Без шанс за разпознаване

34.

Няколко пъти на ден Дафи се питаше какво да прави. Сгодена за човек, за когото откриваше, че е все по-трудно да обича; влюбена в женен мъж; притисната между униформени и цивилни, една от малкото жени с по-висок чин от редовите полицаи; доброволка няколко вечери в седмицата в приюта за бездомни деца, които бяха видели твърде много, а живееха твърде малко; научен работник, копнеещ за духовен напредък; самотник, копнеещ за партньор.

Колата й беше паркирана от другата страна на улицата, на която се намираше лилавата къща с неоновия надпис и гигантския глобус на тревната площ отпред. Точно в три часа и седем минути следобед едно момче се появи на тротоара и сви по алеята, водеща към къщата. Заобиколи я и повече не се показа, по всяка вероятност беше влязло вътре.

Дафи погледна към Сюзан Прескот, седяща на седалката до нея, и я попита:

— Готова ли си?

— Както винаги — отвърна жената.

Дафи излезе от колата. Беше застудяло. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, все още размишлявайки над алтернативите за това момче. Самата идея да го отдели от Емили, за да го остави на попечителството на социалните служби, й беше омразна. Няколко пъти беше посещавала центъра за временно въдворяване на малолетни от окръг Кинг на „Спрюс“. Ами ако нещо се случеше с него там? Кой щеше да бъде виновен тогава? Ставаше дума за натиск. Ставаше дума да се осигури свидетел за Болд. Ставаше дума да се принуди Емили да говори.

Прислони се отстрани до колата. Не искаше Емили да я види. Бяха се договорили Сюзан да изчака с чукането на вратата.

Дафи изпитваше притеснение и тъга. Сивият и дъждовен ден й влияеше потискащо. Искаше й се да бъде някъде другаде. Искаше да бъде някой друг — жена с друго минало, с друга работа, с друг живот. Госпожа Оуен Адлър? Вече не беше толкова сигурна — а човек трябваше да е сигурен в такъв случай. Омръзнало й беше от нея самата, от предвидимостта на нещата.

Да отнеме момчето от някого, който го обичаше, изпълнен с решимост да го защити, за да го остави на попечителството на щата. Животът ненаситно поглъщаше всеки и всичко.

Сюзан почука силно на вратата. Звукът отекна сред дърветата наблизо като ехо от изстрел. Дафи се напрегна още повече, извади ръце от джобовете и се изкачи безшумно на верандата пред задния вход, заставайки непосредствено до рамката на вратата. Натиск. С натиск се пробиваха скали и планини, за да се прокарат тунели; натискът можеше да накара дете да бяга през задния вход.

До нея долетяха приглушените звуци от разгорещения диалог между Сюзан и Емили. Беше започнал в спокоен тон, но много бързо премина в крещене. Странно как, без всъщност да чува думите, които изричаха, Дафи ясно си представяше как протича разговорът помежду им. Сюзан се е представила като служебно лице, каквато беше. Социални грижи — Сиатъл, отдел „Деца под попечителство“. Емили веднага е заела ненужно отбранителна позиция — отричаща, противоречаща, прекъсваща, изпитвайки все по-голяма болка и увеличавайки децибелите на речта, докато до Дафи съвсем ясно долетя:

— Не можете да го отведете!

Дафи зае разкрачен стоеж, като боксьор, протягайки ръце в готовност за сблъсъка, който изглеждаше неминуем. Усещаше се скована. Не беше яла цял ден. Двете чаши чай рано сутринта разяждаха като с киселина стомаха й. Беше и с менструация. И й се повдигаше. В такъв ден би предпочела да е в леглото, завита през глава, или в банята, озвучена с приятна музика. Твърде много време прекарваше в имението на Оуен, а твърде малко на плаващата си къща; беше изменила на приоритетите си. Направо се мразеше. Много лош ден беше избрала, за да върши важна работа.

— Стоях там — разказваше Дафи. — Той изхвръкна през задната врата и както влак се втурва надолу по хълм — с главата напред и настроен за бой.

