Бегачът

Глава 34

Екипът, който беше кацнал на покрива, стигна пръв до Драйдън.

Влязоха в офиса, счупиха стъклото и го издърпаха вътре. Вързаха китките и глезените му с пластмасови белезници. Докато го правеха, успя да огледа оръжията им: на кръста 9-милиметрови пистолети "Берета", но пушки за изстрелване на приспивателно през раменете. Сега, когато ги видя, си припомни, че снайперистът на хеликоптера се целеше в него със същия тип оръжие.

Свалиха го долу до големите джипове и го набутаха отзад в единия. Той нищо не ги попита и те също не продумаха. Очакваше колите да се върнат обратно по Мичиган Авеню към Уилис Тауър, но не го направиха. Вместо това поеха в северна посока, а накрая завиха на запад по улица, наречена "Дивижън". Три минути по-късно се качиха на 1-94, простираща се на северозапад извън града по посока на далечното зарево от международното летище "О'Хеър".

— Подай SOS с мигане.

Лекарят — или по-скоро човекът, който приличаше на лекар — се беше надвесил над него и внимателно наблюдаваше реакциите му.

Драйдън примигна сигнала.

— Докосни с връхчето на езика центъра на предните си зъби.

Драйдън го направи.

— Виждаш ли двойно?

Той поклати глава.

— Светлините в колата причиняват ли ти болка?

Драйдън отново поклати глава.

Беше сложен да седне в кабината на голям частен самолет. Сега машината излизаше назад от хангара си, а турбовитловите ѝ двигатели тихо виеха. През прозорците си виждаше в сумрака на зазоряването прострялото се във всички посоки огромно летище.

Китките и глезените му още бяха вързани. Беше обезопасен и със самолетния колан, който притискаше торса му към облегалката на седалката. От другата страна на пътеката пред него и зад него седяха мъжете с пушките за упойващи стрелички и наблюдаваха.

— Погледни право нагоре в лампите и брой до три — нареди медикът.

Драйдън изпълни нареждането. Присви очи от блясъка на лампите, но всичко изглеждаше нормално.

— Няма сътресение — каза медикът повече на себе си.

Един от въоръжените мъже извади телефон и набра някакъв номер. Зачака. После каза:

— Сър, след минута излитаме. — Минаха пет секунди. — Разбрано. Ще бъде готов, щом стигнете там.

Там се оказа военновъздушната база "Андрюс" край Вашингтон. Самолетът кацна и рулира дълго време, провирайки се между хангари и сгради по поддръжката. Драйдън не можа да определи каква е сградата, близо до която най-накрая спря самолетът. Беше едноетажна, но разпростряла се на широко. Стените бяха бетонни и без прозорци. Мъжете освободиха глезените му, но оставиха белезниците на ръцете му и го свалиха от самолета под лъчите на изгряващото слънце. Въведоха го в сградата през единствената врата, която се виждаше в стената. От нея попаднаха в бял стерилен коридор с врати от двете му страни. Въведоха го през първата врата вляво в помещение с размерите на баскетболно игрище. На места имаше дълги метални маси, а около тях стояха сгъваеми метални столове. Покрай една стена бяха подредени алуминиеви и платнени койки. Мъжете взеха една и изправиха краката ѝ. Сложиха Драйдън върху ѝ и отново заключиха глезените му.

— Ако можеш, поспи.

Двамина останаха да го пазят. Взеха от столовете около масите и седнаха при вратата. Останалите излязоха и затвориха вратата след себе си.

Драйдън затвори очи.

В коридора се чуха стъпки. Драйдън се събуди точно навреме, за да види двамата пазачи да скачат на крака. Секунда по-късно вратата се отвори навътре и в помещението влезе мъж на около петдесет. Атлетично телосложение. Черно яке и камуфлажни панталони, бяла риза. Драйдън реши, че този мъж някога е бил войник, но от дълго време е нещо друго.

— Мартин Гол — каза той.

Мъжът кимна. Зад него половин дузина мъже се изсипаха в помещението, някои носеха оборудване: настолен компютър, клавиатура, голям плосък екран. Заеха се за работа, използвайки най-близката от металните маси.

Последен през вратата влезе мъж, който реагира на ожуленото лице на Драйдън.

— Божичко, Сам.

Коул Харис дойде до койката и приклекна до нея. Изглеждаше точно така, както преди няколко месеца, когато Драйдън се беше видял с него. Метър и осемдесет и шест, с телосложението на дънер, същата подстрижка, която носеше още от началното обучение.

— Капутите можеха поне да те почистят — подметна Харис.

— Провериха дали нямам сътресение. Беше мило от тяхна страна.

— Направи ми услуга — каза Харис.

