Без шанс за разпознаване

39.

Разпитваха го на смени, с настървението на младоци, трениращи върху боксовата круша.

С Никълъс Хол се бяха отнесли като с безгласна буква. Взеха му отпечатъци от пръстите, съдържанието на джобовете му беше сложено в кафява хартиена торба с неговото име и опознавателен номер, дрехите му бяха заменени с унизяващия достойнството оранжев гащеризон с щампован на гърба надпис „ГРАДСКИ ЗАТВОР“. Болд беше наредил пълен комплект украшения — белезници около краката и около глезените. Искаше Ник да се пита защо.

Мъжът все още не беше поискал посочен от съда защитник — привилегия, която му беше предлагана три пъти, когато му четяха правата. Не искаха да поемат никакви рискове с Никълъс Хол. В отсъствието на адвокат Хол щеше да бъде подложен на непрекъснат шестчасов разпит в „Бокса“ с размери три на три метра, като на всеки два часа разпитващите го щяха да се сменят. Помежду двучасовите смени щяха да му отпускат двадесетминутна почивка, да го водят в тоалетната, а също да му носят вода и храна. Болд взе първата смяна и изигра ролята на грубияна, Дафи щеше да поеме втората смяна и поведението й щеше да бъде като на приятел. След нея при Хол отново щеше да влезе Болд.

Дафи пое смяната си и към края й вече беше успяла да разхлаби съпротивата му, противопоставяйки Болд на себе си, говорейки му, че той е от стария тип полицаи и че такива хардлайнери като него не търпят жени да вършат същата работа като тях, не им харесва, че разпитваните винаги се сприятеляват с нея.

— С доста неща трябва да се примирявам тук — довери му тя.

Хол имаше жилава коса и светлокафяви очи. В подножието на шията му отляво имаше тъмнорозово петно — родов белег, а не изгорено. Ръцете му лежаха в скута, оковани в белезници.

— Отнасят се с мен като със сексуален обект — задълба Дафи. — За повечето съм само цици и дупе. А аз съм просто различна — каза тя, напомняйки му индиректно за обгорялата му ръка, която също го правеше различен в очите на другите — и затова ми се доверяват.

— Много добре знам за какво говорите.

За трите часа и двадесетте минути работа с него това беше четвъртото му по-дълго изречение. Дафи усети тръпки на възбуда.

— Заради ръката — изрече с разбиране тя.

Той кимна.

— Хората мислят, че си ненормален.

— Съвсем вярно.

— Защото е вярно и за мен — каза тя. — И аз съм ненормална, защото не пикая права.

Искаше да му създаде колкото се може по-конкретна представа за себе си, да го накара да мисли за нея като за жена, а не като за полицай; да противопостави себе си на останалите — положението, в което самият Хол се намираше в момента.

Той се усмихна.

Само от тази негова усмивка Дафи можеше да си извади следното заключение за неговия характер: внимателен, мил, чувствителен. Не че вярваше, че действително е така.

— Имате ли братя и сестри? — попита тя, знаейки предварително отговора.

— Аха. По-малка сестра.

— А родителите?

— Мъртви са. Баща ми — в катастрофа на магистралата. Майка ми… Тя просто се самоубиваше с алкохол. След смъртта на баща ми и всичко останало.

— И моите също ги няма — излъга тя. — Тогава направо стигнах до дъното. Мръсен период.

— Баща ми карал свине от Де Моан за Линкълн. И знаете ли какво станало? Казаха, че едното от колелата попаднало в канавката. Всички прасета се събрали на една страна, катурнали ремаркето и то повлякло и кабината. Камионът се преобърнал на средата на шосето. И това е. Тогава бях на четиринайсет.

Тя му кимна съчувствено. Вдигна ръка и се почеса по врата, давайки по този начин уговорения знак на Болд.

Сержантът нахлу в залата за разпити начумерен и гневен.

