Глава 31

Драйдън спря толкова рязко, че Рейчъл се блъсна в него и почти изгуби равновесие. С едната ръка я дръпна да се изправи, а с другата насочи пистолета към вратата на спалнята.

След секунди усещането за хлад по слепоочията му отново се усили. Той си представи Одри и Сандра в коридора не много далеч от вратата. Рейчъл сложи ръка върху неговата не за да я натисне надолу, а за да го помоли да премисли.

— Ами ако не е вярно? — попита тя. — Нека поговорим с тях. Можем да разберем нещо.

В този момент точно пред вратата се чу гласът на Одри.

— Сам, не е вярно. Помисли. Има ли нещо, което Гол не би направил, за да стигне до нас?

— Знаем, че си объркан — обади се Сандра. — В твоето положение всеки би се объркал. Точно затова Гол го прави. Номерът е да те принуди да почнеш да се съмняваш.

— Помисли малко — заговори Одри отново. — Тук разполагаме с всякакви оръжия. Сигурна съм, че го знаеш. Ако бяхме лоши, нямаше ли да те убием много преди това?

Драйдън обмисли казаното, но техните доводи не бяха напълно необорими. Разбира се, че можеха да го убият, но досега нямаше причина да го правят. Не беше заплаха за тях и като хора, които могат да четат мисли, щяха да бъдат достатъчно рано предупредени, ако някога се превърне в заплаха. Винаги щяха да разполагат с възможност да го убият, преди да предприеме нещо против тях.

Той се готвеше да каже това, което се въртеше в главата му, но се спря. Те вече бяха чули неговите мисли.

— Сам… — започна Сандра. Гласът ѝ беше мек и съчувствен. Не думите, а тонът ерозира ръбовете на неговата предпазливост. Той продължаваше да държи пистолета насочен към вратата. Кой знае какво бяха насочили те от другата страна към нея.

У него започна да се заражда една идея.

Преди да успее да изкристализира в думи, преди двете жени да успеят да я разберат и реагират, Драйдън се хвърли напред, сложи рамо на скрина на Рейчъл и го бутна. Той падна на пода и се плъзна напред. Драйдън се възползва от инерцията и го тласна по мокета, за да се блъсне с приятен бумтеж във вратата.

Сега вече нямаше да могат да минат през нея толкова бързо, за да му се нахвърлят, а през стената очевидно не можеха да стрелят, защото Рейчъл беше тук.

— Ако казвате истината — подхвърли Драйдън, — докажете го. Дайте ни дневника на Рейчъл. Плъзнете го под вратата покрай скрина. Ако съм сбъркал, ще ви се извиня хиляда пъти.

Застанала до него, Рейчъл се напрегна в очакване на отговора.

И той дойде: шумът от зареждане на пушка помпа.

Момичето реагира, сякаш го бяха пронизали. Тръшна се тежко на пода и прегърна крака на Драйдън за опора. Със свободната си ръка той взе нейната и я стисна силно.

Надяваше се онези двете да усещат омразата му към тях през вратата като острието на нож.

— Рейчъл — това е само временно — подвикна Сандра. От гласа ѝ бяха изчезнали всички нотки на задушевност. — Когато си спомниш коя си в действителност, ще се смееш на случилото се.

Рейчъл неочаквано скочи на крака. Изненада Драйдън и успя да грабне пистолета от ръката му, насочи го към вратата на височината на гърдите си и натисна спусъка. Пусна поредица от три куршума през вратата и стената около нея, преди Драйдън да успее да си го върне. Чу как в коридора някой се стовари на задника си, бълвайки ругатни, и пушката издрънча върху широкия перваз. Секунда по-късно усещането за хлад по слепоочията му намаля. Изглежда двете жени се бяха оттеглили надолу по коридора.

— Защо не стреляте? — изкрещя им Рейчъл. — Може и да ме улучите.

Драйдън я прегърна през раменете.

— Всичко е наред — каза той.

Тя се обърна към него и притисна лице в ризата му. Цялото ѝ тяло трепереше.

— Е, те не бяха предвидили това — подхвърли той.

Тя чу веселата нотка в неговия глас и вдигна очи към него, за да успее да му се усмихне, макар и през сълзи.

— Какво ще правим? — попита момичето.

