Бегачът

Глава 24

Трийсет секунди преди това Лийлънд Хейгър беше в добро настроение. Стоеше в кабинета си пред вътрешния прозорец, който гледаше надолу към работната площадка. Преди няколко години, докато това място се изграждаше, инженерите бяха използвали тази сграда като гараж за земекопните машини. Сега машините отдавна ги нямаше, а пространството беше пълно с помещения със стъклени стени — общо дванайсет. От прозореца си Хейгър можеше да ги обхване с поглед.

Помещенията бяха наредени в три групи по четири. Трите групи отговаряха на трите места, където се провеждаха опитите в континенталната част на Съединените щати.

Ред Сити, Уайоминг. Колд Спринг, Юта. Кук Вали, Северна Дакота.

Трите антени.

През осемнайсетте месеца, откакто отговаряше за това място, Хейгър беше установил, че се чувства най-щастлив, когато стои там и отгоре гледа стъклените помещения — станциите, както всички ги наричаха. Във всяка станция лежеше по гръб един контрольор, а за челото му бяха закрепени с проводящ гел електроди. Станциите бяха осветени с червена светлина подобно на фотолаборатории — като утроби, понякога си казваше Хейгър.

Беше особено чувство, да виждаш всичко това през твоето собствено отражение върху офисния прозорец. Отражението на нисък шкембест плешив мъж, който преди трийсет години беше завършил финанси в Дартмут. След цяла хаотична плетеница от рационални кариерни избори той се озова в пустинята като Опенхаймер в Аламогордо с черните си очила. Може би и неговото име след десетилетия щеше да намери място в метафорите.

Работата, която "Уестърн Дайнамик" вършеше тук и на други подобни места, беше толкова вълнуваща, че чак плашеше. С антените и контрольорите. И с другото нещо, което разстройваше всички, които бяха чули за него. Хейгър трябваше да признае пред себе си, че това нещо разстройваше малко дори него. Когато най-накрая бъде избутано навън и използвано — което можеше да стане всеки момент — нямаше как да върнат духа в бутилката. Да, нямаше съмнение в това — беше изключително плашещо. Обаче всички велики неща са били плашещи. Ако позволиш на този вид страх да ти се пречка, би ли могъл някога да постигнеш нещо?

Хейгър беше по средата на тези мисли, когато във Втора група настъпи някакво вълнение. Единственият дежурен контрольор в този сектор, Сет Коб, изведнъж се беше изправил, сякаш някой го беше убол, и започна да крещи, че нещо не е наред с антената.

Сега, трийсет секунди по-късно, Хейгър стоеше в поста на Коб и се опитваше да го успокои. Момчето беше свалило електродите от челото си. Гелът от единия се беше залепил за веждата му.

— Какво стана? — попита Хейгър.

— Не знам. Просто имах чувството… че някой ме наблюдава.

— За какво говориш?

— Все едно имаше някой от другата страна на линията. В Колд Спринг. Все едно че… идваше право по кабела към мен.

В това нямаше никаква логика и самият Коб го съзнаваше. Човек можеше просто да вдигне рамене, но момчето изглеждаше наистина разтърсено. Каквото и да се беше случило, не си измисляше.

Хейгър се готвеше да каже нещо, но си замълча.

От няколко месеца от тези горе се чуваше, че във Вашингтон и на други места съществува възможна заплаха за проекта. Тези разговори бяха неясни по начин, с който Хейгър беше свикнал след годините, прекарани в "Уестърн Дайнамикс". Цялата тази съмнителна организация: две съперничещи си фирми да работят за правителството — всяка със свои приятели на високи места в йерархията — беше неразбория още от самото начало. Някои от тези високопоставени приятели имаха връзки помежду си, което усложняваше играта. Имаше вярност, имаше и враждебност, дължаха се услуги и комисиони, но повечето от тези връзки бяха скрити в тъмното. ОЧГ — така го наричаше Хейгър. Обикновени човешки глупости. През цялата си кариера се беше сблъсквал с тях под една или друга форма. Няма значение колко са възвишени твоите цели, колко точни са планирането и действията ти. Всяка организация на този свят е заразена с плесента на обикновените човешки глупости. От време на време цялата работа — двете фирми и Вашингтон — бяха като любовен триъгълник, действащ по правилата на викторианското ухажване. Някои неща се намекваха, но никога не бяха казвани направо. Винаги съществуваше рискът да обидиш погрешния човек. Той се рееше над всичко. Тези предупреждения през последните два месеца бяха ярък пример. Доколкото Хейгър разбираше, опасността беше следната: някъде навън имаше нерешен въпрос още от времето на изследванията в Детрик преди години. Жив обект, който се измъкнал. Малко момиче, както гласяха слуховете. Момичето може да е попаднало или не под опекунството на хората на Гол в "Белдинг-Милнър" долу в Калифорния, но то представляваше потенциална опасност за тестването, което се провеждаше на местата с трите антени. Съществувал риск от намеса. Това беше най-ясното предупреждение, което беше чул.

