Без шанс за разпознаване

4.

— Да искате чаша кафе? — Младият мъж се изчерви и се коригира. — Чай?

— Не, благодаря.

Лу Болд, почувствал се неловко от предложението, изпита съжаление към младия полицай, принуден от някого да играе тази роля — най-вероятно от Джон Ла Моя, който постоянно работеше с новобранците — дресираше ги, както се изразяваше той. Болд, старши сержант в отдел „Убийства“, често беше предпочитана мишена за този тип невинни шеги, тъй като толерантността му беше далеч над тази на лейтенант Фил Шосвиц, който заради нервния си характер и опулените си очи напомняше на пинчер. Ако искаш всичко да ти е наред, просто направи така, че Шосвиц да си остане в остъкления си кабинет и никъде да не мърда.

Болд би могъл да намери начин да си го върне на Ла Моя, но това означаваше да използва новобранеца за посредник, което му се струваше манипулативно и нечестно.

— Добре съм — каза Болд на момчето. — Все пак благодаря.

Припомни си какво беше да си в униформа и на петия етаж за първи път. Сърцето ти сякаш ще изскочи. Кожата ти е настръхнала. Отдел „Убийства“ в представите на мнозина беше върхът — целта на нечия кариера. Болд се замисли за този тип емоции и се зачуди как се раждаха подобни митове. Вярно беше, че в отдел „Убийства“ си имаха работа с живота и смъртта, за разлика от ония, които се занимаваха само с нарушенията на правилника за движение по пътищата или с невинните пешеходци — но това ставаше с цената на безсъние, чувство за вина и безсилие. Отдел „Убийства“ никак не беше фасулска работа.

Четиридесет и две годишният мъж, седящ днес на стола — с посивяла коса, подстригана много късо, с кръгло лице, поело част от допълнителните петнадесет килограма, които така и не можеше да свали, пръстите му бяха с подути стави заради счупените няколко кокалчета през изминалите десетилетия — беше безнадеждно далеч от онзи стегнат, с блеснали очи, ентусиазиран новобранец, когото някога бяха хванали да използва тоалета на шефа си, което му костваше два месеца патрулиране в международния квартал.

Не можеше вече да вижда обсерваторията от петия етаж на сградата на обществената безопасност. Бурното развитие на сградостроенето през осемдесетте години се беше погрижило за това. То също така беше задръстило улици и пътища, свързващи отделните квартали, препълнило фериботите и устремило имотните оценки до престъпно високи ставки. И въпреки всичко пришълците продължаваха да са добре дошли в Сиатъл, макар това чак толкова да не безпокоеше Болд.

Усещаше се уморен. Майлс, тригодишният му син, и Сара, осеммесечната му красавица, наречена така заради Сара Вон, на смени ги бяха безпокоили през нощта и на сутринта той и Лиз бяха напълно изтощени и в отвратително настроение. Щом Лиз се умореше, Болд застъпваше на вахта, доколкото му беше възможно, но спречкването им в кухнята — имащо нещо общо с жълтъка, който не бил сварен както трябва — премина в тирада за това как Болд допускал работата отново да го погълне изцяло, в несправедливо обвинение, че той я беше пренебрегнал в четири от последните пет нощи. Работата в търговска банка със сигурност беше по̀ времепоглъщаща от полицейската работа. Беше й казал нещо подобно, което не му беше донесло много точки, освен по скалата на Рихтер. В момента главата зверски го болеше.

Главоболието не го остави и когато отиде в кабинета на съдебния лекар в сутерена на медицински център „Харбървю“, където го очакваше доктор Роналд Диксън.

