Без шанс за разпознаване

74.

— Трийсет секунди до взрива — дочу Болд и ухото си. — Заподозреният е на половин километър и приближава.

На всеки завой, на всяка пресечка местоположението на Гарман беше докладвано, с всеки изминал метър, с всяка изминала минута той навлизаше все по-навътре, все по-надълбоко в така светкавично подготвения му „Ад“.

— Трийсет секунди — информира Болд останалите.

— И друг път сме правили подобно нещо, сержант — припомни му Ла Моя. — Това е отработен вариант.

Болд се взря за миг в детектива си. Нямаше отработени варианти в този случай.

Четирите автомобила пред Гармановия микробус бяха шофирани от участници в операцията, както беше по план. Същият план се отнасяше и за автомобилите, следващи микробуса — планът им беше провален, когато шевролет с четири врати, шофиран от бял мъж на около четиридесет години, мина на червено и се вмъкна зад микробуса.

Радиовръзката се нажежи от възмущение.

Кола №1: Диспечер, някакъв задник ни се натресе в редичката.

Шосвиц: Искам го извън играта. Веднага.

Диспечер: Всички коли да удържат положението. Ще се наложи да го изтърпим за момент.

След по-малко от тридесет секунди диспечерът отново се обади.

Диспечер: Окей. Ти си, Първи — удряш го и продължаваш. Прието?

Кола №1: Удрям го и продължавам.

Диспечер: Направи му една хубава катастрофа — накарай го да спре. Уилямсън, ти ще помагаш. Като спре цивилният, скрий го някъде. Прието?

Всички потвърдиха.

Безопасността на мъжа в шевролета се превърна в непосредствен ангажимент на шофьора в колата след него и на един от детективите, които се правеха на копачи край Болд. Появата на този мъж се беше превърнала в най-мъчителният момент от операцията. Не можеха да позволят един цивилен да бъде изложен на такъв огромен риск. Единственото решение беше да го отстранят в резултат на синхронизирани и координирани действия. Облеченият в цивилни дрехи полицай, шофиращ зад шевролета, трябваше да се забие с всичка сила в него в мига на взрива. После трябваше да му се извини в движение, но да не спира, а да продължи, докато в същото време един от копачите щеше да се приближи до мъжа в качеството си на свидетел на катастрофата и да го увлече на сигурно място настрани. Как щеше да се реализира всичко това в действителност, разбира се, никой не би могъл да каже. Но Шосвиц взе категорично решение в никакъв случай операцията да не се проваля заради намесата на един цивилен. Значи трябваше да се справят възможно най-добре.

— Двайсет секунди — обяви диспечерът.

Болд препредаде съобщението на колегите си. Вдигна очи. Белият микробус се приближаваше бавно сред морето от автомобили. В уоки-токито си Болд докладва, че микробусът е в полезрението им.

Ла Моя, без да се извръща към микробуса, без да спира и да копае, повтори:

— Това е отработен вариант, сержант. Ако реши да се качва отново в микробуса, ще му се хвърлим и ще го заловим. Не може ли още докато слезе от него? Залагам си парите за Матюс. Не е ли направо магьосница?

— Десет секунди — обяви след диспечера Болд. Отпусна кирката и се подпря на нея. — Пет…

Четири километра южно от местонахождението на Гармановия микробус един робот, приличен по-скоро на стационарните пръскачки, поливащи тревните площи, описваше с бормашина голям кръг около бравата на вратата на склад номер триста и единадесет, направляван чрез дистанционно устройство от един от сапьорите. След като описа пълен кръг около бравата, улови я за дръжката, отмести я и я пусна на земята, после повдигна вратата нагоре и я отмести.

Независимо от уверенията, че няма заложена бомба, последва колективна въздишка на облекчение.

Вратата се беше отворила без взрив.

Мъж в пълна бойна екипировка се претърколи през прага вътре в склада. Противно на всички правила Дафни Матюс се шмугна под ограничителната полицейска лента и се затича с всичка сила към вътрешността на склада, предизвиквайки гневните протести на останалите. Претърколи се през открехнатата врата по същия начин като сапьора преди нея.

Едновременно с първия тътен от серията взривове, долетял откъм града, тя се спусна към Бен, взе го на ръце и го притисна към себе си. Покри лицето му с целувки, усещайки вкуса на сълзите му и мокрейки със своите сълзи косата му, докато сапьорът не я подсети, че трябва да излизат — вратата сега вече беше широко отворена.

— Повикайте лекар — изкрещя Дафи, знаейки, че линейката ги очакваше от южната страна на „Складирай тук“.

