусът да ги настигне.

А това беше много важно, защото Драйдън изведнъж разбра какво трябва да направи. Пътят беше идеален за намисленото: две ленти, заградени отляво с бетонен разделител, а отдясно с пътна мантинела, след което имаше 45-градусов отсек към морето. От двете страни нямаше банкет — все едно бяха в тунела "Линкълн" — точно от това имаше нужда.

Погледна към Рейчъл.

— Вече знаеш моя план, нали?

— Така мисля — отговори тя и се хвана за дръжката на вратата, готвейки се за предстоящия сблъсък.

Драйдън рискува леко увеличение на скоростта, за да надмине тира, като дори включи мигача, когато сменяше лентата. Зад тях микробусът също смени лентите и ускори за последно, за да преодолее разстоянието.

Гол се наведе към най-близкия екран. Целият нощен стрес и безпокойство щяха да свършат след минута в нарисуван с пиксели взрив.

В този миг се чуха стъпки на спринтиращ по коридора човек. На прага се появи един от техниците с безжичен телефон в ръката.

— Сър — избъбри той задъхано, — Холингс се обажда. Казва, че е критично.

Без да откъсва очи от екрана, Гол пое телефона от мъжа.

— Не може ли да почака трийсет секунди? — излая в телефона.

— Сър, не съм сигурен, че може — изстреля Холингс. — Опитах се по мобилния ви, но не можах да се свържа…

— Губиш ми времето. Просто кажи — скастри го Гол.

— Отворих част от засекретеното досие на Сам Драйдън. Той е значително по-напреднал от "Делта". Ако хората на Кърен още го преследват, трябва да бъдат информирани.

— Какво е правил Драйдън след "Делта"? — попита Гол.

— Участвал е във федерална програма на име "Копой". Може да е под чадъра на министерството на вътрешните работи. Още не мога да разбера.

— Какво е работил за "Копой"?

— Единственото, с което "Копой" се занимава — тайно прехвърляне на затворници.

Думите се вляха в съзнанието на Гол като ледено течение.

Очите му отново се върнаха на екраните. Пикапът се движеше със скорост близка до разрешената. Мъжът на волана имаше шест години опит в отвличане на хора за правителството на Съединените щати. Шест години развиване на умения, които включват насилствени сблъсъци във всяка възможна цивилна обстановка.

Гол се съсредоточи върху микробуса, който бързо гълташе разстоянието до пикапа, и тогава видя абсурда, който от минути беше пред очите му: по същество вероятността човек като Сам Драйдън да не забележи, че го преследват, е равна на нула.

Гол пусна безжичния телефон и в същия миг взе мобилния.

Загрузка...