Бегачът

Глава 42

Събуди се с блъскащо сърце, а тялото му се гърчеше под струя ледена вода. Кофа изтрака на пода. Отвори очи и откри, че е вързан с белезници към стол в трапезарията на селската къща. Масата беше избутана настрани. Помещението беше чисто и той седеше в средата.

Пред него стоеше Рейчъл и го наблюдаваше.

За секунда Драйдън не можа да схване как се е озовал тук. Спомни си, че видя хеликоптера да катастрофира с Гол на борда и че беше навлязъл в облаците газ, защото…

Защо? Защо, по дяволите, го беше направил?

Отговорът се появи в главата му. Затвори очи за малко по-дълго от примигване, за да свикне с тази мисъл. Докато правеше това, Рейчъл още го наблюдаваше. В очите ѝ сякаш имаше любопитство.

Дали беше още там някъде вътре? Момичето, което заспа на неговото рамо? Почувства надеждата като нож, който се върти в раната.

Рейчъл примигна и любопитството изчезна. На негово място Драйдън видя само хладна оценка.

— Трябваше да позволя на Холи да замине — каза тя. Гласът ѝ беше мек, но в него нямаше никакви чувства. — Ако я бях спряла, щеше да имаш време да предупредиш хеликоптера.

Отиде до стола, поставен до стената, и взе мобилен телефон. Драйдън осъзна, че е неговият. Отвори го, извика списъка със скоро набирани номера и му го показа.

— Един от тях е на Холи — каза тя. — Искам да ѝ се обадиш и да ѝ кажеш, че всичко е наред и може да се върне.

— Няма да го направя. Ако искаш, накарай ме насила, но няма да го направя по собствена воля.

Тя остана безучастно вторачена в него. За секунда си помисли, че просто отново ще го заключи. Зачака да го обхване промяната, желанието, взело се от нищото, да се обади по телефона.

Минаха още секунди. Нищо не се случи.

Рейчъл се извърна. Вторачи се в празното пространство, сякаш обмисляше различни възможности.

— Ще се получи по-добре, ако не те карам да го казваш — каза тя.

— Какво?

— Холи показа ли ти съобщенията? Обзалагам се, че го е направила.

Драйдън кимна.

— Нейната ръка — обясни Рейчъл, — моят почерк.

Драйдън точно се готвеше да пита какво иска да каже, когато разбра.

— Същото е при говоренето — каза Рейчъл. — Ако се наложи, мога да те накарам, но… — Тя замълча и се обърна към него. — Няма да е толкова убедително, колкото ми се иска. Щеше ми се сам да го направиш.

— Няма. Само си губиш времето.

— Мисля, че ще го направиш — кимна тя. — В гласа ѝ прозвуча нещо, приличащо на тъга.

Тя остави телефона отново на масата. Когато го направи, Драйдън видя до него хирургически скалпел.

— Преди си измъчвал хора — продължи Рейчъл. — Или най-малкото си присъствал. Стоял си и си гледал какво се случва.

Драйдън не отговори.

— Също така си обучен да устояваш на мъчение — отбеляза тя. — Обаче съм склонна да мисля, че това е една от онези области, където обучението се различава от действителността.

— Няма да се обадя — поклати Драйдън глава. — Нищо, което ми сториш, няма да промени това.

— Не става дума за това аз да ти направя нещо, а за онова, което ти ще ми сториш.

Тя се приближи, седна на коленете му и го прегърна през врата. Лицето ѝ се озова на десетина сантиметра от неговото.

— Ти беше добър с мен — каза тя. — Дори аз мога да оценя това. Не искам да те гледам как страдаш. Мисля, че е по-добре да се обадиш, преди нещата да се влошат.

Зачака отговор.

Той не продума.

— Добре — каза Рейчъл.

Пръстите ѝ се плъзнаха надолу по облегалката до белезниците, които държаха китките му закопчани отзад. Чу как ключалката щракна и ръцете му се оказаха свободни.