— Сега е мой ред — обяви той. — Ти напускаш.

— Няма начин — възпротиви се Дафи. — Той не иска да говори с теб.

— Това ама изобщо не ме интересува — отряза я Болд. — Убил е една жена и я е напъхал в скривалището…

Както седеше, Хол се извърна към него и отпусна ръце върху масата.

— Това са пълни глупости.

— Ти ме прекъсна, сержант. — Тя погледна часовника си. — Не сме свършили още с Ник — каза тя, наричайки го с умалителното му име. До този момент го беше наричала само Никълъс. Идеята й беше да установи връзка помежду им, изолирайки Болд, доколкото беше възможно. — Имате ли нещо против, ако ви наричам Ник? — обърна се вече към заподозрения, който изглеждаше объркан и изплашен. А на Болд подхвърли: — Ако Ник иска да говори с теб вместо… — И остави нарочно изречението недовършено.

— Не! — възпротиви се заподозреният.

— Ето, виждаш ли? — натърти тя, извръщайки се към Болд. — Трябва да изчакаш да ти дойде редът.

— Нищо няма да изкопчиш от него — настоя Болд. — Нека аз да го подхвана. Такива като Ник са ми ясни и малко ми остава да го накарам да пропее.

— Не се отказвам — противопостави му се Дафи. — Изходът е там. — След което добави: — Ако главата ти не е твърде дебела, за да се промуши през нея. — И тя погледна към Ник. Заподозреният се ухили. Чудесно, помисли си тя. Мой е. — Напусни! — изсъска на Болд.

Сержантът хвърли поглед на Хол и излезе от тясната стая.

— Тези обвинения са пълни глупости — изрече на един дъх Хол. — Не съм убивал никаква жена.

— Вижте, по-добре е да не се правите на ням — каза тя и продължи с любезен и спокоен тон: — Ако повярват, че ми сътрудничите, ще можем да ви оставим тук. Иначе ще ви изпратят в щатския затвор. Защото веднъж като ви затворят там, могат да минат седмици, даже месеци. А сега в съда са затрупани с много дела.

— Аз не се правя на ням — отрече Ник. — Не знам нищо за никаква жена.

— Вижте, работата е там, че могат всякак да докажат, че сте бил в къщата. А какво сте търсил там, ако не да премахнете уликите, че сте я познавал?

— Не я познавам.

— Не сте я познавал — поправи го тя. — Пак ви казвам, тези момчета нямат много ум в главата. — Повишавайки тон, тя продължи: — Толкова са тъпи, колкото изглеждат. Изобщо не им щракат релетата.

— Те наблюдават ли ни сега? — попита той.

Тя кимна утвърдително.

— Подслушват ли ни?

Тя отново кимна.

— Можем ли да говорим — само вие и аз? Без тях?

— Ще проверя.

— Проверете — помоли той. — Ще говоря с вас, но насаме. Нали разбирате? Без записи.

— Добре — кимна тя. Всичко казано в тази зала се записваше. В тетрадка, на касетофон или с камера. Но закон за „Бокса“ беше да се угажда на клиента. — Нека да проверя — избъбри, давайки му надежда.

— Не съм убивал никаква жена — повтори той, повишавайки тон. — Никога не съм бил в тази къща. Повярвайте ми.

Тя излезе от стаята. Болд и Шосвиц я посрещнаха на вратата, водеща към зоната с офисите.

— Страхотна си — възхити й се Болд.

— Мисля, че потръгна.

— Мислиш? Ти направо го срази — похвали я Болд.

— Смятам, че ще разкаже за срещата на летището — каза тя, — ако го притиснем с обвинението в убийство.

Шосвиц напомни:

— Срещу Сантори сме повдигнали същото обвинение.

— Той не го знае — възрази му Дафи, след което попита Болд: — Какво става с микробуса и с фургона, в който живее?

— От лабораторията са проверили микробуса. Кучетата не са надушили нищо.

