Бегачът

Глава 4

Драйдън надничаше през разклонения клонак на един кедър в края на малкия парк. Той и Рейчъл се бяха придвижили само три преки от двора, в който първоначално се бяха скрили.

Шейсет секунди след последния разговор по радиото останалите мъже се бяха изсипали като призраци в квартала. Когато искаха да бъдат тихи, бяха много добри. Освен това бяха прибрали фенерчетата и станаха много по-трудни за откриване. Всеки път, когато Драйдън отвеждаше Рейчъл от едно прикритие до друго, преди това проучваше откритото пространство поне минута. Дори така бяха извадили късмет, за да стигнат чак дотук. В миналото тези хора бяха преминали елитно обучение. Драйдън го виждаше по движенията, които правеха и които пропускаха да направят. Никакво пилеене на енергия. Нищо забележимо. Преди години той самият бе обречен на същото.

Зае се да проучва парка. Едната му страна стигаше до редица задни дворове. Другата част беше открита към улицата. Докато гледаше, един силует премина през пространството между спортната площадка и няколкото люлки на трийсетина метра от тях.

Драйдън насочи вниманието си към близките къщи. Те се издигаха на изток от мястото, където се бяха скрили с Рейчъл, и се простираха навътре в сушата и встрани от морето. Планът, доколкото изобщо имаше такъв, беше да се придвижат в тази посока и да влязат в големия търговски район от другата страна на между щатската магистрала. Ако не друго, тази част на града беше много по-голяма, пълна с магазини, складове и индустриални парцели. По-лесно е да се скриеш и по-трудно да се търси. Там можеше да измисли някакъв план.

Мъжът се измъкна от парка на улицата, пресече я и изчезна в сенките между къщите от другата страна. Драйдън отново се обърна, разглеждайки внимателно откритото пространство между кедровия клонак и редицата къщи откъм източната страна. Разстоянието, което той и Рейчъл трябваше да прекосят, беше около двайсетина метра. В по-голямата си част мястото лежеше в мрак, но нямаше никакво прикритие. Всеки, който наблюдаваше, можеше да ги види в мига, когато излязат и тръгнат да го пресичат.

Огледа за последен път улицата и градините от другата страна. Никакво движение. Не се виждаше жива душа. Вече беше хванал ръката на Рейчъл. Обърна се към нея и кимна по посоката, в която щяха да се затичат. Уплашена, но готова, тя кимна в отговор. Драйдън напрягаше мускули, за да тръгне, когато момичето силно стисна ръката му. Спазъм, който можеше да бъде единствено предупреждение. Той дори не погледна към нея. Замръзна на мястото си и започна да диша безшумно през устата.

Три секунди по-късно един мъж мина пред кедровия клонак на по-малко от три метра от мястото, където бяха клекнали. Беше дошъл изотзад и отстрани, приближавайки се скрит от клонака. Стъпките му върху влажната трева бяха напълно безшумни. Дори сега, когато гледаше как пристъпва, Драйдън не чуваше нищо. Нямаше представа как го беше усетила Рейчъл. Тя беше метър по-близо до мястото, откъдето се беше появил мъжът, а слухът на децата обикновено е по-добър от този на възрастните. Но дори и дете, сетивата ѝ бяха направо невероятни.

Драйдън изчакваше. Мъжът влезе по-навътре в парка. Спря се и направи бавен кръг, плъзгайки за миг поглед по мястото, където се криеха Драйдън и Рейчъл.

Драйдън реши, че само големият брой храсталаци, стотици в парка и околните улици, е отказал преследвачите от систематичното им претърсване. Вместо това наблюдаваха откритите пространства за движение.

Мъжът завърши огледа си и пое по същия път, по който бе тръгнал онзи преди него. Когато изчезна, Драйдън отново огледа улицата. Беше празна или поне толкова, колкото му се стори преди това. Погледна към Рейчъл. Тя кимна, както винаги готова. Втурнаха се напред.

Не спряха да тичат цели десет минути. Когато след още пет Рейчъл забави ход, Драйдън я вдигна и продължи да тича почти без да намали скоростта си. Спря едва когато стигнаха насип, който се издигаше високо над магистралата.