— Опиши ми какво почувства — каза Хейгър. — Колкото можеш по-точно.

— Там имаше някого — обясни Коб. — При антената.

— Това не се случва за първи път — възрази Хейгър. Понякога в петък вечер и събота се появяваха групи гимназисти, които правеха опити да се катерят по кулите.

— Беше различно — поклати глава Коб. — Не знам по какъв начин, но беше различно. Имаше някого, на когото не му беше мястото там.

Хейгър се замисли над това.

Риск от намеса.

На антената нямаше охранителни камери. Нямаше непосредствен начин да се види какво става там, в пустинята. Хейгър имаше приятел във Вашингтон, който вероятно можеше да получи достъп до сателитни данни, но това щеше да отнеме време. Може би час. Сега, когато се замисли над това, му хрумна, че Гол има особено тесни връзки с тази общност — хора от разузнаването, които имат сателити подръка, но да бъде проклет, ако набърка Гол или някой от "Белдинг-Милнър" в това.

Какво да прави?

Той погледна покрай Коб към наклоненото кресло зад него. Двата електрода лежаха там, където бяха паднали. Хейгър кимна към тях.

— Сложи ги.

Драйдън и Рейчъл бяха отново в колата и пътуваха на север от около минута, след като беше откъснал момичето от кулата. Колкото повече се отдалечаваха от нея, толкова по-добре се чувстваше Рейчъл. За няколко ужасни части от секундата Драйдън си беше помислил, че това нещо я убива с ток.

Описа му с подробности какво беше изпитала. Усещането, че чува мислите на хората в Колд Спринг на десет или повече километра от мястото, където кулата се издигаше. После усещането, че се носи из тунел и че в другия му край има някого. И накрая усещането, че пленените ѝ спомени се опитват да излязат на свобода.

— Имах чувството, че споменът за Холи Феръл е най-важният — каза Рейчъл. — Все едно отчаяно се опитвам да си го спомня. И успях. Бях чула името ѝ някъде.

— Къде?

— Ел Седеро. Сградата с русия и войниците. Няколко пъти чух името Холи Феръл, а понякога доктор Феръл в техните глави. Доктор Феръл… в Амарило, Тексас. Спомням си как един си мислеше, че трябва да се види с нея рано или късно. По онова време почти не мислех за това — някой да отиде да се види с лекар — това звучи като медицински проблем. Но сега, когато се обърна назад…

Гласът ѝ заглъхна, но Сам разбра какво иска да каже. Ако хората, работещи за Гол, обмислят да посетят Холи Феръл, за нея това може да означава нещо много лошо.

— Спомняш ли си нещо друго за нея? — попита той. — Какъв лекар е? Изследовател, който… е работил с теб?

— Не знам. В спомена няма нищо такова. Само фактът, че беше мила. Че я беше грижа за мен. Човек не може да подправи подобно чувство. Във всеки случай не и пред мен.

Драйдън се съгласи с нейната логика.

— Не знам каква е връзката ѝ с Гол — продължи Рейчъл, — но тя ме познава. Може да знае всичко, което се опитваме да научим. А ако е в опасност, трябва да я намерим… — Тя замълча. — Не можем ли просто да ѝ се обадим? Ще я потърсим в интернет и…

Драйдън поклати глава.

— Ако наистина е заплашена от Гол и неговите хора, телефонът ѝ вече се подслушва.