„Харбървю“, от дълго време в процес на доизграждане, се намираше на Лекарствения хълм и оттам се откриваше широк изглед към залива Елиът и пристанищните кранове, разтоварващи или товарещи контейнеровозите. Да паркираш близо до „Харбървю“ беше невъзможно. Болд се навря в едно от местата, запазени за съдебните лекари, и намести своята служебна полицейска визитка върху таблото. Температурата на септемврийския въздух беше към петнадесет градуса. Болд примигна срещу слънцето. Някаква студентка, облечена в спортен комплект от две части, се носеше по кръстовището, образувано от „Адлър“ и „Бродуей“, върху ролери. Няколко от строителните работници спряха работа, за да я проследят с поглед. Тя носеше къси дънки на дупки. На Болд му изглеждаше твърде млада, за да е вече студентка.

Кръглото лице на Дикси изглеждаше някак азиатско понякога, очите му бяха широко разположени, носът му беше останал сплеснат след едно студентско вътрешно първенство по футбол. От очите му струеше интелигентност. Оставяше усещането за незабравимо присъствие, за невероятен детективски нюх. Надигна се иззад бюрото си и седна зад неголямата висока маса. Той използваше позлатена нокторезачка, за да почисти под ослепително чистите си нокти. Изви устни в усмивка, предназначена за приятеля му — сержанта от отдел „Убийства“, и посочи найлоновата торбичка от типа, в който се събираха улики и доказателства, лежаща върху масата.

Върху стената бяха закачени постер за представление на „Двамата веронци“ от Шекспир в сиатълския репертоарен театър и черно-бяла фотография на светкавица, поразяваща обсерваторията през нощта. Болд всеки път с изненада откриваше до каква степен го хипнотизира тази снимка, природната сила. Имаше и две снимки на типични за Запада пейзажи — коне и конюшни.

Болд провери съдържанието на торбичката: почерняла кост, шест на шест сантиметра.

Дикси обясни:

— От онзи пожар през нощта.

Няколко дни бяха минали от палежа при Дороти Инрайт. До момента Болд не знаеше за кой от случаите, възложени на неговия отдел, ставаше дума. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че му предстои доста да понаучи за пожарите.

— Това ли е всичко? — попита сержантът.

— Всичко, което си струва — кимна Дикси, стържейки с нокторезачката под поредния нокът. — Известно е, че при изгаряне гръбначният стълб и тазът изгарят последни. Това е тазова кост. Тазът ни дава сведения за пола. Гръбначният стълб ни дава сведения за възрастта. Виждаш ли калцирането от вътрешната страна? — попита той. Болд потвърди. — Добре. Това насочва към възрастен човек. В никакъв случай не към тийнейджър. По всяка вероятност даже е била над трийсет.

— Била? — полюбопитства Болд, усещайки тръпки да го побиват.

Беше научил за посочения в рапорта на експерта към градския съд очевидец, макар досега да не беше виждал писмените му показания.

— Това, с което разполагаме засега, ни насочва към жена. Повече от това, страхувам се… — Думите му увиснаха. — Основно претърсихме мястото. Това направиха експертът и останалите инспектори, които му помагаха. Очаквах да има повече подобни находки — призна Дикси, съвсем правилно усещайки, че това ще бъде следващият въпрос на Болд. — Пръстите на ръцете, краката, глезените, китките изгарят много бързо и лесно. — В неговите уста това звучеше като списък с покупки. Болд си представи как жената изгаря в пламъците. Вярваше на показанията на очевидеца, макар да не ги беше видял черно на бяло. — Но бедрените кости, гръбначният стълб, тазовите кости… От гледна точка на това как е паднала, необходимо е било известно време, за да се запалят, а след това и още време, за да се превърнат в пепел.

— Време или температура? — попита Болд.

— Нивото на разрушение е резултат от двете.

— При този пожар температурата е била много висока — информира го Болд.

Както му беше препоръчано, той се беше допитал до Службата за контрола по замърсяването на въздуха. Първоначалният пламък се беше разпрострял на около три и половина километра височина в нощното небе. Подобен феномен не беше регистриран досега. Беше своеобразен рекорд, с който Болд не искаше да има нищо общо.

