Бегачът

Глава 25

Някакъв подтик или може би добрата стара параноя подсказа на Драйдън да заобиколи града. Той подкара хондата без път през равната пустиня и храсталаците в продължение на три километра, докато не стигнаха до областно шосе с две платна, което се простираше на север. Срещнаха знаци, че скоро ще се качат на щатско шосе 50. Пет минути по-късно бяха отново на него и пътуваха на изток. Не бяха продумали, откакто оставиха пикапа зад гърба си.

— Не знам — най-накрая каза Драйдън. — Представа нямам каква беше цялата тази история.

Повече от час не можа да се отпусне. По това време вече бяха на 1-70 в източната половина на щата. Стигнаха до малък град на име Съмър. От пътя изглеждаше достатъчно голям, за да има библиотека. Когато я намериха на главната улица срещу училището, паркингът пред нея беше почти празен. Това говореше добре за мястото — не беше пълно с възможни очевидци. В същото време Драйдън се питаше доколко ефективни са очилата и бейзболното кепе.

Мисълта да изпрати Рейчъл сама в библиотеката беше против всичките му инстинкти, но понякога и те бъркаха. Ако някой го разпознае и просто набере 911…

— Момиче на моите години също би предизвикало учудване — каза Рейчъл. После добави вече по-меко: — Не искам да съм отново сама.

На гишето веднага до входа имаше една-единствена библиотекарка. Тя ги поздрави делово, но дружелюбно. Драйдън кимна в отговор, опитвайки се да стои с профила си към нея. Рейчъл отговори с весела усмивка и дори ѝ махна с ръка. Това като магнит привлече вниманието на жената.

Много умно, помисли си Драйдън.

— Благодаря — каза Рейчъл, след като отминаха.

— В мислите ѝ нещо за мъжа от телевизията?

Рейчъл поклати глава.

В един от ъглите намериха маса с три работни станции. И трите компютъра бяха свободни. Доколкото Драйдън можеше да види, единственият друг посетител беше дете на около четиринайсет, което седеше в огрения от слънцето район за четене от другата страна на голямата библиотечна зала.

Издърпаха два стола и събудиха единия компютър от режима му на сън. Първият очевиден ход беше да проверят жълтите страници за Холи Феръл в Амарило, Тексас.

Нямаше резултат.

Драйдън се опита да проведе същото търсене за цял Тексас. Може би Холи живееше извън града и пътуваше всеки ден.

Никакъв резултат.

Той отвори картите на Гугъл, избра Амарило и увеличи изображението, за да открие болниците. Имаше три големи клиники и няколко по-малки частни практики, които просто носеха името на лекаря, който ги притежаваше.

Драйдън провери структурата на трите големи болници и страниците със служителите. В третата попаднаха на интересен резултат: имаше лекар на име Холи Рейс, но в биографическата ѝ справка правеше впечатление отсъствието на снимка. Всички останали лекари, работещи там, бяха качили свои снимки.

За да бъде сигурен, Драйдън обиколи всички страници в сайта на болницата, където би могло да има снимки на служителите: реклами, проведени семинари и конференции. Беше на последната такава страница и точно се готвеше да я затвори, когато ръката на Рейчъл се стрелна и му попречи да щракне с мишката.

— Какво? — попита той.

Пръстът ѝ се доближи до екрана. В снимка в долния край се виждаше екип на линейка от фелдшери и неколцина лекари от Спешното отделение, които бутаха количка на хеликоптерната площадка на покрива. В дъното се виждаше и хеликоптерът — яркочервен, заемащ по-голямата част от кадъра.

Рейчъл сочеше жена, която стоеше в коридора, наполовина обърната настрани от фотоапарата. Тъй като апаратът е бил нагласен да се справи с окъпаната в слънчева светлина хеликоптерна площадка, коридорът на преден план изглеждаше много тъмен. Много лесно би било да разгледаш снимката, без дори да забележиш жената.

— Тя ли е? — попита Драйдън.

Рейчъл се наклони още към екрана и присви очи.

— Сигурна съм.

Драйдън се вторачи в лицето на жената за още няколко секунди, прехвърляйки всички последици в главата си. Не беше необичайно човек, който е прехвърлен на друго място, да запази малкото си име. Рискът беше минимален и улесняваше психологически прехода.

