Без шанс за разпознаване

40.

Дафи заведе Бен в аквариума, защото той никога не беше ходил там и защото това беше място, което тя много харесваше и често посещаваше — просто за да си почине, да се пошляе и да поразмишлява в свят, който смяташе за изцяло различен от нейния. Никога не обръщаше внимание на самите водохранилища и на обяснителните табели; рибите пленяваха вниманието й с немигащите си очи, ритмичното потрепване на хрилете, плавния ход около водораслите и фалшивите корали.

Независимо от честите й посещения тя не се бе научила да различава видовете риби. Не можеше да различи делфин от морска свиня или риба лоцман от щука.

Бен, за разлика от нея беше израсъл с документалните филми за животни по телевизията и знаеше както названията на голяма част от рибите, така познаваше и хранителните им навици и как се чифтосват.

— Записвам си ги и си ги пускам късно вечерта, когато Джек заспи, защото той гледа само спорт и комедии.

Каза го така, сякаш беше нещо съвсем естествено и тя усети пронизваща болка. На няколко пъти й беше казвал подобни неща, открехвайки малко по малко истината за живота си, и колкото повече Дафи имаше възможност да придобие по-цялостен поглед върху това, което за Бен беше нещо нормално, част от ежедневието му, толкова повече й се искаше да го промени. Именно това желание да подобри условията му на живот я свързваше с невидими нишки с Емили Ричланд.

— Ти чувстваш ли се някога по този начин? — попита Бен, сочейки едрата червена мексиканска риба, оттласкваща се от прозрачната стена на водохранилището и приближаваща се безброй пъти към нея — движение, прилично на непрекъснат поток от бързи целувчици.

Намираха се в тази част на аквариума, която представляваше огромна зала с огромни водохранилища, представящи обитателите на океаните.

— Какъв е този начин? — попита тя.

Искаше да види света и през неговите очи, да добие впечатление за света чрез неговите формиращи се сетива.

— Затворен, хванат в капан — отвърна той с тъжен вид, спирайки загледан в рибата, която сякаш му пращаше безброй целувки. — Какво ли й е на тази риба, като се блъска така в стъклото? Сигурно изобщо не може да си представи какво е отвън. Какво ли си мисли за нас? За това място, което може да види, но не може да достигне. Ето така. — И той залепи лице върху стъклото на водохранилището, не откъсвайки очи от бавно отдалечаващата се риба. — Вечер сменят водата им с морска. С хранителни добавки и лекарства. После я филтрират, за да стане прозрачна и да можем ние да ги виждаме.

— Ти така ли се чувстваш? Като хванат в капан?

— Не от теб — поясни той. — Иначе да. — И кимна с глава към мексиканската риба, която отново се зае да удря муцуна в прозрачната бариера. — Също като мен на прозореца в стаята ми вечер, разбираш, нали? Гледам къщите на другите хора. И се чудя как ли е при тях. Дали животът им е различен. — Той я увлече няколко крачки по-нататък, без да отминава водохранилището, и спря отново пред него. — Емили казва, че не трябва да е така, но аз не съм толкова сигурен. Хората не са такива, каквито ни се струват. Така стоят нещата. — За миг замълча. — Емили не е такава. Ти също не си. Обаче повечето хора са такива.

— Мисля, че не бива хората да се класифицират така, в отделни групи, и да се правят генерални обобщения за тях. — Запита се как е възможно с Оуен да обсъжда на кое парти да отидат, а с това дете тук да разискват важните моменти от живота. — Мисля, че е по-добре хората да се възприемат всеки поотделно, като отделни индивидуалности. По-добре е да оценяваш човек според заслугите му и да се опиташ да не го съдиш много строго.