— Надяваме се да ни изпратят някакви костици от лабораторията. Дали сме им една кутия с пепел и всякакви отломки и остатъци. Някои метали издържат на огън. Може нещо да излезе оттам. Честно казано, не е много нормално от цялата работа да си останем само с това — измърмори Дикси, имайки предвид съдържанието на найлоновата торбичка. — Даже може да се каже абсолютно ненормално. Ако бях оставил някой мой помощник да претърси мястото, вече щях да съм го изпратил отново да рови навсякъде. Аз лично се бърниках там, Лу. И не намерих нищо, което да ми върши работа. — Той направи пауза. — Добре ли си?

— Не бих искал да свърша така.

— Не. — Дикси добави: — Не би искал да правиш и аутопсии. Обгорените и удавените — най-ужасните тела за работа.

— Ето затова работя в отдел „Убийства“ — направи опит за усмивка Болд.

— Обстоятелствата, на които се натъкнахме, увеличават подозренията за насилствена смърт. Точно така ще го напиша в рапорта си. Има ли установени обстоятелства на изчезване? В твоя район е.

— Има — кимна Болд. — Някоя си Дороти Илейн Инрайт е изчезнала в нощта на пожара. Очевидец е видял жена, отговаряща на описанието на Инрайт, в къщата до лумналия огън.

— Е, ето ти човека — въздъхна Дикси.

— Ето ми човека — отвърна Болд.

Сигурността на съдебния лекар за човешко присъствие сред отломъците от пожара хвърли разследването в съвсем друга плоскост и то заработи на пълни обороти. Местните новинарски агенции вдигаха врява по телевизионни канали и вестници в желание за повече информация. Болд прикрепи двама от детективите от неговия отдел — Джон Ла Моя и Боби Гейнис — към разследването, като колеги на пожарникарите на изпитателен срок Сидни Фидлър и Нийл Бейън, придадени към сиатълското полицейско управление като следователи специалисти по палежите. Болд щеше да действа от позициите на водещ следовател по случая, като щеше да докладва, както винаги, директно на Фил Шосвиц.

Координационното заседание, определено да се проведе в заседателната зала на петия етаж, се състоя навреме — в десет часа сутринта, четири дни след водещия се вече като „Пожара Инрайт“ случай. Присъстваха екипът на Болд и четиримата членове на специализираното звено по палежите на окръг Кинг, обединение, формирано от пожарните инспектори от експертната група към градския съд, представители на различните райони в рамките на окръга.

Болд не беше привърженик на заседания, в които участваха повече от трима души; на него те просто му се струваха като безкрайно чесане на езиците. Но това заседание беше различно. Четиримата пожарни инспектори се сработиха добре с колегите си по призвание от полицейска страна — Фидлър и Бейън. Болд, Ла Моя и Гейнис участваха предимно като зрители, когато се обсъждаха технически подробности от пожара. Видът обгаряне, известен като крокодилска кожа, насочи инспекторите към центъра на сградата, където разрушението беше така свирепо, че буквално нямаше какво да се събере като доказателство. Зоната на започване на пожара беше невъзможно да се определи — най-съществената отправна точка за всяко разследване на палеж.

Колкото повече се проточваше заседанието, толкова по-неспокоен ставаше Болд. Четейки между изречените думи, на него започна да му прилошава от налагащото се убеждение, че температурата на пожара е била толкова висока именно за да ликвидира всякакви доказателства как е възникнал. Още по-лошо, всичките шестима инспектори изглеждаха както смутени, така и изненадани от силата на този пожар.

В присъствието на всички Бейън резюмира обсъжданията заради Болд и двамата му детективи.

— Ето как стоят нещата, сержант. Имаме първоначален пламък, документиран като лумване, не като избухване. Това е обезпокояващо, защото изключва много голяма група от познатите запалителни вещества. Като се добавят към това показанията на очевидеца за височината на първоначалния пламък и че този пламък е бил определено тъмночервен на цвят, смятаме, че трябва да се насочим към течни запалителни вещества. Можем да направим и няколко по-конкретни предположения, но няма да го направим. По-разумно е да изпратим каквото сме събрали в щатската съдебна лаборатория и да ги тестваме за въглеводороди. А това може да ни насочи към използвано специфично гориво — запалително вещество — което на свой ред може да подскаже на Джон и Боби към кои търговци и разпространители на подобни материали да се насочат. — Ла Моя и Гейнис кимнаха. Гейнис си записа нещо. — Освен това ще активизираме всички доносници, с които разполагаме. Подпалвачът ще се похвали — обикновено така правят — и ще го закопчеем. Междувременно ще се постараем да извлечем нещичко и от останалото, събрано от пожара.