Беше останал без дъх и усещаше леко главоболие в слепоочията. Не точно болка, а по-скоро нещо, напомнящо хлад. Каквото и да беше, означаваше, че е позагубил сили от времето, когато беше в разцвета си. Някога в частта той редовно покриваше петнайсет километра марш на скок с оборудване на гърба, което тежеше почти толкова, колкото момичето.

Възстанови се достатъчно, за да почне да диша безшумно, и се заслуша в нощта около тях. Над шума от движението по магистралата, което по-това време беше рядко, долови нещо, което се беше надявал, че няма да чуе: хеликоптер. Човек, който е в състояние да събере екип с автомати с монтирани на тях заглушители и е достатъчно нагъл да го използва по градските улици, със сигурност можеше да докара още ресурси. Хеликоптерът с термокамера щеше да ги открие толкова лесно, колкото е да видиш светлината в мрака.

Драйдън се вслушва още двайсет секунди, но нищо не можа да чуе. Това не означаваше, че са се измъкнали.

Вторачи се в търговската и индустриална част на града оттатък магистралата. Въпреки хеликоптера трябваше да се скрият. Точно се готвеше да се спуснат по насипа, когато нещо го накара да спре. Инстинктивен подтик, дълбоко заровен в съзнанието му, като усещането, че са ти настръхнали космите на главата.

В отговор на заплаха. Но каква заплаха?

Замръзна на място и отново се заслуша. Не се чуваше нищо друго освен шума от движението по пътя. Огледа мрака, но нищо не видя.

Страхът не беше предизвикан от нещо видяно или чуто. Беше само искрица в подсъзнанието. Усещане за допълнителна брънка от опасността, срещу която се бяха изправили. Какво бе това?

Зачака, но идеята му се изплъзваше. Всичко, което му хрумна, беше неочакваното прозрение, че оставането в Ел Седеро щеше да бъде грешка.

Рейчъл го наблюдаваше. Очите ѝ бяха загрижени, но си мълчеше.

Драйдън кимна към другата страна на магистралата. Зад дърветата в далечния край на около четиристотин метра напред грееха светлините на денонощен супермаркет.

— Време е да вървим — обяви той.

Компютърната зала един етаж под кабинета на Гол беше осветена само от плазмените екрани — всичко девет на брой. Гол крачеше наоколо, докато неговият главен инженер Лаури ги подготвяше за потока изображения от сателитите "Миранда". Потокът от данни още не беше тръгнал, екраните бяха празни, но конфигурирани и в очакване. Гол още не беше получил достъп до пилетата и всяка допълнителна минута забавяне караше пулсирането в главата му да се усилва.

— Кодовете потвърдени — обади се Лаури. — Сега очакваме изображенията да тръгнат.

"Миранда" бяха най-впечатляващите машини, изпращани някога от хората в орбита. Техните възможности за улавяне на термични изображения бяха десет години по-напред и от най-оптимистичните журналистически предположения. "Миранда" можеше да различи дебелака от кльощавия навсякъде по земята денем или нощем, обаче не това правеше тези апарати специални. Много шпионски сателити го умееха. Разликата беше, че "Миранда" можеше да го прави от петнайсет пъти по-висока орбита: от 3320 километра вместо от стандартните 216 на повечето шпионски сателити. Това означаваше, че всеки от сателитите има много по-широко ловно поле.

По всяко време съзвездието от миранди покриваше планетата подобно на Джи Пи Ес мрежата. Във всеки миг системата можеше да наблюдава всяко място на земята с три сателита едновременно, често с четири и дори пет. Тя можеше да прихване всяка подвижна цел, независимо дали беше тичащ за здраве или крилата ракета, и с лекота да я следва. От нея не можеш да избягаш, нито пък да се скриеш.

Разбира се, първо трябва да намериш своята цел, преди да можеш да я последваш. Гол би могъл да забележи Рейчъл и нейният нов приятел само ако са още в околностите на Ел Седеро по времето, когато щеше да получи достъп до "Миранда". Затова с всяка следваща секунда, през която трябваше да чака, този кратък прозорец все повече се затваряше.

