Без шанс за разпознаване

25.

Да се изправи срещу възможния убиец лице в лице — за такива моменти живееше Дафи Матюс. Като психолог към полицейското управление — Сиатъл, тя проявяваше особено търпение към този аспект от работата си, който я задължаваше да изслушва възрастни мъже с пагони, които хленчеха като момченца; приемаше атмосферата на сексизъм сред обкръжението от полицаи, която нямаше как да се промени. Момчетата можеха да гримират дискриминацията заради пола й с любезности или потупване по рамото, но нямаше никога да я изкоренят от себе си: мъжете, които носеха униформа и редовно почистваха оръжието си, гледаха на жените като на запас от мека плът и средство за прехрана и поява на деца. Тя беше помогнала да излезе от затруднена ситуация на един от полицаите, който беше на път да се алкохолизира, на детектив от отдел „Убийства“, който беше започнал да бие жена си; със същата задълбоченост се отнасяше към разпитваните убийци, към собствените си проблеми, към изготвянето на психологически портрети и изследването на тъмната страна на човешката психика.

Стъпваше като на пружина, въодушевена и усмихваща се, докато се приближаваше с бързи крачки към Улица хиляда и петстотин в Баяр или седалището на Дружина Четири на пожарното управление — Сиатъл, и на експерта от експертната група към градския съд Стивън Гарман. Сградата представляваше красива тухлена конструкция, издигната петдесет години по-рано, превъзхождаща всички околни сгради. Баяр беше квартал на Сиатъл, основан от норвежки заселници, граничеше на юг със залива Салмън и корабния канал, чиито кейове и пристани бяха подслонили повечето от лодките и яхтите, предназначени за риболов или за спорт, или просто за приятно прекарване на свободното време, някои предавани от поколение на поколение. За някои хора Баяр беше мишена на вицове и шеги на етническа основа — основно за вонята от риба и говоренето с акцент; за други — повод за уважение — Баяр беше един от малкото квартали в града, успял да запази наследената идентичност и своеобразието си въпреки миграцията на калифорнийците в средата и края на осемдесетте години.

Дафи изкачи каменните стълби до втория етаж на пожарното управление, докато в същото време се опитваше да събере мислите си, да преговори за последен път плана си за действие, за да бъде напълно готова за каквото и какъвто да се окажеше Стивън Гарман. Нямаше защо да се настройва предварително за наличието или липсата на вина, никакви присъди. Приемаше, че той е получател на писмата заплахи, съдържащи цитати, придружени с топчета стопен изкуствен материал от неидентифициран засега произход. Имаше намерение да установи някакъв вид взаимоотношения, връзка помежду им, на всяка цена, независимо по какъв начин, дали със средствата на професионалния психолог, равнодушния бюрократ, внимателния слушател или чрез откровен флирт. Подобни разпити изискваха от нея да бъде актриса, на нея това предизвикателство й се нравеше. Използваше привлекателността си, за да подтикне един мъж към неволно сътрудничество; жените бяха по-издръжливият и непреклонен пол.

Външните помещения, предшестващи офиса на Стивън Гарман, не бяха виждали подновяване от дълго време. Дафи беше поразена от потискащата атмосфера; обстановката, която заобикаляше един човек, беше много важна от психологическа гледна точка. По стените имаше закачени снимки, черно-бели — на мощни, неукротими пламъци, и една цветна — така наречената официална снимка на кмета на града. Неизменните за всеки офис на градската управа картотечни шкафове от сив метал, идентичен на този, от който правеха оръжието, преливаха от папки, помещенията имаха мирис на комбинация от дъвка, спарен прах и почистващо средство; сякаш някъде прегаряше кабел или нещо друго, работещо на ток — миризма, като че съвсем на място за офиса на един пожарен инспектор.

Дафи леко почука на вратата на кабинета му и влезе.

Гарман се беше разположил в огромно кожено кресло сред поддържания в безукорен вид и ред офис. Той беше едър, красив мъж, с топли светлокафяви очи и с рунтави мустаци, и по-млад, отколкото очакваше. На стената висяха закачени снимки на Айнщайн и на Пикасо. Сториха й се не на място; един пожарникар да се интересува от импресионизъм? Какви ли бяха поетичните му предпочитания? Беше истински изненадана. Имаше и цветна снимка на совалката „Кълъмбия“ в момента на експлозията преди години, части от нея, обвити в бял пушек, се виеха в тясна и издължена спирала — отломките бяха като скреж върху ясносиньото небе. Дафи си спомняше много добре къде беше в същия този ден на катастрофата.