— Какво е то? — попита той.

Бейън изгледа колегите си, после хвърли снизходителен поглед към Болд, сякаш да се даде разяснения на един лаик беше по-скоро досадно, отколкото си струваше — такова впечатление се създаде у Болд, който веднага обаче се коригира, предполагайки, че Бейън не искаше да говори повече за това, което беше събрано, защото то го безпокоеше. Което се потвърди от следващите думи на Бейън:

— Бих предпочел да изчакаме и да видим какво ще ни кажат от лабораторията, но работата е следната: събрахме малко натрошени остатъци от бетоновите основи, нищо и половина. Струите вода при потушаването на пожара са отмили доста от отломъците, а и голяма част от тях не могат да се използват, след като са попили вода. Но това, с което разполагаме, е шлака от тежки метали — каквито се очакваше да играят роля при такъв пожар. Разполагаме и с малко синкав бетон, взет точно от мястото, намиращо се под средата на къщата — откъдето смятаме, че е започнал огънят. Много лоша работа е този синкав бетон. Такова нещо не ни се искаше изобщо да намираме, защото това значи, че горенето е било при температура над хиляда градуса. Ако това се окаже вярно, отпадат още маса познати запалителни вещества и, да си кажа честно, нещата излизат извън рамките на нашата компетентност.

— Да се обърнем към специализираното звено по палежите към ФБР — предложи друг от пожарните инспектори.

Бейън се съгласи.

— Аха, може да повикаме и федералните или да изпратим материала в лабораторията им в Сакраменто. Да видим те какво имат да ни кажат.

— Значи според вас — предположи на глас Болд — зоната на започване на пожара е необичайна.

Двама от специализираното звено към експертната група към градския съд се разсмяха силно.

Бейън каза:

— Би могло да се нарече и така. Да.

— И предлагате да го отнесем към пожарите от съмнителен произход.

— Определено. Било е чист палеж, сержанте.

Болд съобщи на участниците в заседанието:

— Проверяваме бившия съпруг на предполагаемата пострадала, евентуални приятели, работодател, съседи и за застрахователни полици. Все ще изровим някой подозрителен, а щом това стане, ще пратим някой от твоите момчета да провери какво има в гаража му.

— Няма да се отървеш от доброволци — отвърна Бейън и заради останалите. — Подпалвачът наистина си е разбирал от работата — допълни той.

Останалите кимнаха.

Болд настръхна вътрешно от мисълта, че един подпалвач може да бъде наречен талантлив.

— Жената е била и майка. Знаехте ли? Има седемгодишно момче.

— Да не е изгоряло и то в пожара? — ахна един от инспекторите, а лицето му пребледня.

Не беше трудно да се разпознаят бащите сред присъстващите.

— Не. Бил е при баща си, слава богу — отвърна Болд. Той си представи собствения си син Майлс насред пожара. — Слава богу — промърмори отново.

Бейън каза:

— Пращаме материала в лабораторията и да видим какво ще излезе. Още е невъзможно да се направи окончателна преценка. Засега всичко е в ръцете на лаборантите.

— Ние ще продължим с проверките — уведоми ги Болд. — Може нещо да изпадне оттам.

Членовете на специализираното звено по палежите към експертната група кимнаха, но един от детективите на Болд — Джон Ла Моя, не изглеждаше много въодушевен.

— Джон?

Болд се почуди дали той не иска да се откаже от по-нататъшна работа по случая.

— Няма нищо — отвърна Ла Моя.