Изведнъж на деветте екрана се изписаха съобщения. Лаури се вторачи в тях. Секунда по-късно телефонът на Гол започна да звъни. Той се обади.

— Твои са — каза мъжът от другата страна на линията.

Драйдън и Рейчъл стигнаха на бегом до края на паркинга пред супера и се спряха, за да огледат спрените там коли. Повечето бяха оставени близо до входа на сградата — вероятно принадлежаха на служителите, които караха третата смяна. Но имаше и няколко, паркирани извън тази група. Може би бяха оставени там от служители, които караха две смени една след друга и са пристигнали миналата вечер, когато паркингът е бил още пълен.

Драйдън поведе момичето към най-близката кола

— Тъмнозелен "Форд Таурус". Колкото по-обикновен беше моделът, толкова по-добре, защото всяка кола, която вземеха, щеше да бъде обявена за открадната само след няколко часа. А преследвачите на Рейчъл имаха достъп до полицейските комуникации. Щеше да бъде особено важно да не се набиват на очи. Драйдън обърна само бегло внимание на тауруса, защото колата беше достатъчно нова и със сигурност имаше имобилайзър. Не можеш просто да я запалиш с изтръгнатите от запалването кабели.

Продължиха нататък, движейки се по края на паркинга, докато стигнат до другата група коли на около трийсетина метра от тях.

Лаури повтаряше тихичко командите си на глас, докато ги набираше, за да пренасочи сателитите.

— Номер дванайсет, кадър три на три километра. Номер петнайсет, роб на дванайсети, показване на човешка биология на открито. Номер четири, роб на дванайсет, същата команда.

В допълнение към забележителния хардуер на мирандите имаше комплект от програми и приложения, сякаш излезли от най-страшния кошмар на човек, падащ си по конспиративни теории. На "Миранда" можеше да бъде зададено да проучи внимателно район с размерите на град и да отдели всички човешки фигури, които не бяха в постройки, дело на човешките ръце. Един от сателитите можеше да изброи целите в широкоформатния кадър, докато останалите два или три увеличават изображенията за заснемане отблизо. В течение на работния процес сателитите можеха да обменят данни за по-ефикасно разпределяне на обема работа. Цялата операция щеше да отнеме по-малко от трийсет секунди.

Вече се провеждаше.

На първия монитор се показа широкоформатно изображение на града. Земята и океанът се виждаха като хладно черно. Резки синкавобели точки отбелязваха къщи и други източници на топлина.

На другите монитори започнаха да изскачат стопкадри: плътните снимки на човешките мишени, които идваха от другите сателити. На първия стопкадър се виждаше група хора, заобиколили свръхярък източник на топлина.

— Лагерен огън на плажа — обясни Лаури. — да му кажа да го пропусне?

Гол кимна. Лаури заповяда на системата да пропусне тази цел.

На други снимки се виждаше екипът на Кърен, който се събираше около микробуса. Само преди минута Гол им беше наредил да се върнат там, за да са готови да тръгнат след Рейчъл и нейния другар веднага щом открият местоположението им.

С появата на още стопкадри — жена, която разхожда куче, висок мъж, който изнася торба с боклук — стана ясно, че мирандите избират целите си, напредвайки от запад на изток. Това означаваше, че са започнали от крайбрежието и напредват във вътрешността. Вероятно се дължеше на настройката на софтуера по подразбиране. Гол се беше вторачил в монитора, показващ широкоформатното изображение на града. Той се простираше на близо четири километра от брега до нещо като търговски център в далечния му десен край. Мирандите сега бяха отделили всички цели на открито в лявата половина и щяха да свършат с дясната част след още десет до петнайсет секунди.

В групата коли, паркирали в края, имаше само една, която заслужаваше внимание. Драйдън я избра още преди да се бяха доближили достатъчно, за да разбере дали е заключена. Беше пикап "Форд F-150" от началото на деветдесетте години, а може би и осемдесетте. В запалването му нямаше нищо друго освен медни жици и изолация. Откри, че шофьорската врата е заключена, но щом се наведе да погледне в кабината, видя, че тази на пътника не е. Рейчъл, която тичаше на три метра след него, разбра. Свърна към страната на пътника, хвърли се в кабината и се пресегна, за да му отвори. Той се плъзна зад волана.