Дафи, проснала се върху леглото в хотелската стая на Болд, пиеше втора бира. Стаята не беше нищо особено — плащаше му я градската управа и щеше да живее в нея, докато станеше възможно да се върне в къщата си. Ужасно му се искаше да се върне в нея. Чувстваше се неловко при вида на Дафи, просната върху леглото му. Беше облечена с тесни дънки и бяла риза с копчета отпред. Играеше си с часовника гривна, не спирайки да я върти около ръката си.

— Хванах го с две ръце, а той се загърчи като… Не знам… като риба ли… Бореше се неуморно. Горкото дете. И, разбира се, тя не можа да докаже, че е нейно дете — защото той не е нейно дете, а това й трябваше на Сюзан, за да го отведе със себе си. И сега всичко ни се върна като с бумеранг. Знаем точно кой е, как се казва, обаче той самият не иска да ни каже нито дума. Така че… нали разбираш…

Като че за момент гласът й се загуби.

— Не се самообвинявай — каза й Болд.

Беше седнал пред кухненския кът в стаята, стараейки се да се държи на дистанция от нея.

— Виж, само ако можеше да си там — въздъхна Дафи. — Той плачеше за нея. Тя също. И как ни се молеше. Беше ужасно.

— Сега направо се самоизтезаваш — опита се да я възпре той.

— Върна ни се като с бумеранг — повтори тя. Лека-полека маниерът й на говорене заприличваше на пиянски, тя все повече сливаше думите. — Ако искаш да нямаш проблеми, не си вземай белята с деца.

Болд се наклони към нея.

— Сега да не ми четеш лекции — предупреди го тя, усещайки какво се готви да направи. — Аз съм вече голямо момиче и искам още една бира.

— Изпиваш я и те завеждам у вас.

— Обещания, обещания — промърмори тя. — Може пък да остана да спя тук. — После попита високо: — Какви са тези неща?

Намерението на Болд отново се осуети — тъкмо си беше отворил устата, за да я разубеди за третата бира. Тя потупа ръба на леглото, канейки го да седне по-близо, но той не я послуша.

— Дороти Инрайт е купила всичко това от един магазин за железарски и домакински принадлежности ден преди пожара. Джон ги осигури.

Вещите бяха опаковка сгъстен кислород „Дрейно“, руло сребриста лента, отводнителна тръба, гъба и чифт гумени ръкавици.

— Сюзан ще направи така, че той да остане при мен. Момчето — произнесе Дафи.

— Железарски магазин — каза на свой ред Болд, нарочно отклонил поглед от нея. — Може да излезе нещо от това.

— Нещо като временен пристан, докато се уреди положението му — защо трябва да му причинявам всичко това? Имат такава практика, нещо като програма „По-голямата сестра“. Сюзан малко ще трябва да наруши правилата, обаче утре следобед той вече ще е мой. И няма да избяга, защото му казахме, че ако го направи, Емили ще се сбогува с гадателството и може да отиде и в затвора. Такова зло той няма да й причини. Виждаш ли ме колко съм добра, каква професионалистка съм? Надявах се, че ще се гордееш с мен. Стигнах дотам да заплашвам дванайсетгодишно дете!

— Нашата работа не е лесна — избъбри й той. — Особено когато става дума за деца. Помниш ли Джъстин Левит?

— Изглеждат така невинни. Ето, това е. Толкова е трудно да направиш каквото и да било, когато те гледат с невинните си очи. — За миг замълча. — Децата ти липсват, нали?

— Естествено.

— Тя те спечели завинаги. Ето това е. В деня, в който се роди Майлс, разбрах, че съм те загубила завинаги.

Беше точно тази тема, която изобщо не му се искаше да обсъжда.

— Какво ще каже Оуен за момчето?

— С момчето ще се настаним в плаващата къща — отвърна Дафи. — Оуен и аз… — не довърши тя, вместо това предпочете да надигне бирата. — Наистина сме добре — довърши.

— Не си ме загубила — каза Болд.

— Разбира се, че съм. — Не смееше да го погледне. — Ние имахме своя шанс — напомни му тя. — Не съм като лисицата от приказката за киселото грозде. — След което изрече замислено: — Може би между нас нямаше да се получи. Кой знае?