Не беше нищо и Болд го знаеше. Нарастващо чувство на тревога го заля, докато се връщаше в кабинета си, където в негово отсъствие се бяха натрупали телефонни обаждания също като падащите листа навън.

— Лейтенант Болд? — прозвуча мъжки глас, бъркайки ранга му.

— Не ми е до шеги — отряза го Болд, предполагайки, че Ла Моя е подучил поредния новобранец да се измайтапи с него.

Обърна се и видя, че не е поредният новобранец. Беше един от четиримата пожарни инспектори от експертната група. Не си спомняше името на този мъж. Беше с брада и мустаци. И големи зъби. От скандинавски произход, реши Болд. Сержантът стана от стола си и коригира ранга си. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Дясната ръка на пожарния инспектор беше твърда и мазолеста. Беше с накриво прикрепена значка на посетител. От колана му висеше пейджър, ботушите му бяха от дебела кожа. Косата му беше много ниско подстригана, ръкавите му — навити. Представи се като Стивън Гарман.

— От кой район си? — попита Болд.

Гарман отвърна:

— Дружина Четири — Баяр, „Грийнууд“.

— Мисля, че заседанието мина добре — поде Болд.

— Аха. Така предполагам — отвърна неспокойно Гарман.

— Не и според теб ли? — опита Болд да изясни.

— Виж какво, сержант — започна инспекторът, натъртвайки на думите, — ние работим много, а ни плащат малко. Звучи ли ти познато? Понякога свързваме точките, а понякога — не.

На Болд изобщо не му стана забавно. Искаше му се Гарман просто да продължи.

— Като онези рисунки, които се получават, като свържеш точките — изгледа го с любопитство Болд. — Така ли?

— Точно така.

— Значи не можем да видим точната картина.

— Знаех си, ме ще разбереш. Виждаме картината, но не тази, която трябва.

Гарман беше едър мъж. Болд се чувстваше неудобно изправен до него.

Сержантът взе назаем стол на колелца от съседния офис и го придърпа към бюрото си. Предложи го на Гарман за сядане, който го изгледа неодобрително и каза:

— Да отидем някъде на по-спокойно място, по-дискретно.

Болд предположи на глас:

— Ако така целиш да ме успокоиш, няма да се получи.

Искаше да счупи леда, но Гарман не поддаде. Само се захили глупаво и започна да се оглежда, наистина търсейки по-уединено място.

— Ела — подкани Болд.

Той го поведе към стая „Б“, която наричаха „Бокса“, съседна на основната зала за разпити. Болд затвори шумоизолираната врата. Двамата седнаха край голата маса „Формика“, по която личаха петна от изгаряния с цигари.

— Да поговорим за точките — предложи Болд.

— Всички казват, че ти движиш работите тук — изгледа го Гарман.

Болд се противопостави доста скромно на това твърдение.

— Аз съм най-старият тук, ако знаеш какво значи това.

— Казаха ми, че ти сам се нагърбваш с някои случаи.

— Доколкото мога — кимна Болд.

Той постоянно беше в немилост пред своя лейтенант, когато се нагърбеше с подобен случай. Не искаше друг такъв. Беше се заел с разследване, което не влизаше в юрисдикцията на неговия отдел — ограничен от административното разделение в града. Тридесет и пет годишен мъж беше намерен мъртъв, в полуразложено състояние сред гората — национален резерват, недалеч от Рентън. Това само по себе си не представляваше нещо необичайно, освен това, че мъжът беше с облекло, предназначено за гмуркане — пълно снаряжение, с плавници и маска. Най-близкото езеро отстоеше на около дванадесет километра от гората.

Болд се беше заел със случая заради необичайния му характер — макар веднага да беше уведомил лейтенант Шосвиц, че не смята да използва нито секунда от времето си, през което трябваше да е на смяна в полицейската служба. Аргументът на Шосвиц беше, че като е поел случая, Болд беше сътворил прецедент: полицейско управление — Сиатъл, имаше практика да дава съвети извън своята юрисдикция, сега обаче Болд беше оглавил случая в качеството си на водещ следовател и това беше нарушение на правилата.