Драйдън огледа стаята. Две солидни стени и две с прозорци. А от другата им страна нямаше нищо освен падане с дължина три футболни игрища. Имаше и баня, но тя не предлагаше по-добри възможности от самата спалня. Налудничави решения се мяркаха в главата му и изчезваха отново: да строши с изстрели прозореца, да направи въже от чаршафите на Рейчъл, с което да се спусне до долния апартамент и да си пробие с изстрели път в него. Нямаше значение. Одри и Сандра щяха да чуят плановете му и да имат достатъчно време да се втурнат към долния апартамент.

— Какво ще кажеш за мен? — попита Рейчъл. — Те не могат да чуят моите планове.

— А ти имаш ли план?

— Да — кимна тя.


Одри почувства как мисловната структура на Драйдън пламва от напрежение след предложението на Рейчъл. Той ѝ имаше доверие, беше го грижа повече за нея, отколкото за него самия, но да последва нейния план сляпо, го накара да се почувства като пилот, от когото искат да предаде управлението на някой от пътниците.

Тогава се включи неговата логика, непоклатимата координата мрежа, която разсече дисонанса на емоциите му. Войнишката логика. Бърза и ясна. Одри беше чувала подобна логика и преди у мъже и жени, закалени в битки. Драйдън взе решение толкова бързо, че едва успяваше да следва стъпките му. Мъжът виждаше единствено безсмислието да използва собствен план, като се има предвид, че ще бъде чут. Затова всеки план на Рейчъл беше по-добър.

Той ѝ каза да го направи, каквото и да е, после се зае отново да наблюдава вратата.

Нито една мисъл повече нямаше да излезе от тази стая.

В мрака до Одри Сандра издиша шумно:

— Ебаваш ли се с мен?

Одри долови страх в гласа ѝ. Усещаше го и тя. През годините, откакто избягаха от затвора, никога не се беше изправяла срещу враг, чиито мисли бяха скрити от нея. Не можеше да си спомни кога за последен път ѝ се бе налагало да прави предположения както сега. И уморено осъзна, че дори не знае как да го направи. Хватката ѝ върху тежката пушка в ръцете ѝ се стегна.

Обърна се към Сандра и се опита да бъде твърда.

— Някой над нас или под нас сигурно е звъннал на охраната заради изстрелите. Те ще пристигнат всяка минута във фоайето, така че няма да можем да слезем с асансьорите.

— Ще взема парашутите — каза Сандра.

— За мен донеси сбруята за тандем ни скокове.

Сандра разбра, после се втурна надолу по тъмния коридор.

Рейчъл прекоси помещението до банята. Спря се на прага и погледна към Сам, застанал с гръб към нея и пистолет, насочен към барикадираната врата. Щеше ѝ се да може да му каже какво означава за нея фактът, че напълно ѝ се доверява — вярва, че няма да направи някоя глупост. Надяваше се, че наистина няма да направи.

Тихо извади безжичния телефон от зарядното върху бюрото си, влезе в банята и затвори вратата. В тишината заглуши своите собствени мисли и се съсредоточи върху тези на Сам. Съобщението, предавано от просветващата светлина от Уилис Тауър, която виждаше и в момента как пулсира по стените на нейната спалня, течеше без прекъсване в неговото подсъзнание.

ЕЛА — ПРИ — ХОРАТА — НА — ГОЛ — В — ОФИСА — НА — ОХРАНАТА — В — УИЛИС ТАУЪР — ИЛИ — ИМ — СЕ — ОБАДИ — НА — 062–585 — 0184 — НЕГОВИТЕ

— ХОРА — НЯМА — ДА — ТЕ — УБИЯТ

Съобщението беше за Сам и никого другиго. Нея щяха да убият. В това нямаше никакво съмнение.

Рейчъл се вгледа в своето черно отражение над тоалетната масичка.

— Която и да си — прошепна тя, — няма да се върнеш.

Натисна бутона за разговор и клавиатурата на телефона светна. Това беше единственото решение. То предлагаше поне някакъв шанс Сам да оживее и гарантираше, че Одри и Сандра ще умрат.

Рейчъл набра номера. Един мъж вдигна още при първото позвъняване. Тя остави телефона на тоалетката, без да прекъсва линията. После се плъзна покрай вратата, за да седне на студените каменни плочки.

Загрузка...