И двамата знаеха, че щеше да се получи, помисли си той. Между тях винаги се беше получавало. Това си мислеше, но каза друго:

— Аз тогава се бях разделил с жена си. Без да сме се развеждали…

— Не ми напомняй. Много добре си спомням онази нощ. Чудно как някои неща се врязват в паметта, а други — не. Аз съм тази, която би трябвало да може да обясни как става така, нали? Затова ми беше обучението, специализацията, стажът. А къде остана животът ми? Забрави! Обективен и субективен подход — ето това е. В непроходимата мъгла. На Боб Дилън ли беше, или на Джони Мичъл? Може и двамата да имат такава песен. Хей — подвикна му тя закачливо, — ти от дете ли харесваш джаза, или имаше преходен период? Фолк рок? Рок? Или ей така, просто влюби се в джаза и край.

— Може да дойде ден, когато нашите партньори умрат, искам да кажа, това ще бъде нашият ден.

Не беше сигурен защо й казва това.

— Като в „Любов по време на холера“4 ли?

— Не съм чел тази книга.

— Много си загубил. — След което добави сънливо: — Била е писана за нас, така смятам. Може би си прав. — И допълни: — Доста некрофилско обаче.

— Работата е там — смени той темата, — че момчето може да промени хода на разследването.

Позата, в която се беше излегнала Дафи на леглото — подпряна на един хълбок, с кръстосани крака, с ръка, свита в лакътя и подкрепяща главата й — цялата тази гледка му идваше малко в повече. Тази нейна буйна коса, леко премрежените от изпитото количество бира очи и сънливият й вид…

Тя каза:

— Чудя се защо така съм се прехласнала по теб…

— Не си.

— Съм, съм. И двамата го знаем.

— Ще поставим Ричланд под наблюдение — каза Болд. — Също и Гарман, смятам, че трябва.

Тя продължи:

— Разбирам го от начина, по който ме гледаш понякога. Не ти ли идва наум, че и аз мога да изпитвам същите чувства? До мозъка на… костите ми?

— Тя ще ни се обади ли, ако той се появи? — попита той.

Дафи отвърна на секундата:

— При положение, че при нас е момчето, ще се обади. На нейно място най-голямото ми притеснение ще е заради това, че щатът веднъж като го всмуче в системата си, и повече няма да го пусне.

— Дали от социални грижи изобщо ще му позволят някога да се върне при нея? — усъмни се той. — Нямат кръвна връзка помежду си, нали?

Разнесе се сигнал на мобифон. Болд стана и се протегна, за да го вземе, но се оказа, че се обажда нейният, в чантата й. Тя се отзова, известно време слуша, после пак проговори.

— Да, разбрах. — И натисна бутона за прекъсване на връзката. На Болд поясни: — Става въпрос за заподозрения в убийството в скривалището, решихме да проверим дали има дете със същата фамилия в училищата в квартала. Сюзан е проверила училищните списъци и ми съобщи какво е открила. Вече знаем името на момчето: Бенджамин Сантори. — Тя примигна. — Хубаво име, нали?

— Това е само началото — каза той, опитвайки се да остане спокоен.

— Ето това е — възкликна тя. — Началото за нас, краят за него. Той е на дванайсет години, Лу. Видял е труп. Видял е размяна на наркотици на летището. Тя го защитаваше от нас, от съда, от казването на истината. Можем ли да я виним?

И отпи голяма глътка бира.

— Ще те откарам с колата си и ще се върна с такси. Обещавам.

— Тогава ще изпия още една — каза тя и му подаде празната кутия.

Кутиите с бира лежаха в кофичка сред кубчета лед.

— Първокласно обслужване — произнесе нервно Болд, подавайки й бирата.

— Обещавам да не хапя — каза тя, надигайки кутията.

Болд не беше много сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. За втори път се разнесе сигнал на мобифон. Болд не се помръдна, но след като Дафи притисна своя до ухото си и поклати глава в отрицателен жест, все пак се наложи да протегне ръка.

— Болд! — отсече той, след което закри с шепа микрофона и каза на Дафи: — Ла Моя.

Няколко пъти изсумтя в микрофона, давайки израз на нетърпеливото си очакване детективът да стигне до най-важното и същественото. Ла Моя говореше развълнуван за скенери, за попадения, разпростирайки се надълго и нашироко за контактите си в сферата на услугите — той беше известен именно с това — с невероятно широката мрежа от познанства във всички сфери на живота.