— По-скоро съм предпазлив с нагърбването със случаи — промърмори Болд.

За това, че Болд разреши случая, който беше поел, само с няколко телефонни разговора, никога не се говореше. Нито за това, че ако Шосвиц беше изчислил колко време му беше отнело на сержанта да изясни случая, би му се събрал по-малко от един ден — от почивните дни. Правилата обаче си бяха правила.

Ето какво установи Болд: преди няколко месеца се беше разразил горски пожар. На земята се трудеха пожарникари, от въздуха самолети ръсеха химикали, а хеликоптери работеха в най-опасните места. Водолазът в същото време се беше гмуркал в едно от планинските езера. И бил случайно загребан, докато един от хеликоптерите черпел вода и бил хвърлен заедно с нея в едно от най-жежките места, поне от тридесет метра височина. Случаят беше приключен.

Независимо от това Шосвиц продължаваше да му се сърди заради престъпването на правилата.

— Доколкото мога да преценя, първите няколко пожара са пламнали в изоставени сгради — поде Гарман. На Болд той не му правеше впечатление на човек, който би могъл да направи погрешна преценка. Щом започнеше да говори, и от него се излъчваше голяма доза увереност. — Виж, в нашия град даже земята, било то и с размер на пощенска марка, струва десетина хиляди долара, но не и сграда, построена върху нея. — Той се постара да бъде по-ясен. — Имот, възлизащ на стойност десет хиляди долара или повече — тогава по закон включват и експертната група към градския съд в разследването. Когато става дума за пожар от съмнителен произход. Също и доказан палеж. В тези три случая. В действителност процедурата е следната: отговорникът по произшествието обявява регистрирането на пожар, за да разбере дали от градския съд също ще се заемат с разследването. Обикновено контактуваме по телефона. Запознавам се със ситуацията. Ако огънят е потушен, се уговарям на следващия ден да прегледам направените снимки и рисунки. Но още в телефонния разговор се изясняват размерът и обстоятелствата на пожара, сто процента досега. Така не става нужда да разследваме всеки избухнал пожар.

Водеше го към нещо. Губейки си скъпоценното време. Губейки и времето на Болд. Гарман приличаше на вълк или на мечка с нос, неотклоняващ се от миризмата на оставеното месо, наближаващ с предпазливи стъпки, боейки се от капан. По-скоро приличаше на горила.

Искаше му се да попита Гарман защо беше изчакал. Защо не беше разказал за каквото става дума на заседанието? Защо беше толкова тайнствен, защо настоя за уединение, а сега говореше със заобикалки?

Загубил търпение, Болд каза:

— Защо просто не ми кажеш направо за каквото и да става въпрос?

— Те всички като цяло пасват на последния пожар — продължи, сякаш не го е чул, Гарман. — Все са в изоставени сгради, всичките, с изключение на последния. Рушащи се къщи, повечето в района на Дружина Пет. Земята под тях има висока стойност, постройките обаче нищо не струват. Ние ги поехме тези случаи — искам да кажа, от експертната група — защото макар да не отговарят на правилото за десетте хиляди долара, със сигурност не са били запалени от светкавица. Тук работата явно е дебела, сто процента. Повечето такива пожари са работа на малолетни престъпници — деца, излезли да направят удар. Изобщо не си правим труда да ги залавяме. Целта ни е да намерим свидетел, но ако не успеем да притиснем никого така, че да ги издаде, досиетата им отиват на дъното на картотеката да правят компания на още толкова като тях. При твойта работа, разбира се, нещата не стоят така; обаче тук не става дума за трупове, а само за съборетини, които нищо не струват. И пожарът си е чисто хулиганство. Имаме хлапе с кибрит, което просто се шляе и се чуди какво да прави.

— Караш ме да се чувствам все по-неловко. Започвам да гледам на всичко това с неприязън.

