Бегачът

Глава 18

Дина Собъл обираше боклуците от повърхността на басейна, когато двата F-18 прелетяха за втори път над Фресно, но този път бяха няколко хиляди метра по-нагоре и не влачеха ударна вълна зад себе си. За каквото ѝ да бяха бързали първия път, изглежда вече не беше важно. Сега се връщаха там, откъдето бяха дошли — вероятно военновъздушната база "Травис", както предположи Дина.

От другата страна на игрището за голф неколцина от нейните съседи бяха излезли от домовете си и се занимаваха с лампите и прозорците, пострадали от пробиването на звуковата бариера. Дина, хирург на борда на кораба на Съединените щати "Карл Винсън" в продължение на три командировки, познаваше последиците от прелитането със свръхзвукова скорост, а гърмът, разтърсил преди малко къщата ѝ, беше по-силен от всичко, което беше чувала досега. Вероятно изтребителите бяха летели много по-бързо, отколкото скоростта на звука.

Ветрец раздвижи белите дъбове, заслоняващи басейна, и донесе воя на сирени откъм центъра на града. След половин минута той се усили — повечето бяха полицейски, но сред тях се чуваха и сирени на линейки. Шумотевицата беше такава, сякаш бяха навсякъде.

Дина закачи серкмето за кукичката на стената и влезе вътре, за да звънне в Бърза помощ за информация. Каквото и да се случваше в града, ако имаше ранени, досега щеше да се е разчуло. Точно беше вдигнала слушалката, когато фасадните прозорци се осветиха от фарове и спирачки изскърцаха на алеята към къщата. Не бяха минали и пет секунди, когато някой заблъска по входната врата.

През прозорците при входа Драйдън видя да се приближава някаква сянка. Предполагайки, че доктор Собъл първо ще погледне през тях, преди да отвори, той си спомни думите на умиращия полицай.

Дръпна се малко назад от светлината и се обърна към хондата, за да бъдат чертите му малко по-трудно различими. На един от малките прозорци се появи женско лице и Драйдън замаха трескаво с ръце. Ако го беше разпознала, по нищо не пролича.

— Моля, помогнете! — извика Драйдън, сочейки към колата. — Дъщеря ми!

Отчаянието му, всеки грам от него искрено, явно беше усетено. Вратата се отвори и на прага застана жена на около петдесет.

— Ти ли си Дина Собъл? — попита Драйдън.

Тя кимна, поглеждайки към хондата. Той вече тичаше към колата и отвори задната врата.

— Ранена е — каза Сам.

На задната седалка Рейчъл притискаше вече оголената си ръка. На път от гимназията насам Драйдън се беше отбил на един паркинг и ѝ помогнал да свали горната част от защитното облекло. Най-накрая се убеди, че раната в ръката е единствената, но още не можеше да определи колко е сериозна. Съмняваше се, че артерията е прекъсната напълно, защото ако случаят беше такъв, досега Рейчъл щеше да е в безсъзнание или мъртва. Имаше надежда, че е била само леко засегната, но можеше да е увредена и сериозно.

Дина вече беше до него. Мина напред и се наведе към задната седалка, за да погледне раната.

— Това е огнестрелна рана — каза тя. — Защо си я докарал тук? Трябва да отиде в спешното отделение…

Докато казваше това, се обърна към Драйдън и замълча, когато видя пистолета в ръката му.

Не го беше насочил към нея, държеше го до тялото си. Цевта сочеше надолу, а пръстът беше извън пусковата скоба.

— Трябва да ѝ помогнете тук — обясни Драйдън. — В къщата. Никаква болница, никакъв доклад до полицията.

— Няма да го направя.

— Трябва. Ако има официална информация къде се намира момичето, след час ще е мъртво.

Дина се вторачи в него. Очите ѝ се плъзнаха още веднъж към пистолета, след това се върнаха на лицето и се лепнаха за него.

— Ти си оня тип от новините — възкликна тя.

— Аз съм типът от новините. Но каквото и да са разправяли, всичко е лъжа. Можем да ти разкажем истината — дори можем да я докажем — но първо трябва да се погрижиш за нея. Моля те.

— Защо да ти вярвам?

От вътрешността на колата Рейчъл се наведе към отворената врата.

— Намисли си едно четирицифрено число — каза тя.