Болд изслуша напрегнато Ла Моя и след като детективът най-накрая стигна до най-важното откритие, което беше направил, натисна бутона за прекъсване на връзката — сърцето му като че изобщо беше забравило да бие.

— За бога! — възкликна Дафи, виждайки реакцията му. — Какво толкова ти каза?

Болд си пое дълбоко въздух, издиша тежко и притвори очи. След като ги отвори, каза:

— Проверил е кои имена и адреси отговарят на номерата на кредитните карти и чековите книжки, с които са платени закупените стълби „Вернер“… — Дафи знаеше, че не трябва да го прекъсва. Болд я погледна право в очите и хвърли бомбата: — Стивън Гарман е купил една от въпросните стълби „Вернер“ преди две години, от една железария на Осемдесет и пета улица. — След което заключи: — Сега трябва да разберем дали още я притежава.

Болд не откара Дафи до дома й, тъй като тя беше настояла да дойде с него с аргумента, че тя е провела първия разпит на Гарман. Докато се придвижваха с възможно най-висока скорост на разстояние двадесет пресечки северно от хотела на Болд, тя не пропусна на няколко пъти възможността да му го напомни и да натърти, че го е предупредила.

— Не могат да се арестуват хора само заради изградено мнение — реагира той едва при третото напомняне.

— Бирата ме кара да говоря така — оправда се тя.

— Е, добре, помоли тогава бирата да си трае, когато отидем там — сопна й се той. — Отиваме там от чисто любопитство, нищо повече.

Но бирата отново проговори:

— Пълни глупости — и ти го знаеш много добре. Ако стълбата е при него, ще открием и съвпадение в отпечатъците. Обаче няма да е там. На него това доказателство му е известно.

— Което ни кара да се запитаме обаче — контрира Болд, — защо, след като знае за откритите отпечатъци до къщата на Инрайт, е използвал същата стълба и до моята къща?

Думите му се завъртяха из вътрешността на колата като ято уловени в капан птици. Болд притихна, притиснат от логиката на собствените си заключения. Защо наистина?

— Ние не отиваме при него просто за да си побъбрим — това и на двамата ни е ясно. Защо тогава поиска полицейско подкрепление? Ще ти кажа защо: защото смяташ да му щракнеш белезниците и да го закараш на разпит в „Бокса“. За това съм ти необходима и аз. — Тя се принуди да се улови за плота над таблото, тъй като Болд рязко сви встрани. — Какво правиш сега?

— Не съм си представял, че някога ще се зарадвам на факта на всеки ъгъл да има и кафене. — Тя го изгледа неразбиращо. Той я осведоми: — Права си. А сега да ти вземем една чаша силно кафе.

Макар да не беше много съгласна, Дафи остана в колата, щом стигнаха пред къщата на Гарман. Болд и Ла Моя, който беше пристигнал две минути след тях, се запътиха към входната врата. Патрулната кола с единствения полицай в нея се показа наполовина от съседната пресечка.

Гарман беше с очила за четене, памучен пуловер и дънки. Пейджърът му висеше, прикрепен за колана.

— Господа — каза той, в тона му нямаше и следа от загриженост или терзание.

По принцип при разпит Болд предпочиташе да не засяга веднага основната тема, която го интересуваше, отначало задаваше въпроси за по-незначителни неща, несвързани с нея — по този начин установяваше връзка със заподозрения. С Гарман обаче вече имаше изградени делови взаимоотношения и този път реши да съкрати уводната част.

— Ти си купил шейсетсантиметрова удължаваща се стълба, производство на „Вернер“, от „Делисър брадърс“ на Осемдесет и пета улица.

— По-миналото лято — допълни информацията Гарман и кимна. — Вие, момчета, сте свършили страхотна работа… бих казал. Можехте да попитате. Щях да ви спестя труда.

Болд и Ла Моя се спогледаха за миг и двамата изненадани от любезния маниер на Гарман.

— Бихме искали да видим тази стълба.

Детективът беше издействал по телефона разрешение за обиск със съдействието на съдия Фиц. Съобщи го на Гарман, надявайки се така да го накара да се притесни.

— Моля, заповядайте — покани ги Гарман и отвори широко вратата. — За това не ви трябва разрешение за обиск.