На 3372 километра над Скалистите планини "Миранда 15" държеше платформата на лещите си, насочени към Ел Седеро, докато се носеше на югоизток към Мексиканския залив и скоростно щракаше кадри на човешките цели в списъка. Цел седма — заснета и изпратена. Цел осма — заснета и изпратена. Цел девета — бордовият компютър се поколеба. На означеното място нямаше девета цел. "Миранда 15" автоматично съобщи тази грешка на "Миранда 12"

— Сателита, който управляваше широкоформатния кадър и разпределяше целите. "Миранда 12" отговори, че цел девета е изчезнала 2.315 секунди по-рано. Вече няма термични изображения на две човешки същества на открито на предишното местоположение. Вместо това термичните изображения на две човешки същества в кола, която е "Форд F-150", произведен през 1988 г., с вероятност от 99.3 процента. Последната команда на оператора беше посочила за цели само човешки същества отвън, затова девета цел вече не важеше.

"Миранда 15" обмисля тази дилема в продължение на 485 наносекунди — времето, нужно, за да извърти и трите си алгоритъма "ами ако", и реши, че това не е проблем, с който да занимава оператора. Сателитът пренебрегна деветата цел и продължи нататък.

В жабката на пикапа Драйдън намери отвертка и я използва, за да строши корпуса на ключа за запалване. Трябваха му само още няколко секунди, за да запали с оголените кабели.

— Не я крадем — заяви Драйдън. — Взимаме я назаем.

— Доста стара е — отбеляза Рейчъл. — Колко може да се ядосат?

Драйдън излезе от паркинга и зави наляво. Точно пред тях от лявата страна беше входът за магистрала 101. Рейчъл се обърна да погледне светлините на града, размити от мъглицата, и въздъхна дълбоко.

— Да чуем остатъка от твоята история — каза Драйдън.

Гол гледаше вторачено завършения комплект от сателитни снимки като човек, който гледа монетния автомат, глътнал последния му долар. В наблюдавания район имаше четиринайсет човека на открито. Никой от тях не беше дете.

Беше изчезнала.

Лаури вече въвеждаше командите за разширяване на района на издирване, но Гол беше изгубил надежда. Първият широкоформатен кадър беше покрил такъв район, който човек би могъл да мине пеша за толкова време. Изчезването им означаваше, че са намерили транспорт.

Гол седна и отпусна чело върху преплетените си ръце.

Рейчъл извън неговия досег.

Навън в света.

Не можеше да си спомни нищо важно, но това беше временно. Когато лекарството излезе от кръвообращението ѝ, паметта ще се закърпи от само себе си за по-малко от седмица. Скоро след това ще си спомни всичко.

Онзи вкус в устата му се засили. За секунди се озова отново в Бостън, в онзи малък лайнян апартамент на Западна девета улица, очаквайки деня, когато полицията ще почука на вратата.

— Сър? — заговори го Лаури.

— Какво?

— Един от процесите "Аве Мария" може да ни даде нещо.

Гол вдигна глава. На първия компютър Лаури беше пуснал допълнителна програма — всъщност просто се бе съгласил с предложението на системата. Програмният комплект беше стигнал до същия извод като Гол: невъзможността да се намерят пешеходци на посоченото място означаваше, че вероятно са намерили превоз.

— Една от най-новите програми — обясни Лаури. — Понякога по настилката остават топлинни следи, когато някоя кола току-що е напуснала района на търсене. Може да са много слаби, но "Миранда" може да усили своята чувствителност и да ги различи до шейсет секунди след първоначалното събитие в зависимост колко бързо се е движил автомобилът. Ако някой наскоро е излязъл от района, може и да извадим късмет.

Широкоформатният кадър на Ел Седеро оставаше неподвижен, докато сателитът изпълняваше новата задача. Изведнъж кадърът се премести в дясната част, близо до търговския център. Слаби и избледняващи, докато Гол гледаше, две тъмносини следи излизаха от паркинга по посока на магистралата и нагоре по входа към нея.

— Покажи ми как е изглеждал този паркинг преди шейсет секунди — нареди Гол.