— Шест от всички. Най-много да са четиринайсет. Може и да се окажат повече, ако се поразровя. Дружина Пет не е в района ми, но се случва да работим заедно, нали разбираш, и бях на някои от пожарите. Спомням си особено два, които ми се сториха твърде горещи. И обгарянето беше тип крокодилска кожа. И имаше натрошени остатъци точно както при последния случай.

— Какво всъщност означава натрошени остатъци? — попита Болд.

— Бетонът до такава степен се нажежава, толкова бързо, че и най-малката влага, попаднала в него, кипва и напуква повърхността. Виждал си как се пукат тротоарите през зимата. Изглежда по същия начин. Или като пришки, като акне. Течен взривател са използвали, сто процента. Той е добре дошъл за съборетини, а и нещата пасват — хлапетата обикновено използват бензин или родствени на него — нафта и дизел, дизел и ацетон. Отвсякъде могат да си го набавят. Но тези двата пожара, за които ви споменах, бяха по-люти и от най-жежките, които бях виждал досега. А и не съм виждал бензин да изгаря така. Всъщност имах предвид професионалист, но защо би се занимавал с такава съборетина? Както говорех, ми дойде наум защо — някой просто изпробва взривателите си. Нека да ти обясня, сержант. Всеки пожар си има своя самоличност. Не мога да кажа в кой момент идва усещането, че знаеш всичко за даден пожар — макар точно това да ми е работата; никой обаче не може да знае всичко. Колкото и старомодно да звучи, знам, че всеки пожар може да разкаже своя собствена история. Ако се проучи достатъчно време, разкрива тайните си. В очите на обикновения човек пожарът предизвиква само разрушение и хаос, но за тези от нас, чийто живот, а и смърт, са свързани с тази стихия, той говори красноречиво. Може да ти каже кога, къде и как се е родил змеят горянин и документира как се стига до онзи бушуващ ад. Пожарът не уважава нищо. И никого. И въпреки че поглъща всичко, оставя след себе си доказателства, издайнически белези за това кой или какво е причината за него. Пожарът поема самоличността на създателя си, така, както децата наследяват характера на родителите си: бавен и индиферентен; активен и инициативен. Проучих „Пожара Инрайт“ — продължи той. — Срещал съм се и с по-малкия му брат, и с по-малката му сестра, с тези обгаряния като пришки, за които говорих. Те всички са от един род, сержанте. Ако бях разказал за всичко това на заседанието, щях да разочаровам колегите. Защото, както го разказвам, излиза едва ли не, че оня идиот е трябвало да ни сервира повече такива пришки. Ще изглеждам едва ли не като негов защитник. Обаче и мен ме хваща страх от тия пожари, които изглеждат съвсем еднакви. И ако това се окаже вярно, значи си имаме работа с онази игра, където ти подвикват топло, по-топло, още по-топло, с извинение за лошото съвпадение. Смятай, че всичко е планирал за „Пожара Инрайт“. Бъди сигурен, че много добре е знаел какво да очаква: във връзка с количеството запалителен материал, за скоростта на обгаряне, за степента на разрушение.

— Караш ме да настръхвам, господин Гарман — смотолеви Болд.

— И мен ме хваща страх — кимна Гарман. — Искаш ли да знаеш защо? Хайде да те попитам нещо: този идиот подпалил ли е два, три, четири пожара само за проба — поел ли е такъв голям риск само за да се подсигури всичко при „Инрайт“ да мине перфектно?

— Подпалил ли е?

— Няма начин. Рискът е прекалено голям. Един пожар може. Но четири? Или шест?

— Какво всъщност искаш да ми кажеш с това?

Гарман вдигна ръка към джоба на ризата си и извади оттам един отворен плик. Сложи го пред Болд, който предпочете да не го докосва. Адресът, за който беше употребено синьо мастило от химикал, представляваше писани с несигурна ръка, разкривени печатни букви.

— Това си го получил? — попита Болд.

— Да.

— Друг?

— Не. Не съм го показвал на никого.