Стига да е още жива.

Мисълта се оформи, преди да успее да я спре. С периферното си зрение видя как Рейчъл потрепери.

— Съжалявам — извини се Драйдън.

— Няма защо. Аз си помислих същото.

— Можем да я потърсим в интернет, но ще трябва по един или друг начин лично да се свържем с нея. Има начини да го направим, без да се излагаме на голям риск дори ако я наблюдават. — Той се замисли. Направи пресмятанията наум. — Амарило е на десет или дванайсет часа път от тук.

Рейчъл кимна. Въртеше ръце в скута си. Беше нервна.

През следващите няколко минути никой от тях не проговори. Най-накрая пред тях от лятната мараня се показаха южните покрайнини на Колд Спринг. Драйдън се протегна назад и взе големите очила с широки рамки и бейзболното кепе. Точно си ги слагаше, когато Рейчъл изпищя.

Пикапът изскочи сякаш от нищото на десетина метра пред хондата. Преди секунди пътят беше празен и изведнъж камионетката изскочи напряко на пътя иззад нисък хълм, който я беше крил дотогава. Първото предположение, което изникна в съзнанието на Драйдън, изхождайки от вида на пикапа и човека зад волана, беше за някой местен идиот, излязъл в пустинята да покара по черни пътища. За частица от секундата успя да зърне работен гащеризон върху мръсна риза и брадясало лице, за което сякаш специално бе изкован епитетът селска пръчка.

Драйдън натисна спирачките на хондата и за частица от секундата пикапът лудешки се стрелна към тяхната кола, а не встрани, сякаш шофьорът в паниката си бе завъртял волана в погрешната посока. По това време инерцията на камионетката я бе изстреляла напряко на пътя и тя се размина с хондата на трийсетина сантиметра. Завъртя се странично върху чакълестата земя.

Ако бяха на равно, пикапът вероятно само щеше да се завърти един или два пъти и да спре, но тук земята се спускаше надолу под ъгъл десет или повече градуса. Той продължи да се плъзга странично още осемнайсет-двайсет метра и тогава колелата му се удариха в корен, който го превъртя наполовина. Застана на кабината си, която се сплеска като палачинка.

Драйдън спря хондата и премести лоста за скоростите на паркиране. Той и Рейчъл се вторачиха в смачкания пикап на стотина метра от тях, чиито задни колелета двигателят още въртеше. Пътническата врата, която се виждаше от тази страна, се бе отворила от удара, обаче на фона на слънчевия блясък в пустинята Драйдън не можеше да види нищо друго освен мрак във вътрешността на кабината.

Нямаха мобилен телефон в колата. Ако се наложеше, можеха да кажат на някого в града да повика линейка, но трябваше да се махнат много преди пристигането на властите.

Във всеки случай не можеха да си тръгнат, без да проверят какво е станало с този тип. Може би там вътре се давеше във собствената си кръв.

— Стой тук — нареди Драйдън. — Веднага се връщам.

Отвори вратата и слезе, после се наведе и измъкна пистолета си изпод шофьорската седалка. Причината да вземе пистолета беше последното кривване на пикапа срещу колата им — може би грешка, но въпреки това много странно. Сам го пъхна отзад на кръста и започна да се спуска от черния път в пустинята.

— Оуен, убий ги. Мамка му, измъквай се оттам и ги убий. Веднага.

Оуен го болеше. Мили боже, колко го болеше. Болката беше почти достатъчна, за да го откъсне от гласа на Пясъчния човек в главата му. Но само почти.

— Губиш предимството. Какво чакаш?

Оуен се обърна, нещо в рамото му изпука и той замря отново, за да не изпищи.

Поне му беше останала лявата ръка. За МР-5 използваше дясната. Видя автомата да лежи в облак прах на половин метър от ръката си.

Отвън, на известно разстояние от него, един мъж подвикна:

— Ранен ли си?

— Какъв си късметлия. Той те улеснява. Вземи автомата и се погрижи за него.

Оуен се протегна за оръжието с дясната си ръка, но дори това движение прониза рамото му. Той задиша тежко от болка и отново утихна.

— Да не искаш да ти причиня болка? Оуен, мисля, че оставихме това зад нас.

