Без шанс за разпознаване

12.

Бен се пробуди за трети път сред клоните на кедровото дърво край къщата на Емили заради звука от навлизащ в алеята автомобил. Бързичко идвайки на себе си, той осъзна, че си е било чист късмет да не се изтърколи от платформата долу, тъй като беше лежал почти на ръба, по корем, едната му ръка даже висеше във въздуха. След като се измести, за да може да седне, той потрепери от болка и си припомни побоя, който сънят го беше накарал да забрави. Запита се дали не беше дошъл моментът да даде най-накрая на Емили доказателството срещу втория си баща, за което тя толкова беше настоявала, моментът да предприеме нещо, но тази мисъл го накара да потрепери още по-силно — от ужас какво ли щеше да му се случи, ако Джек го намереше.

Чу вратата на колата, паркирала под кедровото дърво, да се отваря и погледна надолу — не беше кола, а син микробус с бял покрив и сърцето му подскочи при вида на мъжа с ниската подстрижка, който затвори вратата и се запъти към предния вход на къщата на Емили. Бен беше запомнил този мъж с обгорелите и сраснали се пръсти. Нарекъл го беше престъпник; способността му да наблюдава беше уловила десетки подробности, от които можеха да се извлекат сведения за този човек.

Прозорчето на покрива на микробуса беше отворено.

Бен се улови за ствола на дървото и слезе на по-долен клон, казвайки си, че просто иска да слезе, в същото време усещайки, че любопитството му се опитва да вземе връх над него. Двете мисловни тези се вкопчиха в двубой, все едно го дърпаха за ръцете в противоположни посоки, заплашвайки да го разкъсат. Не му се искаше да слезе и да отиде в кухнята, за да наднича през шпионката; искаше му се да разгледа отвътре микробуса.

Докато слизаше клон след клон, възбудата му растеше. Не беше радостното очакване, което го обземаше от мисълта, че ще се срещне с Емили; не беше и опиянението, в което изпадаше, намирайки се сред клоните на кедровото дърво — беше заради отвореното прозорче точно под него. Той спря и погледна през отвора във вътрешността на микробуса — забеляза голям метален цилиндър, който сигурно беше дуло на револвер.

Решението беше взето.

Движенията на Бен, докато слизаше от дървото, бяха равномерни и плавни, той местеше ръце и крака по клоните без никакво усилие — като маймунка. Чувстваше се като у дома си, без да се страхува от височината. Доверяваше се на живите клони, избягваше сухите. Щом стъпеше на клона, той се стараеше да си осигури здрава опора за ръцете над главата, като в същото време запази и равновесие, доколкото беше възможно. После повтаряше маневрата, избирайки по-долно клонче, приближавайки се все повече към отвореното прозорче, тъй като микробусът беше паркиран непосредствено до дървото, с опънати нагоре ръце и пръсти, здраво стиснали дървото, разпределяйки тежестта си между краката и ръцете. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-ниско се привеждаха клоните, сочейки микробуса, сякаш го подканваха да влезе вътре. Ако сега се изтърколеше от дървото, щеше да се стовари направо върху покрива на микробуса. Беше съвсем близо до целта.

Съсредоточи изцяло вниманието се върху местоположението си и силно приведените клони, служещи му за опора на ръцете и краката. Трябваше да се спусне на около метър по-надолу, за да докосне микробуса — две-три стъпки само — а изпита чувство, сякаш щеше да се озове в съвсем друг свят. Клонът под краката му застрашително кривна надолу, той за момент се набра на ръце и премести крак и тежестта си на по-горния клон, но той също се залюля. Бен погледна надолу и видя, че всеки момент е възможно да се изтърси върху дребния чакъл от три метра височина, ако клоните се счупят. Нямаше да се пребие, но и нямаше да му бъде много весело. Можеше да си счупи нещо. Още по-лошо — щеше да привлече вниманието към себе си и това, което беше възнамерявал да направи, и така щеше да създаде само неприятности на Емили.

Опита да направи нова маневра, двата клона застрашително се огънаха и той разбра, че повече няма накъде. Надяваше се да стигне до микробуса единствено като се хванеше за горния клон, после щеше да се отпусне с все сила върху клона, на който беше стъпил, след това да се оттласне от него, като в същото време използва гъвкавостта на горния клон, който, залюлявайки се, да го стовари върху покрива му. Той отново провери опората на краката си — за миг целта му се видя страшно отдалечена. След което направи замислената маневра, пусна ръце от горния клон и скочи.