Гарман забеляза интереса й.

— Работих по този случай — кимна към фотографията той. — Реконструкция на совалката по отломките. — Без да сваля очи от нейните, продължи: — Беше като подреждане на пъзел с помощта на кранове.

— Във военновъздушните сили ли сте бил?

— Личи ли си? — попита той, ставайки от креслото, за да й се представи и да й стисне ръката.

Може би си личеше, каза си тя наум, и го изгледа внимателно, както стояха близо един до друг. Може би така можеха да се обяснят ръкостискането като менгеме и погледът, който сякаш приковаваше. Изпита желание да го хареса веднага, което разпали още повече подозренията й.

— На самолетоносач или в база, или някъде другаде? — доуточни тя.

— В база — отвърна Гарман и й посочи стол.

На бюрото имаше няколко снимки на Гарман с малко момченце. Сред пшеничено поле. И с много ясно синьо небе над тях. В Канзас ли бяха правени?

На преден план в мислите й беше информацията от Емили Ричланд за това, че посетителят й е военен, и информацията от Болд, че за пожарите може да е било използвано ракетно гориво. Стивън Гарман, бивш служещ във военновъздушните сили, трябваше много внимателно да бъде проучен.

Тя каза:

— Сержант Болд отново ви благодари, че не сте отворили последното писмо.

— Би ми се искало да можех да кажа той защо изпраща тези писма на мен. Изобщо не ми се иска да ме замесва по такъв начин.

— Той? — повтори Дафи. — Какво ви кара да мислите, че е мъж?

— Дали не може да бъде жена ли? Едва ли, няма начин. Занимавал съм се с пожари през по-голямата част от живота си, с разследване на палежи се занимавам през последните седем години, за цялото това време не се е случвало подпалвачът да се окаже жена. Имаше няколко жени, които се опитваха да работят като пожарникарки. Имаше и няколко тийнейджърки, обвинени за съучастие като помощнички на приятелите си подпалвачи. Но жените никога не са били основни играчи. Неее. Тези пожари ги пали мъж. Залагам си пагона. — След което попита: — Вие от групата на Болд ли сте?

— Работя в едно от специализираните звена в полицията — отвърна тя.

Не трябваше да му разкрива къде точно работи — Гарман щеше да се смръзне и затвори, ако разбереше, че тя е старши психологът.

Бузите му бяха румени, а кожата му — смугла, или беше такава по рождение, или получена в солариум.

— Последното писмо гласеше: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Нещо да ви напомня?

— Този човек не е наред. Искра, прескачаща…? Не знам. Може да се поразсъждава над този текст, нали? Обаче аз мисля, че това е извратен начин да покаже колко е важен. Става дума за власт — да пратиш такова писмо преди пожара. Това е човек, който обича да дразни другите, но освен това е и убиец.

— Но този текст е на Платон…

— Така ли? На Платон? Сигурно са го използвали на някоя кутия мюсли и той го знае оттам.

— Може ли да ви задам няколко лични въпроса — попита го тя.

В джоба на връхната й дреха се въртеше лента на касетофон, записът щеше да й помогне после да подготви психологическия му портрет.

— Давайте.

— Познавате ли Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц, лично или служебно, да кажем?

— Не, по никакъв начин — отвърна той, сякаш се оправдаваше. В гласа му се усещаше напрежение, погледът му изведнъж стана изпитателен.

— Питам ви, защото това би могло да обясни защо посланията си този човек адресира до вас — може би е някой, който знае, че сте свързан с тези жени и иска отмъщение?

Гарман каза рязко:

— Не съм свързан. Не съм се познавал с нито една от тях, нито някога съм чувал имената им. Вижте, аз не искам да получавам тези послания. Вие проверихте ли дали другите от експертната група не са получили също такива писма, или изобщо някой от пожарникарите? Знаете ли със сигурност дали аз съм единственият получател?

— Досега не съм чувала за друг.

— И аз не съм чул, но това още нищо не значи.