След това съвсем тихо, сякаш говореше с някого другиго, Пясъчния човек каза: Мамка му, той е напълно безполезен. Кой друг има жив актив близо до Втори обект? По-добре го прати там.

Оуен не можеше да разбере случилото се. Всъщност се изненада, когато преди няколко минути Пясъчния човек му заговори най-неочаквано. Оуен тъкмо помагаше на дядо си да смени един радиатор. За първи път през всичките тия ужасни месеци Пясъчния човек го безпокоеше, когато дядо му беше наоколо. Оуен беше започнал да вярва, че това никога няма да се случи, че никога няма да го накара да направи нещо щуро пред дядо му.

— Оуен, това е важно — каза Пясъчния човек. В гласа му имаше нещо, което Оуен не беше чувал дотогава. Нещо, което приличаше на неотложност. Може би дори страх. Какво ли значеше това? — Извади автомата изпод дюшека и отиди на стария езерен път южно от града. Веднага.

Дядо му вече се беше вторачил в него с леко наклонена глава.

— Какво има?

Оуен можа само да поклати глава. Никога не беше обмислял какво ще каже, ако настъпи момент като този.

— Оуен, мамка ти, тръгвай! ТРЪГВАЙ!

— Трябва да ида до тоалетната — изломоти Оуен и побягна от откритата плевня. Минута и половина по-късно беше в пикапа, а автоматът лежеше до него. Бързо излизаше от градината пред вратата, когато Пясъчния човек отново заговори.

— Излез на езерния път в долния край на града и тръгни по него на юг. Ще намериш хора край телефонната антена. Може би вече се връщат на север от там. Които и да са, спри ги и ги убий.

Както се развиха нещата, за малко да го направи, когато стигна пътя. Леко кривна с пикапа, възнамерявайки да удари колата веднага щом я види — точно тая глупост му беше видяла сметката.

Отново погледна към автомата. Беше там, на една ръка от него. Захапа парче от ризата си, стисна здраво, за да заглуши болката, и отново се протегна за оръжието.

Драйдън беше на десетина метра от пикапа и точно се готвеше отново да подвикне, когато видя някакво раздвижване във вътрешността на кабината. Секунда по-късно се показа единият крак на мъжа, последван от другия. Мъжът пълзеше на ръце и крака заднешком.

— Добре ли си? — попита отново Драйдън.

Никакъв отговор.

— Чуваш ли ме?

Когато се случи, стана толкова бързо — много по-бързо, отколкото би предположил, че е възможно. Предположи, че странната ситуация беше причина да го хване неподготвен. Мъжът изпълзя напълно от кабината, но лицето му продължаваше да е обърнато към нея. Изглежда лявата му ключица беше счупена и той сякаш поддържаше пред себе си тази ръка с другата. Изведнъж се надигна и застана на колене, изкрещя от болка и рухна, завъртайки се с цяло тяло. И ето го свлечен, с гръб, опрян на камиона, и автомат МР-5, сочещ към Драйдън.

Далеч зад гърба си Драйдън чу силно ахване. Обърна се да погледне. Рейчъл стоеше до отворената врата на хондата.

— Стой там! — извика той. — Скрий се зад колата. Веднага.

За миг тя остана вкопана на мястото си, очите широко отворени и пълни със страх.

— Веднага! — кресна той.

Тя кимна и заобиколи колата, за да се скрие зад багажника.

Драйдън насочи вниманието си към мъжа. Оръжието трепереше в ръката му, но не толкова, че да го пропусне, ако натисне спусъка.

Съдейки по това колко се беше сплескало връхчето на показалеца му, спусъкът вече беше малко напрегнат.

Нямаше шанс да извади пистолета, без онзи да открие огън.

— Кой си ти?

Мъжът не отговори. Очите му не спираха да се стрелкат от Драйдън към хондата и обратно. Беше ранен, но не толкова тежко, че да не може да се изправи на краката си. Ако убие Драйдън, нямаше да му е трудно да стане и да подгони Рейчъл. Тя може и да е бърза, но у него беше оръжието, а наоколо се простираше само гола пустош.

— Спокойно — каза Драйдън.

Изражението на мъжа стана по-сурово. Пръстът му върху спусъка се сплеска още малко.

