Бегачът

Глава 7

Компютърната зала гъмжеше от хора. Гол беше повикал още четирима инженери в помощ на Лаури да разгледат картите на градовете, които лежаха пред Сам Драйдън по магистрала 101. Беше особено важно да предвидят следващия му ход или поне да намалят броя на възможностите. Сега вече би било глупаво да се предполага, че Драйдън е наивен. Вероятно знаеше, че го наблюдават със сателити, дори след като се беше отървал от екипа на Кърен. Очевидно сега основната му цел щеше да бъде да се откачи от тях.

Едно от предимствата, от които Гол можеше да се възползва, беше степента на подобрение в сателитите през годините, след като Драйдън бе напуснал "Копой". Мирандите надхвърляха по мощност и възможности за приспособяване всичко, което е било на небето по времето, когато Драйдън бе служил. Вероятно беше намислил заблуждаващ ход и сигурно щеше да бъде достатъчно хитър, за да заблуди всеки от сателитите, с които е работил. Обаче със сигурност нямаше да успее да метне мирандите.

Беше достатъчно да не изпускат Драйдън от очи в продължение най-много на половин час и след това всичко щеше да приключи. Гол вече бе провел нужните разговори. Беше започнал да телефонира още преди бусът на Кърен да престане да се преобръща, за да започне втория си опит. След минути един АН-6 "Литъл Бърд" излетя от площадка в Лос Аламитос. Сега се носеше на север през Лос Анджелис с двеста и петдесет километра в час право към Драйдън, който се намираше на север от града и се движеше на юг.

Гол закрачи из помещението и мълчаливо се укори, че не беше изпратил хеликоптера по-рано. Още когато момичето беше избягало. Ако беше направил така, машината можеше да бъде над пикапа, когато нещата на магистралата се прецакаха. Обаче по онова време нямаше причина да мисли, че Кърен може да се провали, след като мирандите бяха открили местоположението на Рейчъл и нейния нов приятел. При целия стрес да я намерят, на Гол и през ум не му беше минавало, че екипът може да бъде победен.

Той се отпусна на креслото пред екраните, които показваха сателитните кадри. Един показваше под широк ъгъл как АН-6 прекосява Сенчъри Сити. Три други бяха насочили камерите си към бързащия пикап с Драйдън и момичето. Намираха се на километър и половина от първата възможност след Ел Седеро да слязат от магистралата. Техниците на Гол вдигнаха очи от картите, когато пикапът наближи изхода. Те бяха съставили списък от възможни цели, към които Драйдън можеше да се насочи, за да се отърве от сателитите. Общото мнение беше, че той трябва някак да слезе под земята. Например в мазето на голяма сграда или дори в някой отточен тунел. Ако избере достатъчно голяма сграда или пък сложна система от отточни тунели, ще има избор между дузина възможни изходи, някои от тях отделени на стотици метри. Гол се надяваше Драйдън да направи точно това, подведен от опита си със старите сателити, за които това би било невъзможна задача, но за мирандите — детска игра.

На мониторите фордът мина край изхода, без да завие по него. Техниците веднага елиминираха две страници от приготвените материали и съсредоточиха вниманието си върху изходите по-нататък.

Програмата непрекъснато отчиташе разстоянието между Драйдън и АН-6 — двата обекта се приближаваха един към друг със съчетана скорост от 381 километра в час. Ако Драйдън продължи пътя на юг, хеликоптерът ще го пресрещне дори по-скоро от очакваното. За съжаление беше стигнал до гъстонаселен район с половин дузина изходи през следващите няколко километра.

Гол стана и отново започна да крачи из помещението. Собствената му увереност го дразнеше. Беше убеден, че в края на краищата Кърен ще свърши работата и в резултат се забави да предприеме своята следваща стъпка. Макар да бе почти невъзможно Драйдън да успее да се скрие от мирандите, благоразумието изискваше да има някакъв план Б. Гол излезе в коридора и отново се обади на номера във Вашингтон. Отговориха на второто позвъняване.

— Ако Драйдън се измъкне на сателитите — каза Гол, — ще изчезне от лицето на земята. Не си заслужава да се наблюдават къщите на стари приятели и роднини. Той няма да направи подобна грешка и ние няма да имаме нишка, за да го пипнем.

— Какво искаш да кажеш? — попита мъжът. Сега звучеше по-разсънен. Вероятно алкохолът го беше раздвижил.