— Как така?

— Защото няма въглеводороди — отвърна просто Болд. — Тренирани са да надушват само тях. Такъв е изводът. — Болд ги остави за миг и отиде в офиса си, взе от бюрото фотокопия на доклади от лабораторията. Подаде ги на Дафи и натърти: — Ето ти оръжието, с което можеш да го притиснеш.

Тя прегледа документите в ръцете си, сравнявайки данните от цялостния доклад и паметната записка, която според отметката беше съставена само преди двадесет минути.

— Сгрешили ли сме? — попита тя Болд зашеметена.

— Изобщо няма да ни навреди, ако ни отговори на някои въпроси.

— Нещо против аз да му задавам въпросите? — попита тя. — Или държиш да си ти?

Шосвиц се намеси, за да ги предупреди:

— Много внимавайте как ще се справите. Не искам никакви…

— … издънки. Разбрано — довърши тя.

Болд й каза:

— Твои са, ако ги искаш.

Тя засия. Лейтенантът поклати глава от неудоволствие и се отдалечи.

— Не е особено доволен, че момчето е при теб. Притеснява се, че това ще ни излезе през носа.

Тя усети как се изчервява.

— И преди сме постъпвали така. Шосвиц си е такъв, за всичко се притеснява. — После махна с ръка в посока към залата за разпити. — Да отивам ли?

Болд й рече насърчително:

— Прегази го.

— Ще ни оставят да поговорим насаме — информира тя заподозрения. В маломерната стая беше горещо и тя се почувства неудобно. — Няма да подслушват без мое знание — додаде.

Това не беше лъжа, въпреки че тя я използва, за да го заблуди. Те подслушваха, и то с нейно знание. За нея най-важното беше да измъкне Бен от бъркотията. Това можеше да стори само при пълни самопризнания, удостоверени с подпис. Независимо от усилията, тя не виждаше това да става; почувства се обезсърчена, но не победена. Човек трябваше да улучи правилния подход; защото един разпит беше като течна маса — непостоянен и променлив.

Провалът беше в основата на повечето лични проблеми, които тя като професионалист трябваше да полага усилия да разреши. Провалът да се справиш със системата, която отблъскваше всякакъв шанс за усъвършенстване на закона. Провал в усилията да прочистиш улиците от калта и тинята, от боклука и утайката. Провал в усилията да помогнеш или да убедиш висшестоящите във важността на случая. Провали и у дома: в диалога; в леглото; като родител; като партньор. Тези провали вършеха разрушителната си дейност бавно, незабележимо. В момента, когато започнеше да боли, на практика се оказваше, че е твърде късно да се сложи край на разрушенията, единствено можеше да се направи опит да се запуши дупката, да се намери нещо, с което да се запълни празнотата. Това нещо се явяваше под формата на цигари, на алкохол, на кокаин и амфетамини, пристрастеност към секса или към физическото насилие. Ранните предупредителни сигнали бяха дръзко поведение, бурно несъгласие с най-обикновени неща, отсъствие от работа или училище.

С течение на годините тя беше разбрала, че и заподозрените не бяха по-различни: заменяха болката с престъпление. И тя не беше по-различна. Самото предположение, че може да се провали, й причиняваше болка.

— Никого не съм убивал — изрече Хол. — Никога. Трябва да разберете. Повярвайте ми. Никого. Никога.

— Ръката — вметна тя, знаейки, че тя е неговата болка. — Разкажете ми за ръката.

— Не!

— Хората се заглеждат в нея и извръщат глави. Говорят зад гърба ви. Карат ви да мислите за нея, даже и тогава, когато сте успял да забравите. И така не можете да избягате от това. То ви следва навсякъде, залепило се е за вас като друг човек — някой, когото изобщо не разбирате.

— Сега не говорим за ръката ми.

— Аз говоря.

