Без шанс за разпознаване

55.

Лу Болд беше кълбо емоции. Той се беше сгромолясал от нивото на тотално наблюдение до нивото на тотална загуба на заподозрения някъде сред ситния дъжд, превърнал въздуха в сива пелена, същата на цвят като облачното небе, която изля тонове сивота наоколо, докато целият свят не се превърна в размазани очертания на сгради, улични лампи, коли, хора на велосипеди, слели се в една хомогенна смес, погълнала Джонатан Гарман по силата на някакъв невероятен фокус.

Фактът, че записът, направен в автомивката, не показваше Гарман да е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса на къщата, което от своя страна правеше абсолютно неоправдана последвалата мащабна операция по наблюдение на къщата с Мартинели, означаваше, че ако на Шосвиц му потрябваше изкупителна жертва, нямаше да се наложи дълго да я търси. Че Болд беше поставил наблюдението още преди да проучи записа, лесно можеше да бъде обяснено — че е искал да защити Мартинели на всяка цена. Но базирайки се само на един психологически портрет, макар сполучливо обединил всички факти и обстоятелства, Болд разполагаше единствено с дванадесетгодишния си свидетел, който да уличи Джонатан Гарман в каквото и да било престъпление — не непременно палеж — и сега ги беше загубил и двамата — и Гарман, и свидетеля.

Беше се озовал в незавидната роля на човек, на когото предстои да извърши нещо крайно унизително. Имаха на разположение признанията на Стивън Гарман, че е извършил палежите. Имаха на разположение показанията на Никълъс Хол, че е продавал хиперголично ракетно гориво на неидентифициран трети човек. Гарман също беше признал по време на разпит, че е запалил караваната на станалата му ненавистна негова съпруга и в резултат на този пожар синът му е бил обгорен до неузнаваемост — още едно доказателство, че е способен на всичко.

След първото признание на Гарман висшите чинове в полицията и кметът обявиха, че случаят с Начетения — краля на ужаса и терора, е приключен, уверявайки жителите на града, че на палежите е сложен край. Това беше направено без участието на Болд, така както операцията по наблюдението на Джонатан Гарман пък беше организирана без тяхно съгласие. Шосвиц, посредникът между началниците и изпълнителите, го насилваше да вземе решение, което сержантът никак не искаше да вземе.

Офисът на лейтенанта миришеше на мръсни чорапи и изветряло кафе. Болд остана прав, независимо от повторната покана да седне. Шосвиц в същото време не спираше да крачи.

— Просто не знам на какво да вярвам — заяви най-накрая той, по тона му Болд разбра, че още не е взел решение. — Да вярвам или не… Знаеш ли какво значи това? Че не може да си опазим задниците… и твоя, и моя… Представи си, че отидем горе утре сутринта и им кажем, че шибаният драскач на цитати се разхожда навън и търси нови жертви… Знаеш ли какво значи това? Че ще ни е нужен нов пожар, за да ни повярват. Изобщо не си мисли, че гледам да те прекарам. Без пожар никой няма да ни хване вяра. Майтапът настрана! Получили сме писмо… след всяко писмо имало пожар… ако довечера няма пожар, просто ще ти кажат, че Гарман си го е изпратил, преди да го арестуваме… А на мен марката и датата изобщо не ми я размахвай, защото знам как стават тия работи, и нито моята кариера, нито твоята ще оставя да зависят от една шибана пощенска марка.

— Рано е, все още имаме време — напомни му Болд.

— Глупости! Точно тези пожари са били подготвяни по-рано през деня — и аз, и ти го знаем. Рано! Пълни глупости. — Той спря да крачи и се втренчи в него. — Приеми, че е късно. Много е късно да намесваме този гадняр Джони Гарман. Те — и той посочи с палец към тавана — даже няма да ни изслушат. Нямаме нищо. Нула доказателства. Кръгла нула. Само едно момче с лице като дрисня, дето мие прозорците на колите.

— Имаме хавлиените кърпи. Нишките.