— Каква?

— Кажи на тези типове всичко. Всяка подробност за тези три последни дни. Всичко, което знаеш.

— Ще ми се да знам ти какво знаеш — отговори Драйдън.

— Ще разбереш. Те ще ти кажат.

На металната маса хората на Гол бяха включили екрана, на който не се виждаше нищо освен синя светлина. В момента се занимаваха с компютъра.

Гол се приближи до койката.

— Защо не му свалите белезниците? — попита Харис, посочвайки ръцете и краката на Сам. — Не мисля, че ще изскочи навън, за да открадне самолета на президента.

Гол кимна, после махна на един от мъжете при вратата.

Отне час да се опишат подробно трите дни. Драйдън пропусна Дина Собъл, както и всичко останало, което би могло да доведе до идентифицирането ѝ, но иначе нищо не скри. Докато говореше, Харис излезе и скоро се върна с памук и кислородна вода и се зае да почиства раните му и засъхналата кръв.

Когато Драйдън свърши, Гол остана дълго време загледан в нищото. Изглежда подреждаше мислите си в подготовка на онова, което щеше да каже.

— Защо в Чикаго хората ти бяха въоръжени с пушки за упойващи стрелички? — попита Драйдън. — Дотогава се опитваше да убиеш Рейчъл.

— И теб с нея — отговори Гол.

Ако имаше някаква извинителна нотка в тона му, Драйдън я пропусна.

— Нека ти кажа някои неща — продължи Гол. — За мен е най-добре да си наясно — той погледна към Харис, — а и твоят приятел настояваше.

Харис кимна.

— Ето подробностите — започна Гол. — Аз оглавявам фирма, която е военен доставчик на правителството. Казва се "Белдинг-Милнър". Нашият най-голям съперник е фирма на име "Уестърн Дайнамикс", а в проучванията и разработките в областта на генетиката те са с години пред нас. Преди два месеца Рейчъл попадна под мое попечителство. Тя е останка от първоначалните военни проучвания, правени преди години, на чиято основа нашите две фирми продължиха работата си. Рейчъл беше ценен обект за проучване. Не само заради онова, което е, но и за това, което знаеше. Тя и нейните две приятелки — мисля, че си се запознал с тях. Те от години следяха нашите две фирми, осведомявайки се за напредъка ни. Беше достатъчно лесно за тях, като хора, четящи мисли, а и имаха важна причина. Можеше да разработваме неща, които да използваме срещу тях. Във всеки случай, когато моите хора разпитаха Рейчъл, тя нямаше причина да скрие онова, което знаеше за нашите конкуренти. Не я беше грижа дали ще научим това. Каза ни всичко за тях, включително за тяхна нова разработка. Не само за антените и текущите експерименти с тях, но и за нещо друго.

— Нещо, от което всички се страхуват — вметна Драйдън.

Гол кимна.

— Ще разбереш, когато стигна до това. Също така знаеш защо приятелките на Рейчъл не пожелаха да ѝ кажат за това. Свързано е много тясно с нейното собствено минало. Хората зад онова, от което всички се страхуват, всъщност се боят да го използват, докато Рейчъл е жива. Смятат, че ще може по някакъв начин да му въздейства, и аз смятам, че вероятно са прави. Затова правителството ми нареди да я убия. Не ми беше приятно, но не аз съм го решил.

— Просто изпълняваш заповеди — подхвърли Драйдън. — Чудесна защита.

Харис се изкиска. Гол въобще не реагира.

— Върша каквото трябва — продължи той. — След като ти и Рейчъл избягахте от Ел Седеро, включих и шефа на вътрешните работи, защото ми трябваше неговата помощ. Надявах се, че ще гледа на ставащото от моята гледна точка. И той го направи. Обаче само за известно време.

— Какво искаш да кажеш?

Тук се намеси Харис.

— Министър на вътрешните работи е тип на име Денис Марш. Оказа се, че у него все още е останала малко съвест. Той се съгласил с глупостите около твоето преследване, обаче също така проверил миналото ти. Свърза се с мен и неколцина други от екипа. Свърза се и с Холи Феръл. Човекът направо застана на нокти заради онова, което се случва с теб и Рейчъл. Все едно е имал нужда от здраво разтърсване, за да направи каквото трябва. А може би и от малко помощ. Ние се съгласихме да участваме. Всички, включително Холи и Марш, се свързахме с Гол и му казахме, че играта се променя. Това беше онзи ден вечерта.

Драйдън пресметна. Вечерта, когато той и Рейчъл бяха чакали в празния апартамент до жилището на Холи. Вечерта, когато Рейчъл я беше чула да репетира обаждането си до Мартин Гол.