Холи Феръл.

Холи Рийс.

Различна фамилия и липса на снимка в биографичната справка.

Тя не беше просто в опасност, а се криеше.

Или поне си мислеше, че се е скрила.

Драйдън се върна в жълтите страници и потърси Холи Рийс в Амарило. Едно попадение. Включително адресът.

Десет секунди по-късно Драйдън го намери в картите на Гугъл — снимката на къщата отгоре беше обозначена с маркер.

Холи живееше близо до центъра на улица с тесни къщи, наблъскани една до друга. Драйдън огледа мястото от равнището на очите, включително фасадата. Това беше тексаската разновидност на градска къща, каквито може да се видят в Бруклин или Джорджтаун. Други къщи със същите размери се издигаха от двете страни на улицата. Повечето бяха почти долепени до съседните сгради. Между много малко от тях имаше тесни алеи.

— Смяташ, че ако още е жива, хората на Гол я наблюдават — каза Рейчъл, но не като въпрос, а по-скоро като заключение.

Драйдън кимна.

— Длъжен съм да го предположа.

— Тогава как ще се свържем с нея?

— Искам да знам повече за нея, преди да го направим — обясни Драйдън. — Вярвам ти, когато казваш, че е човек, когото го е било грижа за теб, обаче това не означава, че ще отидем да ѝ се представим.

Той оглеждаше разположението на улиците и мислите му се върнаха на оборудването за подслушване, което толкова често беше използвал в "Копой". Един хубав лазерен микрофон би свършил работа. Може да се насочи към прозорците на Холи от улицата и да се улавят звуците вътре чрез измерване на вибрациите на стъклото. Беше технология на десетки години, въпреки това много надеждна.

Обаче трудно се намираше. Не можеше да бъде купено от големите вериги за електроника.

Рейчъл отново посочи с пръст тесните къщи от двете страни на дома на Холи.

— Мислиш ли, че е възможно да влезем в някоя от тях? Може би когато няма никого вкъщи?

— Не знам. Възможно е. Много от тези сгради са разделени на апартаменти. Ако извадим късмет, може да има някой свободен. — Той се обърна към нея. — Ти какво мислиш?

— Колко широки са тези къщи?

Драйдън сви рамене.

— Седем и половина-девет метра.

Рейчъл се обърна и погледна към малкото момче, кое то седеше само и четеше.

— На какво разстояние смяташ, че е?

Драйдън прецени разстоянието.

— Осемнайсет метра, може би малко повече.

Рейчъл отново се обърна натам и затвори очи. Лицето ѝ доби изражението на човек, който се опитва да чуе едва доловим глас при лоша телефонна връзка. След това заговори така, сякаш четеше от книга.

"-Били беше само за тая работа — каза Израел. — "Мъртвите не хапят", казваше той. Но сега и той е мъртъв, та сам може да провери думите си. В тия работи нямаше равен на него.

— Право казваш — отвърна Силвър. — Били винаги знаеше как да се справи — бързо и смело. Не прощаваше никому. Но аз съм кротък човек, постъпвам джентълменски, обаче този път работата е сериозна. Дългът си е дълг, момчета. Аз гласувам — смърт."⁶

Изглеждаше така, сякаш се готвеше да продължи, но се отказа. Тя отвори очи и срещна погледа на Драйдън.

— "Островът на съкровищата" — обяви той.

За малко остана загледан в нищото, после отново насочи очи към къщите на екрана. Нямаше нужда Рейчъл да бъде в къща до тази на Холи, за да може да чува нейните мисли. Можеше да го прави от две, дори три къщи по-нататък. Може би дори от другата страна на улицата.

— Интересно — отбеляза той.

Рейчъл успя да се усмихне.

Драйдън отвори един сайт за недвижими имоти, после намери страницата за Амарило, избра бутона за наеми и изтегли картата. След трийсет секунди се вторачи в къщата на Холи.

На нужното разстояние имаше три апартамента на разположение. Най-добрият беше жилище на втория етаж с външна стълба през две къщи от нейната. Така жилището на Холи щеше да се окаже на разстояние между десет и осемнайсет метра от Рейчъл.

— Кога ще сме там?

Драйдън погледна към часовника в долния ъгъл на екрана. Направи нужната сметка наум и обяви резултата:

— Около полунощ тамошно време.