Без шанс за разпознаване

62.

Къщата, в която беше наел стая Джони Гарман, се намираше в една пресечка, успоредна на шосе „Йеслър“, в квартал, където съжителстваха хора от най-различни раси и имаше както кухни за бедни, така и клиники за акупунктура. Беше двуетажна, покрита с кафяви шинди, и приличаше по-скоро на евтин мотел.

Проявявайки явно незачитане към заповедта на Шосвиц, Болд се обърна за помощ към Дани Коч от „Техническо обслужване“.

Правило номер едно при задържане на подпалвач или бомбаджия беше в никакъв случай да не нахлуваш в къщата му. Само експерти можеха да влязат на такова място, и то с повишено внимание, понякога през пробити от тях отвори в стените, а не през съществуващите врати. При никакви обстоятелства Болд нямаше да се опита да залавя Гарман, докато е в апартамента си. Щеше да го арестува на улицата, където можеше да бъде обкръжен. Но засега този арест се отлагаше, каза си Болд, и то поради две причини: щяха да са нужни повече хора, освен това се надяваше да му се предостави нова възможност да види Гарман и да го проследи, очаквайки той да го заведе до доказателство, което със сигурност да го изобличи като автор на палежите.

Придвижиха се дотам отделно, Гейнис паркира през две пресечки в западна посока, на „Вашингтон“, откъдето се откриваше чудесен изглед към предната фасада на къщата, Болд зае позиция на Южно осемнадесето авеню, близо до стар склад, с не много добра видимост към това, което той прие за задния вход на къщата.

Приключи разговора с Коч и се обади в пицария „Домино“. Поръча средно голяма пица със салам и гъби и даде адреса на Гарман — това беше един от най-невинните начини да провериш дали заподозреният си е у дома. Коч пристигна почти едновременно с разносвача на пици, изпревари го с по-малко от минута. Както му беше наредено, паркира на ъгъла на Деветнадесета улица и „Джексън“ и се запъти пеша към колата на Болд. Беше облечен със сини дънки и фланелка с надпис „Национално обществено радио — Слушайте сутрешните програми!“. След като етюдът с пицата приключи, Коч, който го беше наблюдавал с нескрит интерес с помощта на миниатюрен бинокъл, се зае да изясни какво точно се искаше от него:

— Никой не се появи. Или не си е вкъщи, или ако е там, просто е решил да не отваря. Сега, искаш да вляза от задната врата ли, или предлагаш друг начин?

— От задната. Нищо друго. Ако чуеш, че съм запалил двигателя, веднага се махай.

— Достатъчно е тъмно, така че не се притеснявам — отвърна Коч. — Ще пусна фиброоптичната камера под ръба на задната врата. Друго?

— Внимавай за бомбички, приготвени за неканени посетители, провери каква е обстановката вътре, огледай, ако забележиш някакви складирани кутии, кашони и етикетите им, ако е възможно.

— Квартирата е на подпалвача, нали? Колежанина? Внимаваме за запалителни вещества, нали така?

— Така.

— Колко минути? — попита той. — Мога да вляза до шест-седем метра навътре. Цяло пътешествие, сержант. Колко искаш?

— Ако е вътре, отказваш се. Ако не, три до пет минути време. Кратко, но съдържателно. Може ли да записва?

— Ти как мислиш? Камерата е вързана за записващо устройство и образът веднага се вижда на екран. Черно-бял е, но с много добро качество.

— Ако не открием лабораторията му, а и аз не мисля, че е там, каквато и улика да намериш, ще е добре дошла.

Разносвачът на пици опита още веднъж, изглежда беше проверил по списъка в колата си или се беше обадил по телефона до пицарията. Не можеха да го видят, но го чуха да удря по предната врата. Видяха го след малко като зави зад ъгъла с пакета в ръка, явно се беше отказал, защото се качи в колата си и потегли.

— Сега е мой ред — каза Коч, измъквайки се от колата на Болд.

Сержантът се запита какво ли го очаква, като се разбере, че се е възползвал от услугите на Коч. Може би каса бира или бутилка уиски щяха да осигурят мълчанието му. А може би Шосвиц щеше да разбере и скандалът тогава му беше в кърпа вързан. Нямаше избор обаче. И заради собствената му и на семейството му безопасност, и заради безопасността на всички други, много беше важно Коч да си свърши работата с камерата.