Двамата детективи влязоха вътре. Болд чу да се затръшва врата на кола. Нямаше нужда някой да му казва, че това е Дафи.

— Няма да намерите стълбата — продължи Гарман без ни най-малък признак, че може да изпитва разкаяние. — На нейно място си купих друга — алуминиева, която може да се закрепи в горната част. Виждали ли сте такива стълби?

— Купил си друга на нейно място?

— Защото ми я откраднаха — съобщи им Гарман. — Преди шест, даже седем месеца. — Той кимна, присвивайки устни. — Кълна се в Бога. — Дафи почука. Гарман я покани вътре, стиснаха си ръцете. — Вижте, искате да отидем в полицията или да продължим тук?

Болд за миг се почувства изваден от равновесие, Гарман предусещаше ходовете му. Наистина искаше да го заведе в полицията и да го вкара в „Бокса“. Да го сплаши. Да проведе кръстосан разпит. Ла Моя щеше да бъде в ролята на лошото ченге, Болд — на доброто, а Дафи — на обективния наблюдател. Искаше да го нервира. Да го улови в грешка. Сега се запита дали подобно поведение щеше да има успех при Гарман, привикнал на свой ред да провежда разследвания и разпити. Имаше чувството сякаш вижда собствения си образ в огледалото.

— Тук ще останем — изръмжа той.

Не искаше да му дава нищо, за което да се залови, искаше само обяснение за двете мъртви жени и за заплахата срещу неговото семейство, в същото време се усещаше като разпънат между това свое намерение и мисълта за презумпцията за невинност до доказване на противното. Полицаите обаче не се ръководеха от тази презумпция — тя беше за съдиите и за съдебните заседатели. За Болд този човек беше убиец — умен, добър професионалист, но независимо от това убиец. С нищо не му беше задължен.

— Ще погледам наоколо — каза Ла Моя, отправяйки към заподозрения прочутия си ненавистен поглед. Ла Моя винаги беше директен, много рядко прибягваше до хитри ходове. Методът му беше по-скоро от типа с рогата напред, принуждавайки заподозрения към покорство и подчинение. Измъкна от сплесканата си чанта „Дънкин Донатс“ папка с купчина документи в нея. — За да бъде съвсем официално. Ето го разрешението за обиск, подписано от съдията.

Чантата беше на мазни петна, а разрешението — нечетливо. Гарман го взе в ръка, погледна го, кимна и му го върна.

— Много официално — опита се да се пошегува.

Ла Моя цитира обичайното имате правото да мълчите и да откажете да свидетелствате, без да присъства адвокат, а Гарман леко се подсмихна, изричайки беззвучно думите заедно с него.

На Болд му идеше направо да го убие. Беше прекалено самодоволен, подготвен — или невинен като новородено. Още преди да започнат, Болд вече знаеше, че нямаше да стигнат доникъде. Дафи поиска чаша кафе. Гарман й направи нес, направи и за себе си. Болд и Дафи седнаха на дивана, който изглеждаше твърде старичък. Гарман се настани на креслото с висока облегалка, тапицирано с кафява дамаска.

След петнадесетминутно задаване на въпроси, по време на което Болд с гневен маниер нахвърляше записки в бележника си, стараейки се да получи потвърждение за една и съща информация по няколко различни начина, Ла Моя се върна. Както беше застанал зад Гарман, поклати глава и с пръстите на двете си ръце оформи голяма нула. Болд не беше изненадан.

Въртяха се така в кръг още четиридесет и пет минути, връщайки се отново към някои от отговорите на Гарман в опит да го хванат в несъответствие, но представянето на пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл — ако изобщо в ролята на разпитван беше единствено той, а не евентуалният убиец в него, разбира се — изглеждаше напълно убедително. Пред тях беше човек, достигнал уважавано положение сред пожарникарското съсловие. Беше служил добре на града си, получил няколко отличия за професионални успехи и за работата си на доброволни начала с деца. Ако го изправеше с всичките тези мижави доказателства пред съдебните заседатели, и те щяха да снемат обвиненията срещу него, даде си сметка Болд.

След цял час и двадесет и две минути разпит Дафи беше тази, която постигна първия успех.

— Разкажете ни отново за службата си във военновъздушните сили.

Той кимна.