Устните на момчето бяха залепени с тиксо, а от вълнението изглеждаше, че ще загуби съзнание.

Взривовете следваха един след друг — пет на брой, на Болд му прозвучаха като топовни гърмежи при погребение. Шестото отброяване беше за удара в шевролета и трясъка от счупени стъкла и изкривен метал, разнесъл се изотзад.

Пламъците изригнаха почти едновременно: огромни сини, оранжеви и черни огнени езици се устремиха към небето. Който беше подготвил взрива, си разбираше от работата, което напомни на Болд за едничката крачка, която делеше пожарникарите и подпалвачите. Ако Джони Гарман не беше зад волана на онзи микробус, Болд нямаше да може да откъсне очи от огнения ад. Вниманието на всички беше погълнато от перфектния спектакъл. Сякаш за миг хоризонтът беше трепнал и светът се беше озовал на ръба. В колите всички натиснаха спирачки и спряха в абсолютен синхрон — като по команда, разговорите секнаха, гигантските пламъци запълниха хоризонта, извисиха се като позорен стълб, на който щеше да бъде прикован Гарман.

Лумналият пожар и съпровождащият го шум бяха видени и чути на около четиридесет километра околовръст, след като основният пламък се беше извисил към сто и петдесет метра в небето, а димът — на километър и половина.

Болд се наведе над кирката си и наклони глава по посока на пожара, но погледът му беше прикован в микробуса. „Спри и гледай“, насърчи мислено Болд мъжа зад волана. „Излез от микробуса и наблюдавай.“ Горящата сграда беше на пресечка и половина разстояние от основния трафик, но според плана пожарникарите позволиха на минувачите поглед отблизо, изолирайки мястото на пожара само на около половин пресечка околовръст. И седмината зяпачи бяха от полицията.

„Излез от микробуса“, повтори мисленото си послание Болд, докато в същото време в ухото му диспечерът го уведоми за местоположението на Гарман с отчайващо монотонен глас. Дафи ги беше уверила, че един зрелищен пожар щеше да го изведе извън микробуса. „Той не може да устои на огъня“, беше му казала тя. И Болд й се беше доверил, не подлагайки мнението й на съмнение.

Като част от плана една от колите пред микробуса на Гарман спря, шофьорът слезе и се затича към пожара, за да погледа отблизо. „Вземи пример от него“, помисли си Болд. Но за ужас на сержанта Гарман не излезе навън, предпочете да наблюдава иззад кормилото. Нещо по-лошо, от някои от колите, намиращи се далеч зад микробуса, в миг се разнесе възмутено виене на клаксони. Уилямсън продължаваше да увещава шофьора на блъснатия шевролет — изглеждаше недоволен от начина, по който се бяха отнесли към него.

Колелата на микробуса се въртяха, Гарман продължаваше неотклонно да се движи.

„Навън, излез навън“, умоляваше го мислено Болд. Усещаше до каква степен мъжът е погълнат от пожара, но решен да приключи на всяка цена със задачата, която си беше поставил — Мартинели — не изглеждаше охотен да спре, за да наблюдава пожара. Огънят забушува още по-яростно, при първия досег на водата от струята на първия маркуч. Един след друг екипите пожарникари насочваха маркучи към пожара.

Джони Гарман сви вдясно. Редицата коли заобиколи ударения шевролет и запъпли покрай пожара, лицата на шофьорите последователно поемаха цветовете на пламъка. Болд пъхна ръка в десния джоб на гащеризона си. Извърна очи и улови погледа на Ла Моя, после през улицата и улови погледа на жената, облечена като скитница — полицаят, намиращ се най-близо до Гарман.

Щом вратата на шофьорската кабина се отвори, светът за Болд като че забави ход и всичко от тук нататък се задвижи на забавен каданс. Въодушевлението, което го беше обзело, замъгли мисълта, зрението и слуха му. Гарман изглеждаше привлечен от пожарникарите в същата степен, в която и от пожара. Сигурно това имаше връзка със спомените за баща му и неговата професия; а може би никога нямаше да получи обяснение.

Единият крак се спусна под ръба на вратата, последван от другия — той излизаше! Гарман стъпи на паважа, без да отдръпва ръка от вратата, извръщайки глава напред и назад, преценявайки ситуацията. Притеснен, че не е паркирал където трябва ли, зачуди се Болд, или усещайки наличието на нещо недобро, нещо не на място, някаква инсценировка? Заподозреният тръшна вратата и се запъти към предницата на микробуса си — откъдето се откриваше по-добра гледка към пожара.