Рейчъл стана и отстъпи назад. Взе скалпела от стола и заоглежда острието му на светлината.

Драйдън прецени разстоянието помежду им. Метър и половина или малко повече. Можеше да го прекоси за по-малко от секунда и да я повали в безсъзнание. Одри, където и да се намираше, сигурно беше въоръжена, но щеше да се справи с този проблем по свой начин…

Волята да извърши това просто го напусна. Отнесена като листо от вятъра.

— Дори не си заслужава да мислиш за това — каза Рейчъл. — Просто мога да те лиша от желание да изпълниш всеки план, който измислиш.

Погледна я. Онова, което беше чул гласа ѝ малко по-рано, тази тъжна нотка, сега беше в нейните очи. Едва доловимо, но беше там.

— След няколко секунди ще вземеш скалпела от ръката ми и ще ме нападнеш — обясни тя. — Няма как да не го направиш.

Драйдън се вторачи в нея. Нямаше смисъл да я моли гласно.

— Всичко, което трябва да направиш, е да ѝ се обадиш — повтори Рейчъл.

— Чуваш мислите ми. Не можеш ли да разбереш, че няма да го направя?

— Знам какво мислиш в момента. Но нямам представа какво ще мислиш след трийсет секунди. Нито пък ти.

— Няма да ѝ се обадя.

— Ще видим.

Случи се, преди да успее да каже още нещо. Промяната се стовари върху му толкова бързо, че измени цветовото насищане на зрението му, сякаш кръвоносните съдове в очите му се разшириха. В този миг разсъжденията изчезнаха и пред него беше само Рейчъл, която отскочи назад, когато той се изстреля от стола си и грабна скалпела от ръката ѝ. Очите ѝ бяха огромни и уплашени, дишането ѝ ускорено. Сграбчи я и се завъртя, за да я хвърли на масата, стовари я отгоре и почувства как плотът поддава под двойната им тежест. Тя вдигна ръце и започна да се защитава. Двете ѝ ръце хванаха неговата, с която държеше скалпела. Откъсна я от нейната хватка и сряза горната част на ръката ѝ, плата на ризата и кожата ѝ цъфнаха, потече кръв. Трудно му беше да помисли за кръвта като за кръв. Приличаше повече на нектар, цялото ѝ тяло беше съд, пълен с него. Пулсираше с него силно, каквото беше желанието ѝ да живее. Сграбчи кичур от косата ѝ, дръпна главата ѝ назад, за да оголи гърлото ѝ, и зъбите му точно докосваха кожата ѝ там, когато…

Така бързо, както беше дошла, тази нагласа изчезна. Сякаш Рейчъл бе натиснала копче и го беше освободила. Драйдън скочи и се дръпна, падна назад и се оттласна по пода, докато раменете му не опряха в стената. Дори тогава не спря, а продължи да се оттласква, докато не стигна ъгъла — най-голямото разстояние, на което можеше физически да се отдалечи от нея.

Спомняше си всичко: силата на натрапливото поведение, почти еротичния копнеж да забие зъбите си в нейната кожа, да почувства как кръвта ѝ бликва и изпълва устата му.

Сълзи опариха очите му — първите сълзи, откакто бе погребал семейството си. След секунди вече не виждаше нищо освен размазани цветове в помещението.

Рейчъл се изправи. Тя се обърна рязко към шума от стъпки, които пресичаха къщата и спряха, без да се покаже някой.

— Добре съм — каза Рейчъл. — Връщай се на поста си. Веднага.

Стъпките се отдалечиха. Комарникът беше отворен и пружините го затвориха с трясък.

Рейчъл се изправи. Вдигна ръкава си и огледа порезната рана. Кървеше, но тя не изглеждаше развълнувана. Отиде при стола в средата на помещението, завъртя го, седна на него и се вторачи в Драйдън.