— Ако го изгубим, ще е нужно нещо крайно, за да го намерим. Ще трябва да насочим очите на цивилизования свят към него. Да направи нещо, което със сигурност ще владее заглавията с дни.

В другия край на линията настъпи мълчание. Гол си представи как мъжът се отдалечава от уши, които биха могли да чуят нещо.

— Имаш ли нещо предвид? — попита човекът от Вашингтон.

Гол помисли и отговори:

— Да, в общи черти.

— Разкажи ми.

Гол му обясни. Нарисува картината с широки мазки за трийсет секунди.

— Ако направим това и нещо се обърка — каза мъжът,

— Ще имаме големи неприятности.

— Ще имаме по-големи неприятности, ако тя се измъкне.

От другата страна отново настъпи мълчание. Гол чуваше дишането на мъжа.

— Ще говоря с Марш от "Вътрешна сигурност" — най-накрая каза мъжът. — Звънни ми, когато има някакво развитие. — После затвори, отнемайки на Гол възможността да отговори.

Той се върна в компютърната зала. Инженерите бяха развълнувани и изпращаха поредица тревожни команди на мирандите, с които разполагаха. Сега и четирите бяха насочили обективи към форда.

— Слезе от магистралата — съобщи Лаури. — Движи се към цяла група от възможни места. Най-вероятната му цел е четириетажна болница на половин километър нататък.

Една от мирандите вече бе изкомандвана да наблюдава болницата. Програмата беше извадила схемата на сградата от някаква база данни. Постройката имаше дванайсет изхода, включително подземен, който водеше по тунел към втора болница от другата страна на улицата. Тя от своя страна разполагаше със седем изхода. Между двете сгради имаше пет подземни сервизни тунела.

Другите сгради бяха също толкова сложно проектирани и нямаше как да знаят чак до последния момент коя от тях ще избере Драйдън. Обаче самият факт, че се придвижва към тях, беше добър знак. Засега правеше онова, което инженерите бяха предсказали.

— Хайде, задник — измърмори Гол, — влез в капана.

Драйдън се спускаше по почти пустите улици. Небето още беше мастиленочерно, а признаците на разсъмването сигурно щяха да се появят след около час. Пред тях стърчаха силуетите на няколко средно високи офис сгради сред простиращи се наоколо ниски постройки: магазини, ресторанти, складове.

Чувстваше очите на сателитите върху си като кръстчето на оптика. След като се бяха отдалечили от мястото на катастрофата, беше мислил единствено за различните шпионски сателити, с които бе работил в "Копой", и подобренията в техните възможности, на които беше станал свидетел през тези шест години. Оттогава бяха минали още няколко години.

Рейчъл мълчеше. Седеше с ръце в скута. Сигурно беше нервна, но добре го прикриваше.

Пред тях зеленият светофар стана жълт. Драйдън намали и спря.

— След по-малко от минута ще сме там, където отиваме — каза той.

Рейчъл кимна.

— Харесвам плана ти. Толкова е… различен.

— Такъв трябва да е.

Рейчъл се загледа напред през прозореца, оглеждайки се за тяхната цел.

— Откъде знаеш за това място? — попита тя.

— Жена ми и аз се срещахме тук, когато бяхме деца.

— Ще бъде ли опасно? Имам предвид хората вътре?

Драйдън поклати глава.

— Те тренират през цялото време за това, в случай че наистина стане така. Това ще бъде още една тренировка.

— Обаче със сигурност ще ги ядоса.

— Когато всичко свърши, ще им направя дарение.

— Да се надяваме.

На екраните пикапът отново потегли и прекоси кръстовището. Продължи да се движи още трийсетина секунди, след това намали и спря до бордюра. Намираше се на три преки от болницата и далеч от всички останали сгради, които техниците бяха предсказали. Хората му веднага взеха да ровят в писмените си бележки, докато Лаури трескаво търсеше данни в информационните бази, за да установи каква е сградата, пред която беше спрял Драйдън.

Вратите на пикапа се отвориха, Драйдън и момичето излязоха и се затичаха. Двамата спринтираха по дългата алея към главния вход на постройката. Гол се беше вторачил в монитора, който показваше най-широкоформатния кадър на мястото. Планът и външният вид подсказваха едноетажен хотел с малки стаи и дълги коридори. Сателитите успяваха грубо да очертаят телата вътре, разчитайки инфрачервените лъчи направо през покрива. Яснотата на образа беше силно редуцирана, но все още беше достатъчна, за да се установят размерите и очертанията на всяка фигура.

Изглежда всички спяха, разбираемо по това време.