— Служих две години във военновъздушна база „Гранд Форкс“ и шест — в „Минот“. Бях женен тогава. Млад. Хубави години бяха.

— Нямали сте много занимания и забавления.

— Много — не, а много малко — отвърна Гарман и й се усмихна.

— Трябва да сте се опознали с другите момчета много добре — продължи тя.

— Практически познавах всички: момчетата, жените им, семействата. „Гранд Форкс“ е като едно голямо село.

Ла Моя вметна:

— Това са ракетни бази, нали?

Гарман се намръщи.

— Защо не провериш, детектив? Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш.

Ла Моя настръхна и се размърда на мястото, където стоеше. Отиде в кухнята и взе оттам стол, намести го срещу Гарман както беше с облегалката напред, прекрачи го и седна.

Взаимоотношенията бяха очертани — и то от самия Гарман, даде си сметка Болд. Щеше да работи с Дафи, да се отнася с уважение към Болд, но да го държи на дистанция, и щеше да се препира с Ла Моя. Това, което всъщност притесни сержанта, беше, че Гарман така точно беше разгадал плана му за разпределение на ролите.

— Ами бракът ви?

— Въпросът се отхвърля, госпожо адвокат — отвърна Гарман.

— Не съм адвокат.

Гарман я изгледа с въпросителен поглед.

— Така и не успях да разбера каква е истинската ви роля. Доколкото си спомням, първия път заобиколихте въпроса.

Ла Моя каза:

— Ами защо не провериш? Тъкмо ще има с какво да се занимаваш.

Този път беше ред на Гарман да се размърда нервно.

Болд се беше настроил по-оптимистично.

— Значи не си забравил някъде стълбата, нито си я дал на приятел — откраднали са ти я.

— Ако ме попиташ и за четвърти път за това, пак ще ти кажа същото — отвърна Гарман, без всъщност да отговори. Присви устни, изгледа всички поотделно, след което каза: — Така или иначе ще го разберете. Стълбата ми е последна грижа. Моят микробус беше откраднат. Бял микробус. По дяволите, страхотен. Форд. Със сгъваеми седалки. С вградена елинсталация за изсушаване на прозорците. Стълбата, работна екипировка, чантата с инструментите ми. Коли… камиони… крадат се всеки ден в този град, нали? Мислех, че просто са си го харесали и че сигурно вече пътува, натоварен на кораб за Сингапур или закъдето е предназначен трафикът. Докато не получих писмата. Тогава се запитах дали всъщност от самото начало мишената не съм бил аз, а не микробусът. — Той погледна към Ла Моя. — Разбира се, може аз да съм организирал кражбата на микробуса и да съм го скрил някъде, за да го използвам после за палежите. Страхотно алиби — откраднат микробус.

Ла Моя беше като със завързани ръце. Болд се справяше много добре при такива разгорещени престрелки с думи и фрази, но Ла Моя съобразяваше бавно. Успя само да каже:

— Аха, страхотно алиби.

И през следващите четиридесет минути продължиха все така да се въртят в кръг, но нищо важно не излезе на повърхността. Единствено въпросите на Ла Моя получаваха саркастични отговори. Ако Дафи повтореше някой свой въпрос, Гарман й отговаряше. Болд проумя какво се криеше зад тази негова реакция — той се страхуваше най-много от Ла Моя — и имаше за какво: Ла Моя не кръжеше около същността на нещата, а сечеше направо, опитвайки се да си проправи път навътре в нея — попадайки на следа, той се чувстваше като че най-сетне е излязъл на пътя, който щеше да го изведе до целта, и беше способен само с няколко въпроса да изобличи заподозрения. Гарман веднага беше усетил това и с всички сили се стараеше да предотврати възможността Ла Моя да влезе в познатия ритъм. Този път битката беше спечелена от Гарман, но щеше да има и други.

Беше се приближил плътно до образа на заподозрения и Болд не смяташе да се отказва от него. Беше скъсил дистанцията помежду им, беше прехвърлил ласото през главата му — така че сега оставаше Гарман сам да стегне примката около врата.

Този разпит всъщност щеше да ускори това.

Денонощното наблюдение над него започна половин час след като си тръгнаха.

Стивън Гарман беше заподозрян номер едно.