— Обади се на Холи — каза тя.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Той поклати глава и впи поглед в пода, все още борейки се да овладее сълзите си.

Дълго време Рейчъл не продума. Когато най-накрая го направи, гласът ѝ беше по-мек, отколкото преди това.

— Чувал ли си за място, наречено Лycepo, Колорадо?

Драйдън отново поклати глава.

— Мама ми разказа за него в Сграда № 16. В нашата килия. През цялото време говореше за него. Когато била малко момиче, нейните майка и баща я водили там на къмпинг. Мястото е горе в планината, има коне за езда и пътеки за разходка. Обаче мама най-много харесвала това, че можеш да наемеш кану в езерото над града. Можело и през нощта да наемеш, а това било най-хубаво, защото студеният въздух се спускал вечер от планината. Водата на езерото била още топла и затова се вдигала лека мъглица на височината на кануто. Покривала цялото езеро и на лунна светлина било сякаш плаваш из облаците. Последното, което мама ми каза, преди да изпратя съобщенията на Холи, е, че ще отидем в Лycepo. Скоро след като се измъкнем, щяхме да отидем там, да наемем кану още първата вечер и да излезем в езерото.

Гласът ѝ забележимо се бе променил на височина, а гърлото ѝ бе стегнато.

— Това беше единственото, което искаше — продължи Рейчъл. — Нормален живот с нейното малко момиче, което ще води на такива места, когато има желание да го прави.

— Рейчъл, Холи не е знаела какво ще се случи с майката ти. И как би могла…

— Трябваше да направи онова, за което я помолих. Да говори с някого, с който и да е журналист на този свят. Този имейл, нещата, които можеха да видят там…

— Тя е била ужасно уплашена. Всеки би се уплашил.

— Не съм молила никого другиго. Помолих нея.

— Съжалява за това, което е направила. Ако можеше, би го върнала обратно.

— Накрая отидох до Лусеро, нали разбираш? Преди около година. Още дават канута под наем. Дори през нощта.

— Холи Феръл не е убила майката ти. Хората, които станаха причина за това, са мъртви. Ти ги уби. Всичко свърши.

Рейчъл преглътна и се насили гласът ѝ да прозвучи решително. Погледът ѝ отново стана корав.

— Обади ѝ се — каза тя.

— Знаеш, че няма да го направя.

— Може и да си промениш мнението. Има и други неща, които мога да те накарам да ми сториш. Заради някои от тях би предпочел по-скоро да умреш.

Драйдън разбра. При мисълта за това нещо сякаш преряза вътрешностите му. Сякаш някой изстискваше мръсни черги.

— По-добре ѝ се обади — повтори Рейчъл.

— Моля те, не прави това…

— Зависи от теб…

— По дяволите, няма да я предам!

Рейчъл си пое дълбоко дъх, стегна се.

— Недей — каза Драйдън.

— Съжалявам.

Драйдън фиксира в съзнанието си образа на Рейчъл такава, каквато я видя за пръв път, когато го молеше да ѝ се довери, да я защити. Може би ако успее да задържи този образ, може би…

— Фарове!

Гласът на Одри през комарника.

Драйдън почувства как промяната на намерението го докосна като крила на прелитаща птица. Рейчъл го беше оставила. Тя стана от стола.

— "Шевролет Малибу" — допълни Одри. — Идва по автомобилната алея.

Рейчъл тръгна към вратата, която водеше във всекидневната.

— Това не си ти — подхвърли Драйдън.

Тя спря и погледна надолу към него.

— Двете просто са те обучили така — продължи той.

— Нямаше да си такава, ако те беше възпитала твоята майка.

Ако я беше уязвил, тя не го показа. Издържа погледа му и отговори с равен глас:

— Обаче не го направи.

Светлините от фаровете се плъзнаха по стените на къщата, докато колата спираше отпред. Рейчъл се обърна към вратата и секунда по-късно вече я нямаше.