Болд наблюдаваше Коч, докато пресича улицата, с раница, прехвърлена през рамо. С маратонки и дънки той не изглеждаше по-различен от хилядите други жители на Сиатъл. Нищо не издаваше в него полицая. Това беше още едно нещо, по което се различаваха — Болд с едрата си фигура и късата си подстрижка нямаше как да не носи отпечатък върху себе си от двадесет и четири годишната си служба в полицията.

Коч наближи задната страна на къщата и се изкачи по аварийната стълба до стълбищната площадка на втория етаж, към нея имаха излаз всички стаи. Коленичи, бръкна в раницата си и само след секунда вече пъхаше в пролуката под ръба на вратата тъничък кабел с прикрепена към него миниатюрна камера.

Специалистите като Коч бяха забележителни не само заради изключителните им технически познания и анализаторски умения, но и заради способността им да се вписват в обстановката и при най-странни обстоятелства. Гледан откъм улицата, Коч приличаше на човек, който така и не намираше ключовете си в раницата, докато всъщност продължаваше да напъхва кабела в стаята под наем на Гарман.

Болд беше участвал и в други операции, при които бяха използвали фиброоптични камери. Ако бяха в добри ръце, тези приспособления можеха да се придвижват, придържайки се ниско към пода, от стая в стая, и да дават ясна картина с широк ъгъл на визиране за обитателите и обстановката. Фактът, че Коч продължаваше да действа, накара Болд да мисли, че не само не беше видял някого вътре, но не беше попаднал и на бомбичка, приготвена за неканен посетител, или други заложени да гръмнат механизми. Това че не се виждаха, не означаваше обаче, че ги нямаше. Колкото и да му се искаше да надникне в тази стая — със заповед или без — нямаше ни най-малко желание да умре като Дороти Инрайт. Колежанина беше доказал, че притежава изключителни технически познания и умения. Болд нямаше никакво желание да ги подлага на проверка.

Коч прибра устройството, спусна се по стълбата и извървя цяла пресечка, преди да завие и да се озове отново в колата при Болд.

Върна лентата в началото, пусна я да се върти и едновременно с това се залови да дава обяснения на Болд. Картината с широк ъгъл на визиране беше поместена в голям кръг, чиито най-външни очертания бяха размазани. Видяна по този деформиран начин, като монокулярен образ, квартирата на Гарман придобиваше зловещ вид.

— Една-единствена стая е. Бавих се около минута, за да проверя вратата и касата й за заложени капани или кабели — нищо нямаше. Банята е плътно вдясно. Подминавам я. Веднага след това идва леглото с тъмна покривка, вляво има шкаф, виждаш ли? Добре… Сега проверявам отново входната врата — няма заложени капани или други уловки. — Кабелът през цялото време, докато говореше, се виеше из вътрешността на стаята ниско над пода. Изведнъж образът на екрана като че се пораздруса и стана невъзможно нещо да се различи. — Прибрах кабела и го пренагласих да ни покаже вътрешността на височина малко над метър. — Образът се изясни. — Влизаме в банята — ето плота около мивката, паста за зъби „Крест“, самобръсначка „Шик“, крем за бръснене не се вижда. Връщаме се в стаята, обикаляме около масичката. Оооп… Както виждаш, обстановката е доста потискаща. Няма телевизор. Няма радио. Чисто е. Твоето момче е много придирчиво към реда. Беше доста трудно да погледна над масичката. Опитах няколко пъти, докато успея. Както виждаш никаква следа от тайна лаборатория. Няма килер. До банята има закачалка — на нея има закачен един шлифер. И толкова. Няма много места за криене на каквото и да било. Смятам, че меси коктейлите си някъде другаде.

— Рецепти? Календари? Книги? Нещо, което да подскаже наличието на друг адрес?

— Нищо такова нямаше. А, ето. Масичката. Върху нея има седем бели плика, осемнайсет празни листчета с големината на картончета. Метална кутия с моливи и химикали. Свитък марки с американското знаме.

— Това съвпада! — възкликна Болд.

Всички писма на Колежанина бяха с такива марки — с американското знаме. Именно марките окончателно убедиха Болд, че бяха попаднали на човека, когото търсеха.

— Всичко на всичко две книги: стара Библия на пода до леглото и втората — Пълен азбучен указател на Крудън.