— Едно от нещата, за които ме помоли сержант Болд, е да бъда един вид свръзка. Води се разследване по линия на специализираното звено по палежите, а също и по линия на отдел „Убийства“ — поде отново тя, служейки си с жестове на ръцете, за да илюстрира тази двойственост. — Моята работа е да държа връзка между двете разследвания, затова и Бейън, и Фидлър така активно участват. Не смятаме, че оперативните заседания веднъж седмично са достатъчни, а Болд пък изобщо не е привърженик на честите срещи, той обича да казва, че на такива заседания само се говори, а нищо не се прави.

Гарман като че се отпусна и се усмихна.

— И аз така смятам.

— Вие сте участвал в разследването на над двеста палежа — каза му тя, без да се налага да чете от записки.

Искаше той да разбере, че се е ровила в досието му, както и искаше да го държи през цялото време под око, за да регистрира и най-минималната реакция от негова страна. Почувства се някак разочарована от леката руменина, плъзнала се по шията му, и отклоняването на погледа по начин, зад който според нея можеше да се крие само една причина — от скромност. Тя осъзна, че в себе си беше прикачила на всички пожарникари етикет на самоуверени мъжкари, независимо от желанието й да се пази от предварителни оценки.

— Пожари от съмнителен произход — коригира я той. — Някои от тях наричаме палежи. Други — не.

— Имате и двайсет и два ареста, девет осъдени.

— Не си правя резки по приклада. Това ми е работата. Сега, като споменахте тези цифри, това някак ме притесни. Ние постигаме успех в петнайсет процента от случаите. При вас, доколкото знам, е седемдесет-осемдесет процента. С опожаряването на колите сме най-зле. Миналата година сме имали четиридесет и пет хиляди запалени коли по линия на така наречените пожари от съмнителен произход. Четиридесет и пет хиляди. Направо не е за вярване! И се чудим защо застрахователните вноски са толкова високи. Някъде към половината от случаите ми са свързани с коли. Другите са изоставени сгради. И в тези случаи или става дума за отмъщение, или за прищявка.

Замълча за момент.

— Първото, което направих — продължи след размисъла, — когато свързах „Пожара Инрайт“ с писмото, беше да прегледам папките си. За това ме помоли Болд, а и вие сигурно ще ме попитате за това и аз ще ви спестя време. С „Пожара Инрайт“ и с „Пожара Хейфиц“ нищо от това, което имам тук, не може да се сравни. Има няколко неразрешени случая, по няколко напоследък се задвижиха нещата. Навсякъде става дума обаче за обичайната запалителна смес. На бензинова основа. Просто няма как да не го хванеш подпалвача. Всяка капка бензин си има, така да се каже, собствена физиономия — не го знаехте, нали? Всяка партида, излизаща от която и да е рафинерия, е винаги с по-различен състав, химически. Прави си значи човекът сместа, ние го задържаме като заподозрян, намираме туба с бензин в гаража му и бинго! — от лабораторията веднага установяват сходството. И с това доказателство вече можем да повдигнем обвинение. Ако не съвпадне химическият състав, ги пускаме. Не виждам кой от моите може да устрои такъв пожар?

— А от арестуваните?

— Същото положение.

— Но защо изпраща тези писма точно на вас? — попита тя.

И отново шията на Гарман поруменя, този път топлият му поглед стана студен и тежък. Той нервно завъртя химикал между пръстите си. Не беше очаквала това, опита се да запамети този негов поглед, не искаше да го забрави.

— Защото съм от експертната група, предполагам. Ние сме неколцина и града. Можел е да го изпрати на всеки от нас. Аз се оказах късметлията.

— А някакви врагове да имате? — попита го тя. — Нещо от миналото ви, което…

— Не — прекъсна я той. — Защо са всички тези въпроси за мен. Търсим подпалвача. Нали?

— По някаква причина той е избрал вас, господин Гарман.

— Стивън — поправи я той.

— Можем ли просто да го отнесем към съвпадението? Случайността? Нека да ви кажа нещо за Лу Болд, ако някой друг не ви го е казал вече. Думата съвпадение не фигурира в неговия речник. Такова нещо просто не съществува за него. Той е фаталист; всичко се случва поради някаква причина, всичко има обяснение. Ето тези жертви. Защо точно тези жени: избрани са били случайно? — попита тя реторично. — Не, изобщо не си мислете, че Лу Болд би допуснал такова нещо. Има си причина, без значение колко неясна и объркана. Обаче Болд ще я открие, помнете думите ми. — Химикалът в ръцете му спря да се движи. — И ето, тези писма, адресирани до вас. Чиста случайност ли? — Въпросът й отново беше реторичен. — Според Болд за това си има причина. Обаче той не иска да си играе на отгатване. Затова иска от мен да открия задоволително обяснение. Практически той не разполага с почти нищо за тези пожари. Има само вас и започва да се пита защо Стивън Гарман. Защо! Търси отговора и нека да ви кажа още нещо за Болд: той ще разбере каква е истината. — Ръцете му отново започнаха да въртят химикала. — Той винаги намира отговорите. Защо съм толкова сигурна ли? Това са четиринадесет години успешна кариера в отдел „Убийства“. Напълно достатъчно, за да ни впечатли, нали?