Гол се приближи към най-близкия екран. Нещо в тези спящи фигури го смущаваше, но не можеше да разбере какво.

— Разбрах — обади се Лаури. — Това е интернат.

Инженерите се спогледаха. Какво място беше това, че да излъжеш сателитите?

Гол изведнъж разбра какво го беше смутило в спящите фигури. Всички бяха дребни. Всички бяха деца.

— Мамка му — изруга той.

Разбира се, всички врати щяха да бъдат заключени. Но това нямаше значение. А и целта не беше да влязат тихо. Всъщност това беше твърде далече от техните планове. Както тичаше, Драйдън се наведе и вдигна тежък декоративен камък, който лежеше отстрани до пътеката. Когато с Рейчъл стигнаха, той го запрати през прозореца до лявата врата. Празната рамка беше твърде тясна, за да мине Драйдън, но Рейчъл се справи без затруднения. Секунда по-късно тя отвори вратата отвътре.

Хукнаха по коридора, докато стигнаха до първото разклонение. Тогава Драйдън спря и се обърна към нея:

— Нали знаеш какво да правиш? — попита той.

Рейчъл кимна.

— Добре. Когато излезеш, бягай на изток. Това е посоката, в която се движехме с колата. Ще се срещнем на пет преки от тук. Но и тогава ще се движим на разстояние един от друг.

— Разбирам — отговори тя.

Той я потупа по рамото.

— Хайде сега да вдигнем малко шум.

Те се разделиха и поеха по отклоняващите се в противоположни посоки коридори. Драйдън забеляза копчето на системата за противопожарна тревога на двайсетина метра пред себе си, но преди да успее да счупи стъклото и да го натисне, воят на стодецибеловата аларма разкъса нощната тишина. Рейчъл го беше изпреварила.

Гол нямаше нужда от звук, за да разбере какво се е случило. Всички спящи фигури се събудиха едновременно и реагираха в съвършена хармония. Беше сюрреално да гледаш случващото се отгоре. След секунди се изсипаха по коридорите.

Тогава фигурата на Рейчъл изчезна сред морето от останали деца. Драйдън щеше да е по-лесно различим, защото беше по-висок от тях, но с толкова хора на едно място, коридорите се превърнаха в реки от бяло-сини топлинни точки. Дори по-лошо, фигурите на учители или каквито там други възрастни живееха непрекъснато в интерната, започнаха да излизат от различните крила на сградата, за да се опитат да овладеят хаоса. Когато тълпата се излееше на улицата, нямаше как да различат Драйдън сред тях.

Драйдън крачеше сред морето деца, които се носеха към най-близкия изход. Докато се движеше сред тях, чу слух, който се разпространяваше сред тълпите по-бързо, отколкото ги носеха краката им. Носеше се от човек на човек със скоростта на взривна вълна от мястото, където Рейчъл го беше пуснала: Не е пожар, а изтичане на газ. Затова се отдалечете колкото може повече от сградата.

Гол се беше отдръпнал от екрана и наблюдаваше как всичко се разпада пред очите му. Хората се изливаха от вратите на интерната и хукваха във всички посоки. Ако се бяха спрели на разстояние една или две преки, мирандите сигурно щяха да успеят да ги проследят като група и да забележат всяко измъкване от нея. Така щяха да успеят да забележат Рейчъл и Драйдън.

Обаче бягащите деца и учители не се спряха след пряка или две, нито дори след пет. Започнаха да се проявяват и странични ефекти: хората в другите сгради, работниците от нощната смяна или дошлите по-рано за първата, виждайки паническата евакуация, се включиха в хорския поток.

Районът на издирване просто беше твърде голям и прекалено оживен. Чисто претоварване с информация както за сателитите, така и за инженерите.

— Шибана работа — отбеляза Лаури. Ръцете му хвърчаха по клавиатурата, за да изкомандва два от сателитите да увеличат формата на кадрите. — Децата не трябва ли просто да се подредят отвън, когато има противопожарно учение? В нашето училище поне го правехме така.

— Драйдън е помислил за това — отговори Гол.

— Откъде може да е знаел, че трябва да го направи така?

— Не е знаел — обясни Гол. — Но е знаел, че не знае. Чат ли си?

— Не — призна Лаури. След това се обърна към най-близкия от инженерите и нареди:

— Кадър двайсет и шест на два по два километра. Можем да го пипнем.

— Не, не можем — възрази Гол. Взе телефона си и отново излезе от помещението.