— Каква е ролята на Холи в това? — попита Драйдън.

— Скоро ще можеш сам да я попиташ — отговори Гол.

Драйдън долови нещо в гласа му. Прозвуча като сприхавост — този малък остатък от детството, за който някои хора се държат до края на живота си.

— Готови сме да изнесем пред обществеността цялата тази бъркотия — каза Харис. Говореше на Драйдън, но суровите нотки в гласа му бяха предназначени за Гол. — Не сме наивни, затова не очакваме да спрем развитието на тази технология, но сме готови да ѝ попречим да смаже един от нашите приятели.

Детинското изражение остана още малко в очите на Гол, докато той не го прогони, когато погледна Драйдън.

— Чу го. Промяната в правилата е, че ти няма да умреш, нито пък Рейчъл, защото иначе вниманието на цял свят ще се насочи към мен, а аз бих искал да избегна това. Да. Мога да мина и без него.

Гол отиде до масата, където инженерите му бяха сглобили конфигурацията. На екрана се виждаше десктопът на "Уиндоус", осеян с иконки. Той натисна една и на екрана се появи плеър за диапозитиви. Първото изображение беше бял фон, на който с черни букви беше изписано "Форт Детрик — 8 юни 2008 г.".

Гол не посегна да превърти следващото изображение.

— Има много неща за Рейчъл, които е по-добре да знаеш — каза Гол, — ако ще правим онова, което твоите приятели са намислили. Ето, започваме.

Остана известно време замислен.

Най-накрая каза.

— Тя наистина е нокаут. Предположението ти какво означава това, беше напълно правилно. Тези изследвания са започнали много преди раждането на Рейчъл. Стартът е през 1990 г. с гибони в лабораторията за биологическа война в Детрик. Провеждали са опити за сензорно лишаване на животните, държейки ги в клетки, които били напълно звуконепроницаеми, светлиннонепроиицаеми и така нататък. Лаборантите забелязали, че някои от тях, около пет процента, по някакъв начин реагирали на вълнението на други гибони в близките лаборатории. Реагирали дори когато били затворени в тези сензорни клетки, които би трябвало да им попречат да усетят това вълнение.

Гол се отдалечи от компютъра.

— Е, ти вече знаеш как са научавали за вълнението. В "Детрик" минали още пет-шест години, преди да разберат, това ще рече не преди геномното секвениране да поевтинее толкова, че да има широко приложение. Открили, че специалните гибони — онези, които можели да реагират от сензорните клетки, по естествен път са лишени от ген, наречен NP20. Този ген потиска много по-стара група гени. Смятаме, че те са позволявали на древните примати да си четат алфа вълните — това ще рече мозъчната активност.

— Същото, което чете електроенцефалографът.

Гол кимна.

— Ако гибонът е роден без NP20 или този ген му е бил нокаутиран по лекарствен път, тогава по-старите гени вече не са потискани. Те стават активни и започват да променят синапсните връзки в мозъка, създавайки структури, които действат като естествени приематели и предаватели. Това позволява на приматите да четат нервната си активност. Същите гени, които позволяват на гибоните да четат мисли, съществуват у всички висши примати. Шимпанзетата, горилите и хората. Ние също имаме NP20 за блокиране, но на мястото, където гибоните имат само NP20, разполагаме с три допълнителни гена, които вършат неговата работа. Подобно на допълнителни мерки за безопасност на бомба. Нашата еволюция е решила да не ни позволява да надничаме в чуждите глави.

— Защо? — попита Драйдън. — Защо да се развиваме встрани от нещо подобно?

— Можем само да предполагаме — отговори Гол, — но мисля, че предположенията ни са доста точни. Четенето на алфа вълните сигурно е започнало преди милиони години сред предците на днешните примати. Може би е било един вид аларма за хищници, начин да се разпространи предупреждението сред групата, без риск да се вдига шум. Лесно е да се види ползата от това. Преобладаващото предположение е, че по-късно четенето на мисли е показало отрицателна страна, когато тези животни започнали да поумняват. Например за гибоните, с тяхната социална йерархия и памет, сложни съперничества и чувства, не било много разумно да чуват мислите си. Сред хората, които са способни на неща като доживотна обида, това би довело до катастрофа. — По лицето на Гол се изписа умора.

— Рейчъл е жив пример за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Драйдън.

— Първо трябва да разбереш какво я прави изключителна. Защо е различна от Одри, Сандра и всички останали, които са били в "Детрик". Сега вдигна очи и срещна погледа на Драйдън.

— Може вече да си разбрал за другата ѝ способност, без да го осъзнаваш. Като изхождам от онова, което ни разказа, сам си го видял в действие.