Без шанс за разпознаване

31.

Смъртта на колега беше като смърт в семейството. В полицейското управление — Сиатъл, смъртните случаи по време на изпълнение на служебните задължения бяха изключително редки. За двадесет и четири години в полицията Болд беше присъствал само на три такива погребения. Организирани повече като процесии, а не само като погребения, те се превръщаха в част от колективната памет на града. Спускаха се знамена, затваряха се улици, а от един от хълмовете, високо над града, далеч от бясната конкуренция и всекидневната суетня, прокънтяваха изстрели от насочени към сивото небе револвери в смразяващ унисон.

На изгрев-слънце на следващия ден след неуспешния опит за залавяне на подпалвача всички екипи се изтеглиха от парка и дома на Болд. Единствено ленти в жълто и черно, опасани навсякъде, напомняха за доскорошното полицейско присъствие. Само една обходна полицейска двойка курсираше между двете местопрестъпления. Специалистите по идентифицирането бяха предупредени да се върнат за оглед и на двете места още с първия слънчев лъч.

Болд беше издал тази заповед. Може би това беше заради погледа, който Шосвиц му беше отправил в оперативния микробус точно преди операцията да започне. Може би беше заради призрачния танц на Бранслонович между високите дървета. Може би беше заради това, че беше станал свидетел на смъртта на Бранслонович секунди по-късно. Каквато и да беше причината, Болд се чувстваше пряко отговорен за нейната смърт. Картината на нейното гърчещо се тяло и ръце, разперени в кръстен знак, се беше запечатала дълбоко в съзнанието му и не му даваше покой. Насън или наяве, нямаше значение, картината стоеше пред очите му. Живееше с нея. Или поне трябваше да опита.

Най-голямо огорчение у него предизвикваше фактът, че единственият свидетел — полицаят от спасителния отряд на име Роби, беше с лошо счупена челюст и не можеше да говори. А в собственоръчно написаната бележка твърдеше, че не е успял да види много добре заподозрения.

Болд беше като омагьосан от парка. Вмъкна се в ограденото с лента място, незабелязан от никого. Над него оголените от есента клони на широколистните дървета замрежваха руменината на приказно красивия изгрев, пръскащ щедро светлината на деня върху безбрежната гора. Боровете и кедрите пъчеха величествена снага. Болд вървеше сред нападалите листа и линеещите бурени и храсти, странейки от утъпканата часове по-рано от десетки угрижени пожарникари и полицаи пътека. Беше предпочел сам да си прокарва път — символизъм, не изгубил значение за него. Независимо че нямаше да се размине без съвместна работа по разследването на смъртта на Бранслонович, Болд беше сигурен, че ще може да се откопчи на свобода от Шосвиц и от неминуемите брифинги и оперативки. Ако бъдеше обявен за единствено отговорен за безразсъдната и необмислено подготвена операция, възможно беше да го отстранят временно от работа, оформяйки го като неплатен отпуск, или даже да поискат да напусне. По-силно от всичко досега изминалите няколко часа накараха Болд да си даде ясно сметка за това какви бяха позициите му, преди да го повишат и направят ръководител на група. Дължеше се на факта, че тогава беше полицаят с най-дълъг стаж в отдел „Убийства“, наричан ветерана на службата, и на настроението в отдела да преоткрие сам себе си и да се реорганизира, възникнало като последица от разкритие за корупция и неефективна работа в други отдели в полицейското управление. Именно тези отдели, чиито кадри заради спецификата на работата им бяха постоянно изложени на опасности и съблазни.

Обгорялата част от гората поразяваше с вида си — приличаше на раково образувание. Болд вървеше натам, широко отворил очи, готови да съзрат и най-минималното доказателство за човешко присъствие. Подпалвачът беше преминал през този район и независимо че след него бяха шарили пожарникари, медици и полицаи, Болд допускаше възможността, вероятността, нещичко, някакво доказателство да е останало, както винаги се оказваше в такива случаи.

Обиколи няколко пъти, но не откри нищо — нито в района на пожара, нито наоколо, обаче въображението му започна да си представя как убиецът се крие тук. В същото време се движеше към мисления център, описвайки кръгове с все по-намаляващ радиус — също като годишните кръгове по пъновете на отсечените дървета. В центъра на района, представляващ кръг с диаметър около четири метра, засипан със сиво-бяла пепел, се издигаха две дървета, останали незасегнати, само с едва обгоряла кора — издигаха се на височина между три и седем метра. Докато правеше огледа, Болд оцени гениалността на извършеното — подпалвачът беше изгорил всички и всякакви доказателства за присъствието му заедно с Бранслонович на това място. Превъзходно свършена работа. Още едно потвърждение, помисли си сержантът, за предварителна подготовка, за предумисъл. Не искаше такъв силен враг, би предпочел един невеж, спонтанен, мятащ се между грешките си социопат, абсолютно немарлив към евентуалните улики и доказателства, които би оставил след себе си.

Навличайки кожата на намеренията и мотивите на подпалвача — подобна стъпка беше много важна за всяко едно разследване — Болд се замята ту наляво, ту надясно, на една страна, на друга страна в опит да открие място, откъдето се вижда най-добре собствената му къща. Виждаше единствено шосе „Фини“ и чуваше шума от трафика около „Грийнууд“. Погледна нагоре.

Това просто движение предизвика у него прилив на мисли и чувства, които му вдъхнаха абсолютна сигурност, че подпалвачът е бил покатерен на едно от дърветата. Бранслонович се е оказала под него и той я е поразил. Долните клони на двете дървета бяха покрити със сажди. Болд направи подробен оглед и на двете дървета — клоните на по-близкото до него дърво бяха ниско разположени и нагъсто един до друг — беше лесно човек да се покатери на голяма височина. Болд точно това и направи. С разположението си клоните наподобяваха стъпала на истинска стълба. Да пази равновесие се оказа мъчително изпитание за него — заради понаедрялата му фигура. След всеки изкачен клон гледката ставаше все по-добра. Ръцете и дрехите му станаха целите в сажди. Вече преодоля три метра… четири метра… пет метра… И все още не се виждаше вторият етаж на къщата му. Покатери се на още едно клонче, и още едно — успявайки все още да потиска страха си от височината, само леко му се виеше свят и стомахът му се бунтуваше. Докато се катереше, нито за миг не погледна надолу, гледаше само надалеч. И изведнъж на около половин километър разстояние съзря покрива на собствената си къща. Тази гледка като че го зареди с допълнителна енергия. Смени фокуса на погледа си, търсейки следващия клон, и точно пред очите си видя прясно издълбани букви и цифри, непокрити от саждите: „дАн 3:94“.

Стисна здраво клоните, за които току-що се беше уловил с ръце, и известно време остана така загледан в надписа; сърцето му лудо биеше. Оттук се откриваше съвсем друга перспектива — къщата му изцяло попадаше в полезрението му. Усети страхотен прилив на адреналин. Подпалвачът беше стоял точно тук, на това място.

В мига, след като скочи на земята, извади мобифона си. Поиска да го свържат с Ла Моя и му нареди без предисловия:

— Чакай ме при „Пожара Инрайт“ и си носи туристически обувки.

— Туристически обувки?! — възмути се детективът.

— Аха — отряза опита му за протест Болд. — Не те виждам как ще се катериш по дърветата с каубойските си ботуши.