Скитницата, намираща се зад микробуса, направи няколко прекомерно големи крачки, за да скъси разстоянието, бъркайки едновременно с това в окъсаната си торба и задържайки ръката си там. Ла Моя, понесъл лопатата — работник, пленен от гледката — се затича покрай Болд, сякаш търсейки си по-добро място за гледане.

Гарман не им обърна внимание. Вратът му се изви назад и главата му се вдигна нагоре, все така в забавен каданс — отдаде се цял на гледката. На великолепието. Направи няколко крачки напред, отдалечавайки се от микробуса, достатъчно далеч, за да го заловят.

В ухото на Болд прозвучаха думи, които не успя да различи — тъй като и те бяха подвластни на възприемането му на забавен ход на всичко случващо се около него — бяха провлечени и неразбираеми. Ръката му стисна револвера. Разследването вървеше към своя край, след като стигна до момента, в който пред него заедно, но разделени, се намираха микробусът, натоварен с гориво с унищожителна сила, и обезобразеният мъж, чийто план за пореден палеж и убийство поне за известно време беше осуетен.

Гарман — синтетичното му лице беше обзето от детска възхита, докато попиваше огъня, въртеше глава наляво и надясно, около него хвърчаха пръски дъждовни капчици, непоети от качулката на фланелата му, приличен на куче, което се отърсва от дъжда, оглеждайки се наоколо в опит да сподели радостта си от възхитителния спектакъл с останалите около себе си. Пожарът се беше превърнал в шоу, в което главните роли бяха отредени на пламъците, искрите и пепелта. На Болд му се стори, че вижда как тялото на заподозрения се гърчи от удоволствие; несръчно конструираната му уста изглеждаше разтворена в широка усмивка.

Възхитеното лице на Гарман бързо беше привлечено от разигралата се сцена зад него, където, след неуспешния опит да уговори и успокои притежателя на блъснатия шевролет, полицаят, дегизиран като работник, се зае да го дърпа, за да го накара да залегне на земята — при това движение връхната му дреха се разтвори и откри кобура с пистолета му.

Въодушевлението на Гарман моментално се изпари. Проумяването на истинското положение на нещата около него му причини неимоверна болка. Очите му фиксираха всеки от петнадесетте души, намиращи се в близост до него, ясно се видя, че той си даде сметка за принадлежността на тези хора към организациите, призовани да охраняват закона. Намираше се в капан. Разпозна полицая в Ла Моя и полицайката в скитницата и отстъпи две крачки назад, към микробуса с горивото.

Ла Моя рязко смени посоката, в която тичаше, подхлъзна се и падна. Достъпът на скитницата беше преграден от самия микробус.

Болд и работникът до него, намиращите се в най-голяма близост до Гарман полицаи, се понесоха в посока към заподозрения. По радиостанцията се разнесе заповед за стрелба в него. Шосвиц беше разпоредил да се залови.

Куршумът улучи Гарман в рамото и кръвта му пръсна върху предната броня на микробуса, но той не падна. Отвори вратата на микробуса, в това време Болд и колегата му направиха по още две крачки, и зае мястото си зад кормилото.

Светът за Болд отново забави ход, а думите и звуците изгубиха значение за него.

Микробусът подскочи напред, мачкайки колата, паркирана пред него. Ла Моя се беше изправил на крака, Гарман точно в този момент погледна в неговата посока и го видя. Болд се намираше на три крачки зад микробуса тъкмо в мига, когато Гарман, вместо да се включи отново в трафика, вместо да подкара право към Ла Моя, предпочете да се качи на тротоара. Страничният прозорец откъм мястото на шофьора се строши от куршума на втори стрелец. Болд подскочи към микробуса, пръстите на краката му стъпиха върху стъпалото, а дясната му ръка пусна револвера в джоба, търсейки машинално за какво да се залови.

Гарман натисна амбреажа.

Задните гуми на микробуса изсвистяха и Гарман се насочи през буренясалия и празен паркинг към улицата от другата страна и бушуващия огън.

Болд не знаеше, нито мислеше, че горивото в микробуса може да вдигне във въздуха къщите от три улици наведнъж; знаеше само, че Майлс и Сара се нуждаят от баща, сега повече от всякога, и че техният баща пореше, понесен с пълна газ, улиците на микробус, устремил се към ада.

Дали Гарман се опитваше да избяга, или да се самоубие — от този въпрос вече нямаше смисъл, защото поетият курс от микробуса предреши и отговора.