— Оуен, направи го! Направи го!

Оуен наблюдаваше мъжа, който стоеше наблизо, но очите му непрекъснато се стремяха да се върнат при колата на пътя. Беше изпълзял от потрошения пикап, за да си свърши работата и за добро или зло да запуши устата на Пясъчния човек, но тогава…

Малкото момиче. Боже небесни, на колко ли е беше? На десет или дванайсет?

Пясъчния човек го беше пратил да убие такова малко и красиво същество?

— Ще ти причиня болка. Ще те боли така, както никога не си си представял, че може да боли. И няма да спра, колкото и много да ми се молиш.

— Моля те — прошепна Оуен.

— Знаеш какво да правиш, така че го направи.

Оуен си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Почувства как познатото — ужасно, но познато — спокойствие се спуска върху него. Каква беше купешката дума за това? Приемане, отговори си той.

Драйдън реши, че така или иначе трябва да извади пистолета. Онзи щеше да го простреля, в това не можеше да има съмнение, но вероятно щеше да има време дори след като поеме ударите, да извади пистолета и да го улучи поне веднъж в гърдите. Това щеше да бъде достатъчно да го остави там и кръвта му да изтече на място, вместо да преследва Рейчъл. Вероятно щеше да се получи.

Вероятно.

Стига МР-5 да не беше на автоматична стрелба. При това положение още през първата секунда десетина куршума щяха да излетят от цевта му. Ако дори един от тях улучи Драйдън в главата, целият план щеше да пропадне. Рейчъл щеше да остане беззащитна.

Драйдън наблюдаваше цевта на оръжието. Как се завърта, описвайки малки арки в треперещата ръка на мъжа. Чакаше да се завърти достатъчно…

— Нямам избор — тихо каза мъжът. — Нищо лично.

В очите на човека имаше оттенък на съжаление, макар на Драйдън да се стори, че то е насочено главно към него самия. Обаче това беше най-малкото, което го изненада. Онова, което най-много го порази, беше, че по-раншното му впечатление от онова мимолетно зърване, когато пикапът се плъзна напряко на пътя, е напълно вярно. Интелигентността на този човек не беше по-голяма от тази на дете. Дори да е замаян от катастрофата, нямаше как да се сбъркат признаците.

По свой начин най-странното в ситуацията беше защо Гол или който и да го е изпратил, би поверил важна работа на този човек?

Драйдън и друг път се беше оказвал под заплахата на оръжие и много повече пъти се бе изправял срещу противници, които най-малкото имаха оръжия подръка. Всеки от тези мъже, независимо от тяхната идеология, независимо от тяхното хладнокръвие или чин в обществената йерархия, беше умен. Не просто умен, а по животински умен и бърз. Това винаги се виждаше в очите. Наемниците живеят съвсем по Дарвин. Човек не среща много глупаци сред тях просто защото не живеят достатъчно дълго.

— Нищо лично — повтори мъжът в работния гащеризон.

— Не си свалил предпазителя — подхвърли Драйдън.

Онзи не се върза напълно. Реакцията му не беше особено драматична: просто наклони оръжието настрани и му хвърли един поглед. Цялото движение се състоеше в това да извие китката си. Рефлективно движение, известно като мускулна памет, в мига преди да се овладее. Цевта на автомата се завъртя може би на пет градуса встрани от Драйдън, прицелвайки се в земята на три метра зад гърба му, обаче почти веднага започна да се връща в първоначалната си позиция. Рефлективното трепване отвори прозорец от една трета от секундата.

Това беше достатъчно.

Ръката на Драйдън се стрелна назад. Движението беше толкова упражнявано и подсъзнателно като щракването на лампата в собствената му кухня. Измъкна пистолета изпод колана на панталона, изравни го и стреля два пъти.

И двата куршума улучиха мъжа в челото. Първият в средата, а вторият два сантиметра вляво. Двойната изходна рана откъсна тила на мъжа, а силата на удара запрати черепа му напред към Драйдън, сякаш онзи се опитва да удари една глава на пространството пред себе си. Той рухна с лице върху собствените си пищяли и остана неподвижен.

Драйдън направи две крачки назад, след това спринтира към хондата с всички сили.