— Хиляда хавлиени кърпи, раздадени за половин година. — И той отново закрачи. — За бога! Това със синчето на Гарман е чиста глупост, Лу. Оставихме се на Матюс да ни промие мозъците и се повлякохме по нейните теории. Единственият начин да се измъкнем, е моментално да се откажем. Отказваме се и го забравяме. Прибираме Мартинели и я пращаме вкъщи. Благодарим на екипите и се прибираме да се наспим. А на теб точно това ти трябва. Да се наспиш. Имаш абсолютно скапан вид. И аз се чувствам скапан. Имам нужда от едно уиски. Две-три ще ми дойдат още по-добре. Прибираме всичко, прономероваме го, прошнуроваме и го осчетоводяваме към другите разходи, надявайки се никой нищо да не усети. — Отново спря и се втренчи в панталоните на Болд. — Откъде си купи това каки?

— Поръчвам си го по каталог.

— Не е ли от „Брукс брадърс“?

— Не, поръчка по каталог — повтори Болд. — Мисля, че трябва да продължим наблюдението и тази вечер. Започна да вали. Може затова да е поел по „Мадисън“ и „Бродуей“ и покрай университета. За да се измъкне от дъждовния облак. Това още не значи, че изобщо се е отказал.

— Да не би двамата да не сме гледали един и същи запис? — запита го недоумяващ лейтенантът. — На какво се надяваш? Той даже не погледна онази кутия.

Повтаряйки това, което Дафи му беше споменала, Болд се опита да обясни:

— Може да е спрял микробуса някъде около университета. Може да има достъп до някакъв компютър там, откъдето да разбере адреса.

— Даже не можем да потвърдим името му.

— Ла Моя, Гейнис, Бейън и Фидлър — каза Болд. — Остави ми ги за още едно денонощие. Само още едно. И Мартинели. Тя ще остане в къщата. А всички останали — техническите екипи, полицаите в автобусите, на всички, на които се плаща за извънреден труд, могат да си отидат.

— По никой начин! — изрева Шосвиц. — Бейън и Фидлър остават там, където са — да обработват Гарман старши, докато признанията му станат като за пред съда. Като нещо, което лесно да се обясни. — И пак посочи с палец към тавана. — Сега какво ще правите другите? Ето какво, извръщам се с гръб към вас и не ви виждам. Обаче не искам и да ви чувам. Никой нищо да не е чул! Аз знам, че търсите улики срещу Гарман. Трябва ви синът му като възможен свидетел — е, това е! Чу ли ме? Понякога сам се учудвам какви идеи ми идват. Свидетел. И толкова. Някой, който да даде показания, че Стивън Гарман е запалил онзи пожар, за който ти ми каза, в Монтана ли, или където е бил там. Какъв гений съм, а? Благодари се, че съм аз на главата ти, Лу. Попаднал си в добри ръце. Спасих ти задника, така да знаеш.

— Свидетел — повтори Болд.

— Точно така. — Това окончателно възвърна равновесието на лейтенанта. — Откога не си ял?

— Не съм гладен.

— Да ти поръчам пица?

— Не, благодаря.

— Тогава по-добре уиски. — Отново загледа панталоните на Болд. — Свиват ли се?

— Джони Гарман е Начетения, лейтенант.

— Пак ме правиш на луд, Лу.

— Ако беше с нас, когато разпитвахме Гарман в килията му, щеше да си убеден, че това е истината. Той го прикрива, това прави той.

— И добре го прави, ако е така. — Лейтенантът се приближи и улови с два пръста ръба на панталона му. Материята видимо му се понрави. — Иди и намери свидетеля, Лу. Доведи го тук и като си поприказваме, тогава нещата може коренно да се променят. Но дотогава да не съм чул нито дума. Нито че някой друг е подочул нещо. Никакви коментари, никакви обяснения и от твоите хора. Аз пазя твоя задник, ти пазиш моя. — И той погледна Болд право в очите. — Гледай да не оплескаш нещо. Иначе ще се оправяш сам.

Болд кимна. В очите му избиха сълзи.

— Така или иначе съм сам — измърмори той, вървейки към вратата, мислейки си за Лиз и за живота, който щяха да изгубят.

Шосвиц сломена нещо за панталона му, но Болд не го чу. Ушите му пищяха. Усети, че дясната му ръка се свива в юмрук.