Шофьорът насочи безизразното си лице към сержанта, кафявите очи изглеждаха умалени зад реконструираната от пластмасов материал кожа, нещо протече между тях, нещо проблесна. Болд се протегна към скоростния лост, но Гарман го плесна с все сила по ръката. Сержантът се гмурна през прозореца навътре в кабината, изблъсквайки шофьора настрани. Протегна отново ръка към лоста, а другата промуши през кормилото така, че да не може да се помръдне. Микробусът заподскача из паркинга, сменяйки курса си и се блъсна в една от пожарните коли. Все едно се беше натъкнал на тухлена стена. Люшна се на една страна и смени курса, насочвайки се отново към пламъците, премачквайки издутите от водата маркучи. В този миг Болд усети ръката му да се чупи. Зави му се свят от болка, за миг изгуби съзнание, не можеше дъх да си поеме.

Устремили се бяха право към липсващата входна врата на горящата сграда — право към бушуващия ад.

„Не ми е мястото там“, помисли си Болд. „Не ми е дошло времето.“

Гарман посегна да му одере лицето, опитвайки се да го отхвърли от прозореца. Кракът му налучка амбреажа и микробусът се втурна напред.

Надмогвайки болката, Болд промуши счупената си ръка още по-надолу през кормилото, протягайки пръсти към ключа. Вниманието на Гарман беше привлечено от бялата кофа на пода. Съзнанието на Болд само регистрира, че сигурно я използва, когато мие прозорците на бъдещите си жертви; вътре бяха опаковките с ракетно гориво. Гарман се протегна към нея, но Болд го докопа за качулката и дръпна с все сила към себе си, пречейки му да стигне кофата.

„Ушите го болят“, припомни си той думите на сестрата.

Без да пуска качулката, Болд разтърси главата му напред-назад, Гарман успешно му противостоеше, но Болд леко се измести напред и от този ъгъл действията му станаха по-ефикасни. Така успя и да залюлее главата на Гарман толкова силно, че дясното му ухо се удари в стъклото на прозорчето между кабината и задната част на микробуса. Гарман изрева и се улови за ухото.

Болд отпусна счупената си ръка още по-надолу; пръстите му уловиха ключа и го завъртяха.

Двигателят угасна.

Микробусът се разтресе и спря на петнадесет метра от горящата сграда. Боята му набъбна и се набърчи от горещината. Във вътрешността на кабината стана жежко като във фурна.

Маркучите насочиха струи към Болд и Гарман и върху тях се изляха тонове вода с такава сила, че Болд беше повдигнат и хвърлен вътре в кабината, направо върху Гарман.

Бяха твърде близо до пожара. Микробусът щеше да прихване огъня и да се взриви.

Болд усети, че краката му биват уловени от силни ръце.

— Дръж се здраво! — извика му нечий глас.

Микробусът се люшна настрани, опирайки се само на двете си колела, и отскочи от тротоара на улицата, понесен от пожарната кола, с която го бяха съединили с въже, далеч от пожара — мъжът, уловил го за краката, го държеше здраво.

Микробусът спря, беше вече на двадесет метра от горящия ад. Около него се раздаваха заповеди — на пожарникарски жаргон, за Болд всичко това звучеше като пълен хаос. Той усети как Гарман понечи да се измъкне изпод него.

— Дръжте го! — изкрещя Болд, гласът му потъна сред виковете наоколо. Даде си сметка, че едва ли повечето пожарникари бяха уведомени за истинската причина за избухването на този пожар. И не знаеха каква заплаха представлява Гарман. — Дръжте го!

Гарман скочи на земята, измъквайки се от претърпелия крушение микробус, от претърпелите крушение негови планове, оставяйки в ръцете на преследвачите си единствено фланелата с качулка. Претърколи се два пъти — Болд ги преброи, по-нататък щеше да се кълне пред Дафи, че в промеждутъка погледите им с Гарман за миг се бяха срещнали. Щеше да се кълне, че в тези очи не беше видял нищо — нито разкаяние, нито страх, нито живот.

Джони Гарман скочи на крака и се изправи лице в лице с група полицаи, тичащи към него. Болд си припомни за обясненията на Дафи за асоциалната му реакция при вида на много хора.

— Не! — изкрещя Болд към групата полицаи, приближаващи се с всяка изминала крачка.

Гарман обгърна с поглед стената от полицаи, надвисваща над него, погледна към Болд, извърна се и се затича към горящата сграда. Пламъците го подхванаха, крясъците му се извисиха над всичко, след което окончателно изчезна в пулсиращата оранжева светлина.