Болд изнамери молив и с негова помощ преобърна писмото така, че да може да гледа към него, изпълнен с любопитство, но и в същото време с известна неохота.

— Защо на мен? Защо сега? — попита той.

Тези въпроси видимо разтревожиха Гарман и Болд усети, че той се беше приготвил от доста време за подобен отговор.

— Колко такива сведения получаваме всички ние? Ти ги получаваш. Аз ги получавам. От разни гадатели. От чешити. От скитници. Повечето от тях свършват в кошчето за боклук. Имах даже цяла поредица от една жена, която започна да ми пише, след като ме показаха по телевизията. В първото си пишеше за секс. Второто беше пак такова със снимка. И третото беше със снимка — този път със свалена блуза. За петото вече се беше снимала чисто гола в леглото, в отвратителна поза. А шестото вече не беше писмо, а видеокасета. И толкова. После спря да пише. — Изтри няколко капчици пот от горната си устна. А на петия етаж изобщо не беше топло, все пак не беше лято. — Значи, ако нещо такова пристигне, го завеждаш като писмо от чешит. Обаче то пристигна в деня на „Пожара Инрайт“ — изпратено на домашния ми адрес, а не до службата.

Болд напомни на мъжа:

— Взел си го със себе си на заседанието, но предпочете да не го показваш. Защо?

— Показвам ти го сега.

— Защо? — повтори Болд.

Гарман беше червенобузест по рождение и с широка усмивка, ако решеше да я демонстрира.

— Не ме остави да го направя — отвърна той на Болд.

— Защо го показа на мен, а не на колегите си?

— На момчетата ли? Виж, аз съм един от тях. Зная как разсъждават. Ние разследваме пожари, сержант. Щяха да ме вдигнат на балон и ще ти кажа защо. Заради това — каза той, сочейки писмото. — Може и да е важно, може и да се окаже пълна глупост. Но ти ще кажеш, това не е моя работа, нито на момчетата. А ако се окаже, че е нещо важно, ти си именно човекът, който ще го разбере.

— Аз ли съм наистина?

Болд не желаеше това писмо. Не желаеше повече този случай. Твърде много хора имаше между него и доказателствата; доста неща не знаеше и трябваше да научи. Осъзна, че ако трупът го нямаше в този случай, той нямаше да се превърне в негов. За момент даже възнегодува срещу Дороти Илейн Инрайт.

Явно усещайки това, Гарман каза:

— Виж, това просто са глупости накуп. Това е другата причина. Не е заплаха или нещо такова. Но не е и много нормално, нали разбираш? Нещо като пластмаса и нещо като стихотворение. Абсолютна тъпотия. Обаче после си помислих, може пък да значи нещо. Тези петна… Взех, че го измъкнах. Три дни беше стояло в боклука. Измъкнах го оттам едва тази сутрин, преди заседанието, усетих се, че датата е същата.

— Пуснато е от Капитолия — каза Болд.

— Аха, и на мен ми направи впечатление.

С помощта на гумичка Болд внимателно разгъна самозалепващата сгъвка на плика. Помогна си и с молив, за да вдигне и обърне плика и изтърси съдържанието му върху масата. Едно нищо и никакво парченце, както изглежда стопена пластмаса, червено на цвят, се плъзна на повърхността й. Беше с размерите на жетон за покер.

С помощта на втори молив Болд издърпа и разгъна листа хартия.

Гарман се обади нервно:

— Май доста си тренирал с китайска храна.

На Болд не му стана забавно. На листа хартия имаше грубовата рисунка на мъничко човече, катерещо се по стълба. Болд си представи фигурата на пожарникар. Фактът, че беше без глава, щеше да получи съответния коментар от психоложката на управлението. До рисунката, със същия необработен почерк, познат от адреса на плика, беше написано:

След мъчително мълчание Болд вдигна глава към едрия мъж, седящ до него, и изрече с пресъхнало гърло:

— Това не ми харесва.

— Не — отвърна другият. — Много добре те разбирам.