Обзе го усещане, както беше подхвърлен нагоре, а след това спуснат надолу, че все едно се вози в асансьор. Залюля тяло, клонът се приведе още по-ниско и тогава гуменките му докоснаха повърхността на микробуса. И се отпуснаха върху него. Отлично беше преценил момента, пускайки се от клона точно преди той да се приведе още повече и да подмине микробуса. Той се хвърли напред и се просна върху алуминиевия покрив — в цял ръст — сякаш щеше да се моли. Клонът се прибра нагоре със свистене, прилично на писукане на изплашени птици, готови да полетят.

Беше притворил очи, без да знае като ги отвори, какво ще види — оказа се отвореното прозорче. Беше на по-малко от половин метър пред него. Поиска да коленичи, но покривът под него започна да се огъва; опасявайки се да не хлътне, той остана така проснат, прехвърляйки тежестта на тялото си върху гърдите, под които се намираха редиците нитове, които сметна за поздрава опора, докато отляво и отдясно металът беше крехък и лесно поддаваше. Сантиметър по сантиметър той се плъзгаше към отвореното прозорче, приличащ на кученце, попаднало върху гладък килим. Рамката на прозорчето беше от дърво, цепнатините бяха изпушени, приличаше на нещо допълнително сложено, а не оригинална част. Бен подаде глава над отвора и се огледа вътре. Наистина беше револвер, сложен върху пейка, покрита с облечени в дамаска възглавници. До пейката, на пода, върху разгънат спален чувал беше поставен брезентов чувал в армейско зелено. На пода се търкаляха и няколко празни кутии бира и разтворен брой на „Плейбой“. Бен побутна прозорчето, но то не се помръдна. Тогава видя куката и трите дупчици, бележещи възможността прозорчето да се отваря на различна височина или да се затвори. Извади куката, прозорчето се задвижи свободно и се доотвори.

Дочу шум отдясно. Отначало не проумяваше какво става. Малко след това обаче успя да свърже чутото с това, което щеше да последва.

— Благодаря ви — каза плътен мъжки глас. — Пак ще дойда.

Мъжът с ниската подстрижка, мъжът, на когото принадлежеше револверът — и микробусът. Тръгваше си.

Бен извърна глава. Мъжът стоеше до вратата и тъкмо я затваряше. Само след секунда щеше да се обърне с лице към микробуса, щеше да види Бен проснат върху покрива на микробуса, с глава, напъхана в отвореното прозорче. Щеше да го спипа.

Затрудняваше се да диша; сякаш и сърцето му беше спряло, но само след миг така подскочи, че усети болка в гърдите. Бен никога в такива случаи не мислеше за варианти за изход, за извинение, към което можеше да прибегне; реакциите му бяха изцяло подчинени на инстинкта: той сведе глава надолу, протегна ръка, за да улови ръба на прозорчето, и плъзна тяло вътре. Спусна се в празното затворено пространство, краката му почти докоснаха сгъваемата маса, и стъпи долу. Залегна и се напъха наполовина под пригодения за легло диван, сдържайки дъха си. Кръвта в ушите му чукаше със силата на гръмотевица — не чуваше нищо друго. Имаше чувство, като че препускащото му сърце свисти.

Откъм предната част на микробуса се разнесе скърцането на отворената врата. Връзката между кабината на микробуса и товарната част беше малко плъзгащо се прозорче, скрито зад завески, които — за щастие — бяха дръпнати.

Последните думи на мъжа: „Ще дойда пак“, отекнаха като ехо в съзнанието на Бен. Може би той просто беше излязъл, за да вземе нещо от кабината; може би просто искаше да изпуши една цигара. Може пък, също като пастрока му, да криеше бутилка под седалката или цигари с марихуана в пепелника — и да искаше да се съвземе. Нямаше да бъде първият — с хороскопите си Емили беше в състояние да смае и зашемети всеки свой клиент.

Двигателят изръмжа. Бен вдигна глава и погледна през прозорчето на покрива. Виждаше му се толкова миниатюрно, така далечно. Недостижимо. Микробусът се раздвижи и пое назад.

Бен се придвижи на четири крака към тясната задна врата. Протегна ръка и завъртя бравата, готов за момента, в който микробусът ще спре, докато шофьорът сменя задната скорост с предна. Щеше да се възползва от тази секундна възможност и да изскочи навън.

Завъртя бравата и за негова радост тя поддаде. Не беше заключена.

Микробусът намали и после спря, предавките изсвириха, докато шофьорът сменяше скоростта. Бен натисна вратата навън. Тя се отвори на няколко сантиметра разстояние и спря. Беше блокирана отвън.

Микробусът изръмжа. Бен отново опита да отвори вратата, но нямаше как да стане. Ситните камъчета от алеята на Емили постепенно се изгубиха от погледа му. Беше хванат като в капан вътре.