Без шанс за разпознаване

70.

— Винаги съм искал да имам по-малко братче — каза Джони Гарман на Бен, след като момчето се беше свестило. — Аз съм Джони.

Бен откри, че се намира във вътрешността на склад гараж, приседнал на циментовия под далеч от голямата врата. Китките му бяха притиснати една до друга, както и краката му. Опита се да каже нещо, но устните му не искаха да се разтварят.

— Супер тиксо — обясни Джони. — Лентата ми беше почти на свършване, а пък ми трябва. Няма смисъл да се мъчиш — каза той, виждайки, че Бен се опитва да си извие ръцете. — Само ще те заболи, а аз пак ще те залепя. Ако седиш мирно, нищо няма да ти се случи.

Качулката му беше свалена и висеше на гърба му. Кожата на лицето му изглеждаше много особено, като застинало бяло лепило, ухото му обаче приличаше на огромен цирей, жълтеникаво ръждив на цвят и пълен с гной. На Бен му трябваше известно време да свикне, че няма как да диша през устата. Всеки път, когато усетеше пристъп на страх, му се завиваше свят. После образът пред него се размазваше и мозъкът му като че се размекваше, съвземаше се и след малко всичко почваше отначало. Разбра, че вина за това имаше най-вече ускореното му дишане, тъй като нямаше как да го прави през устата. Ако успееше да укроти страха си, щеше да се справи и с дишането, и със замайването.

Джони нещо запояваше с помощта на поялник, приличен на Бен на огромна газова запалка. Фенер „Коулман“, от който се раздаваше непрекъснато съскане, пръскаше ослепително ярка светлина наоколо.

— Няма да ти направя нищо — каза Джони, четейки мислите на Бен. — Не трябваше да ме следиш дотук.

Бен кимна, по-уплашен не се беше чувствал никога през живота си. Като че Лицето майстореше някаква бомба, с всички тези жици, излизащи от парче пластмасова тръба.

— Но станалото — станало. — И той размаха пръст пред него. — Там до дървото успя да ме измамиш. Помислих, че си мъртъв.

За Бен този човек не беше като останалите възрастни. Независимо че гласът му приличаше на котешко съскане, звучеше по-скоро като дете, отколкото като възрастен, като някой, който не е пораснал, като филм, в който в тяло на възрастен се е вселила душа на дете.

— Защо, по дяволите, ме проследи? — попита той момчето, което нямаше как да му отговори. — Заради лицето ми?

Бен поклати отрицателно глава. Осмели се да погледне в очите му и усети да му се завива свят. Отново щеше да изпадне в безсъзнание. Само чу думите:

— Признай си.

Като че идваха отдалеч.

— Сега заради теб се налага да си събирам нещата и да изчезвам. Ще те оставя тук. Никога не съм убивал деца.

Бен пропадна в бездната на безсъзнанието.

Когато се съвзе, Джони беше приключил със запояването. Насилваше се да не го гледа, защото всеки път щом го стореше, и му се повдигаше. Складът беше почти целият зает от голям микробус, в останалото пространство бяха разположени два варела с маркировка „Американски военновъздушни сили“, множество черни пластмасови тръби и зелен метален сандък, затворен, но не и заключен. Джони седеше върху сандъка и отвърташе болтовете на задната врата на микробуса. Имаше още крик, два сгъваеми стола, подпрени на стената, и няколко кашона, облепени с тиксо. Имаше и няколко кутии в свежи цветове и с надписи, от които се виждаше, че някога са съдържали колички с дистанционно управление.

Имаше и две картини. Едната — с големината на пощенска картичка и с образа на Исус, а другата — малко по-голяма и изобразяваща жена, горяща на клада.

Бен си помисли за Господ. Той вярваше в него. И започна да му се моли. Даде му всички възможни обещания как щеше да изживее живота си от сега нататък, как щеше да слуша Емили или когото определяха да се грижи за него; даже щеше да остане да спи в центъра за малолетни, ако трябваше. Обеща повече да не бяга. Да слуша. Да се научи на уважение. Обещанията му се редяха едно след друго.

Спомни си за червената хонда на Дафи, която беше минала покрай него. Така му се искаше да вярва, че наистина е била колата на Дафи. Макар да не можеше да си даде сметка колко време вече се намира в този склад, предположи, че може би са минали десет минути, а може и повече. Надеждата да бъде спасен започна да чезне и той се върна към молитвите.

Мъжът, който се беше нарекъл Джони, вдигна глава и заговори като че на стената пред себе си, но имаше предвид Бен.

— Ти и аз не сме много различни. — След минута размисъл добави: — Винаги съм искал да си имам по-малко братче.

Бен прислони глава към пода. Не искаше този мъж да забележи, че плаче.

71.