Руменината отново изби по шията на Гарман. За Дафи това вече беше определен знак. Като всяко друго човешко същество този мъж имаше тайни. Ето го въпроса, на който трябва да се намери отговор. Защо точно Стивън Гарман? На брадичката му избиха капчици пот.

— А аз се питам дали няма връзка с работата ви във военновъздушните сили. Нещо свързано миналото ви.

Гарман тежко преглътна. Очите му бяха възвърнали мекия си блясък, но в тях имаше страх. Зениците му се бяха разширили; дишаше чрез устата.

Говорѝ, отправи му мислено послание тя.

— Няма нищо в миналото ми — отвърна той, гласът му звучеше дрезгаво и глухо, едва разбираемо.

Хванах те!

Искаше й се да остане тук и да го разпитва, да го пече на бавен огън, докато най-накрая не я попита дали не й е горещо, докато не отвори прозореца или поне не разхлаби вратовръзката си. Тя нямаше ни най-малка представа какво крие той, нито дали то би имало значение за разследването — повечето хора имаха склонност да преувеличават собствената си значимост. Но тя искаше да разбере какво е то. Искаше да го накара да се изпоти. Имаше хиляди начини да го принуди да изплюе камъчето, но в този случай предпочиташе да пипа по-нежно. Вземи пример от Болд, действай като него.

— Споменахте, че сте бил на служба във военна база.

— Не мисля, че има връзка. Сериозно мисля така. Има колко? Девет, десет години оттогава, за десет години много неща се променят.

— Бил сте женен тогава — подхвърли тя, слагайки още малко стръв на кукичката.

Погледът на Гарман стана стъклен, а ако в ръцете му имаше не химикал, а молив, вече щеше да го е счупил. Извърна глава настрани, след това отново към нея, като че несигурен накъде точно да гледа. Явно го душеше гняв, който се опитваше да прикрие. В нейните очи този гняв се отразяваше като бълбукащи на повърхността мехурчета, загатващи за яростта, която клокочеше дълбоко в душата му.

— Всъщност, каква точно е целта на това ваше посещение? — попита той строго.

Дафи в същия миг се отказа от ролята на провеждаща разпит. Беше научила достатъчно — имаше какво да разкаже на Болд. Да продължи в същия дух, без да е събрала достатъчно информация, щеше да бъде грешка. Гарман окончателно застана в челото на заподозрените — това беше най-важното. Целта й беше постигната. Усети се обзета от почти сексуална възбуда.

— Целта на това посещение е да се запознаем, това е всичко. Затова се заинтересувах от вас и вашето минало и съжалявам, ако ви се е сторило като разпит. Професионална деформация.

Беше запазила най-важното за накрая, беше решила да пусне бомбата си от момента, в който той беше потвърдил, че е служил във военновъздушните сили. Формулирай го добре, сложи ръка на вратата и го кажи. Тя отвори вратата и му каза:

— От лабораторията към специализираното звено към ФБР смятат, че е било използвано ракетно гориво.

За частица от секундата на Дафи й се прииска да имаше възможност да го снима в този момент.

Тя продължи:

— Сигурна съм, че съзирате възможната връзка с военновъздушните сили.

На Гарман изглежда му беше невъзможно да говори. Тя знаеше какво означава този стъклен поглед — беше го виждала стотици пъти — той беше сразен. Беше докоснала най-чувствителното му място.

Тя извърна поглед към снимката с експлодиралата совалка. Под нея имаше снимка на сглобени парчета — нямаше съмнение, че бяха от същата совалка. Ракетно гориво, каза си тя наум. Нямаше съмнение, че той е експерт в това отношение. В този момент й изглеждаше точно като совалката: на парчета, животът му беше разбит, обвит в пушеци и пламъци.