— Библейски азбучен указател — разсъди Болд. — Препратките към Библията на дървото. Това е той — хванахме го!

Кабелът с камерата не се задържа дълго над масичката, изгуби равновесие и се свлече на пода. След което се изниза обратно от стаята и шоуто приключи.

Болд знаеше, че това, което току-що видя, беше достатъчно убедително, за да поиска съвсем официално разрешение за обиск. Видеозаписът нямаше да бъде приет като доказателство, но пък от него беше научил достатъчно. Помисли си, че би могъл да издейства заповед за обиск по телефона въз основа на видеозаписа. Заедно с Гейнис щяха да изчакат завръщането на Гарман и да подновят следенето — това най-вероятно щеше да стане утре. Или след два-три дни, щяха да стоят колкото е необходимо и да се сменят с Ла Моя и Матюс. Гарман със сигурност щеше да ги отведе до нови улики и доказателства, които да го изобличат. Проблемът сега беше да се въоръжи с нужното търпение и да изчака връщането на Гарман.

Другият му проблем е времето, каза си той, поглеждайки часовника. Станало беше вече осем часът и все още на полицейската честота не бяха обявили, че някъде е избухнал пожар. Това беше нарушение на модела, по който действаше Колежанина — лош знак! И което беше още по-лошо, това потвърждаваше думите на Дафи, че Гарман е налапал въдицата и следващата му жертва ще е Мартинели.

— Искам да прегледам отново записа в службата — каза Болд на Коч, който тъкмо се приготвяше да излезе от колата. — На по-голям монитор. Да поогледам пак всичко видяно.

— Разбрано.

— Ще имаш ли време? — попита Болд.

— Няма проблеми. — И той спря с ръка на бравата. — Виж, чух, че Шосвиц те е притиснал яко да намалиш екипа за разследването, сержант. А за моето участие? Нищо подобно. Аз изобщо не съм участвал.

— Много ти благодаря — отвърна Болд. — Чудех се как да те помоля за това.

— Не съм бил тук — каза Коч. — Ще се видим в службата.

Болд звънна по мобифона на Ла Моя, не искаше да използва обичайната радиовръзка. Каза му, че са локализирали мястото, където живее Гарман, и че в него няма и следа от лаборатория.

— Може да е в сутерена, може и да се намира на десет километра оттук. — Предупреди го, че в крайна сметка наистина може да е възприел Мартинели като бъдеща своя жертва. Каза му: — Горе главата. И ми се обади за подкрепление в мига, в който го забележите. Никакви геройства.

Ла Моя се възпротиви шеговито, знаейки, че точно това негово поведение се харесва особено на Болд. Ла Моя би се решил на геройство само за да има за какво да разказва след това. Много обичаше да разказва най-различни истории, особено ако той самият беше главен герой в тях.

— Матюс на позиция ли е? — попита Болд.

— Матюс? Не съм я чувал изобщо.

Болд беше оставил на телефонния й секретар съобщение за изстъпленията на Шосвиц и я беше помолил да помогне на Ла Моя за наблюдението на къщата на „Лейкууд“. Не беше в неин стил да зареже Джон в такъв момент, още повече, след като тя беше инициаторът на тази операция. Каза на глас:

— Още не знам дали е намерила детето. Сигурно заради това не се е обадила.

— Направо се е побъркала по това дете. Забеляза ли? Ревнува го от всичко и от всички.

— Тя е отговорна за него, Джон. А детето точно от нашия отдел е избягало. Измъкнало се е и дим да го няма.

Дафи имаше репутацията на покровител, помисли си Болд, и тази мисъл го накара да се разтревожи още повече. Този ден се беше оказал много тежък за нея.

Тя трудно понасяше пораженията.

Да й се обадеше, означаваше да я принуди да си признае, че все още не е открила момчето. Болд не искаше да постъпва така спрямо нея. Реши да й даде още един час, преди да се подложи на гнева и възмущението й.

Намираше се на половината разстояние до сградата на обществената безопасност, когато го застигна истеричният глас на Бърни Лофгрийн, обадил му се, за да му съобщи последните новини около използваното в писмата мастило.

Скалата на разследването отново се беше търколила надолу по склона на планината и този път щеше да се стовари върху Джони Гарман, Болд беше сигурен в това.