Без шанс за разпознаване

24.

Бен не беше престанал да внимава за микробуса. Не беше го виждал от онази дъждовна сутрин — преди седмица, но усещаше, че е някъде наблизо. Страхуваше се от него. Нямаше почти никакво съмнение, че портмонето му беше изпаднало от джоба му, докато се беше крил в микробуса, а в него имаше четири долара, но и негова снимка и адресна карта, която вървеше към портмонето, с попълнен четливо адрес и телефонен номер. Чувството за вина, че е взел онези долари, ангажираше всичките му мисли. Според него имаше две възможности: да върне парите или да избяга. Емили не искаше и нямаше да ги вземе, беше ги нарекла мръсни пари. На него мисълта да се раздели с толкова много пари му беше неприятна. Бягството му изглеждаше най-приемливият вариант.

За днешния ден беше планирал да се прибере от училище следобед с Джими. Най-важното беше да се държи далеч от дома си — заради попълнената адресна карта в портмонето. Джими беше много едър за възрастта си, с тесни очи и огромни ръце. Не беше сред най-близките му приятели, но пък никога не го беше дразнил заради стъкленото му око, както правеха повечето деца. Джими си беше добро момче. Сигурно щяха да играят на видеоигри или да гледат някой филм, което по принцип беше чудесен начин да се спаси от писането на домашни и връщането в празния му дом — но с наближаването на края на училищния ден на Бен все повече му се приискваше да не се беше съгласявал. Ужасяваше се от мисълта да напусне сградата на училището.

Имаше желание да отиде при Емили, както беше правил толкова пъти след училище, но тази възможност отпадаше, нямаше начин шофьорът на микробуса, Ник, да не беше свързал Бен с нея, което означаваше, че беше напълно възможно да наблюдава къщата й, както впрочем напълно беше възможно и да наблюдава неговата къща. След като беше ограничен в намирането на изход, да тръгне с Джими му се струваше най-добрият вариант: щеше да се качи в друг автобус, който отиваше в съвсем друга част на града. Затова след като взе окончателно решение да постъпи така, се зае мислено да преценява какво да прави, ако се наложеше да бяга и да се крие, докъде биха могли да му стигнат парите, къде би могъл да отиде. Мислеше също да си купи и своя собствена видеоигра „Нинджа“.

Беше си сложил качулката на ватираната фланела и така се придвижи към училищния автобус. Джими беше достатъчно едър, за да му служи като щит, Бен вървеше непосредствено зад него, привел глава, насилвайки се да не се оглежда, за да не даде възможност на никого да види лицето му. Пастрокът му щеше да се върне вкъщи към седем или осем вечерта, а може би и по-късно. Дотогава щеше да е станало тъмно и щеше да бъде по-лесно да се прибере незабелязано. В главата му бавно зрееше план. Да оцелее беше най-важното.

А тази игра му беше твърде позната.