— Аха, обаче как да го постигнеш това? — попита Бен. — Първото, което аз правя, когато видя някого, е да го преценя. Разбираш, нали? Като ей тоя приятел — каза той, сочейки към рибата. — Нали го виждаш как ни измерва с поглед? Оттук ни гледа, оттам ни гледа. Направо ни дебне. Също като мен. Мисли си, че някой ще го издебне, ще го улови и ще го изяде — ето това си мисли. Или някоя друга риба си го мисли — обаче е вярно. Така става. И тука така става, приятееел! Ако не внимаваш, има да се хапеш после по задника!

— Подбирай си изразите — скара му се Дафи, но той не реагира.

Продължи нататък и тя го последва. Ако Оуен беше с нея, тя щеше да води, даде си сметка Дафи. Защо беше склонна да върви след това момче, след като по принцип не обичаше да следва някого?

Бен се извърна и я погледна.

— Плачеш ли?

— Не, имам алергия — излъга го тя.

— Чудя се дали рибите имат алергия — произнесе с невинен вид той и се извърна към водохранилището, пред което се намираха. — Виждаш ли перката на тоя приятел? Виждаш ли? Някой се е хвърлил отгоре му и я е сдъвкал. Ето за това ти говоря, Ди. Само да се обърнеш, и веднага се намира някой, който да ти се нахвърли.

Няколко пъти вече я беше нарекъл с това умалително име и тя си беше казала, че не трябва да позволи това обръщение да стане повод за сближаване — че трябваше да гледа на него единствено с очите на психолог — но не успя да го предотврати. Болд я наричаше Дафи. Всички останали, и Оуен, се обръщаха към нея или с Дафни, или с Матюс. Само това живо, енергично човече я наричаше Ди. Това я караше да изпитва привързаност към него.

— Можеш ли да плуваш? — попита го тя.

— Не. Не бих го нарекъл плуване. Ако ме пуснеш във водата, ще потъна като камък. Абсолютен бавноразвиващ. Само пляскам с ръце и крака и пак отивам на дъното. Ти?

— Аз да. Мога да плувам.

— Ще ме научиш ли?

— Да — кимна тя, чудейки се лъже ли го сега, или не.

Възприемаше го като нещо специално и макар да осъзнаваше, че сигурно има десетки, стотици като него, смяташе, че хората не бива да се класифицират в отделни групи. Отказваше да възприеме такава гледна точка.

— Ако зависи от теб, кой от тия приятели си избираш да бъдеш? — попита я той.

Прост въпрос, но на нея й се стори сложен. Огледа всички обитатели на водохранилището, пред което стояха. Един от тях беше издължен, тънък и особено красив и тя го посочи с пръст.

— Но той е малък — остана недоволен Бен.

— Тя — поправи го Дафи, макар да не знаеше от какъв пол беше тази риба.

— Аз никога не бих си избрал такава риба. Искам голяма. Бърза. Ей тоя приятел например. Ще си избера акула, обаче не която се храни с риба, а с онова — как се казваше — плуващото…

— Планктон.

— Аха, с него. Обаче какъв е смисълът да си акула, ако се храниш само с планктон? Може тоя приятел да си избера — каза той, сочейки една голяма и грозна риба с плашещ вид.

— Ти обичаш ли я? — попита го тя, чудейки се откъде се беше взел този въпрос, прииска й се да не го беше задавала.

— Емили? Аха. Най-добрата на света. Знам, че ти не я харесваш, обаче тя е страхотна.

— Не съм казвала, че не я харесвам.

— Не, и аз не си спомням да си го казвала. — Изрече го с тон, в който имаше голяма доза разочарование и неудоволствие. — Мисля, че е по-добре човек да се оценява според заслугите му — повтори Бен собствените й думи.

Той се насочи към отсрещното водохранилище, избирайки момента така, че да не се налага да се извръща с лице към нея. Тя усети как краката й сами я повличат след него. Усети, че протегна ръце и за малко не го улови за раменете. Но не можа да се реши и не го докосна. Вместо това отдръпна едновременно и двете си ръце — като подвижен мост, който бива свален, без обаче да бъде съединен окончателно — и му позволи да се изплъзне от нея — като при мълчаливо изречена молитва, когато човек се пита дали думите му са намерили пристан.