— Говорим за обвиненията в убийство. Никога…

— Аз говоря за ръката ви — прекъсна го тя. — Мислите, че работя против вас? Може да се окаже, че е била удушена с голи ръце. А на вас това ще ви е от полза.

— Истина ли е? — попита той.

— Казах може да се окаже. Сега ми разкажете за тази ръка. Откога е така?

— Три години и седем месеца — отвърна той.

Очите му добиха унесен израз.

— Как стана?

— Беше нещастен случай. Бях на дежурство…

Тя довърши:

— Във военновъздушни сили.

— Аха и какво от това?

— Как стана?

— Бяхме заложили взрив. Фосфорест. Направи засечка. Оказа се, че проблемът е в детонатора. След това избухна по-рано.

Тя се загледа в обгорялата му ръка — достатъчно дълго, за да е сигурна, че той изцяло е погълнат от мисълта за нея. След това го попита:

— Защо бяхте в онази къща?

Той извърна глава.

— Защо не ми кажете? — подкани го тя. — След като не е свързано с жертвата.

Ноздрите му потръпнаха, а в очите му се появи див израз. Обясни просто:

— Едно дете ми открадна парите.

Дафи усети прилив на ентусиазъм. Още, подкани го тя мислено.

— Казаха ми, че са в къщата. Кълна ви се. Нали ги намерихте у мен — това са моите пари.

Тя го попита:

— Знаете ли какво са открили във връзка с трупа — от лабораторията? И в скривалището, където е бил?

И тя пръсна документите, които й беше дал Болд върху масата.

— Казвам ви, изобщо не знам за никакъв труп.

Тя реши да възприеме по-груб подход, да се държи заповеднически, по военному — ситуация, напълно позната на Хол. Пое дълбоко от вкиснатия въздух на стаята и тръсна:

— Виж какво, господинчо, като ти задавам въпроси, очаквам нещо повече от обикновен отговор, очаквам да ми се каже истината. Ако истината ти идва в повече, тогава няма какво да правим тук. Сега разбра ли ме, господин Хол?

— Да, госпожо.

— Така е по-добре. Сега ще ти кажа какво са открили в скривалището, освен трупа. А в замяна на това искам да ми кажеш истината — за разнообразие — и тогава може би, казвам може би, ще мога да ти отърва кожата от сержант Болд, който изобщо няма да се церемони и ще те прати в затвора и повече няма да ти обърне внимание. Да не мислиш, че сержант Болд го е грижа за твоята версия?

— Не, госпожо.

— Точно така. Не се интересува. Бюрото му е задръстено от нерешени убийства, а от негова гледна точка по този случай всичко е ясно. Ти си поредната бройка. От негова гледна точка следващата ти спирка са предварителният съд, съдът със съдебни заседатели и килията за смъртници. — Тя потупа по документите пред себе си, събирайки целия гняв, на който беше способна, и давайки му израз в неумолимия си и пронизващ поглед. — Ясна ли съм?

— Да, госпожо.

— Сега вече имам чувството, че нещата ще потръгнат, Ник. Имам чувството, че ще започнем да се разбираме. И ти ли имаш това чувство?

— Да, госпожо.

— Гледай ме в очите, Ник. Така е по-добре. Нали?

— Да.

— Открили са твои отпечатъци в скривалището, Ник. Където са открили трупа на жената.

Лицето му като че замръзна, в изражението му имаше и шок от изненадата, и осъзнаване какво го очаква.

Тя обясни:

— В това няма никакво съмнение. Разбираш ли сега какво се получава? Това, което ние наричаме улика. Доказателство. И то ще ти спечели смъртна присъда.

Известно време Ник не можеше да произнесе и една дума. След това Дафи видя как той излезе от вцепенението, а погледът му стана празен и отсъстващ. Най-сетне проговори:

— Не, вижте… Вие нищо не разбирате.

Тя му отвърна:

— Не, аз нищо не разбирам. Но Болд е убеден, че е разбрал.

— Схванали сте всичко погрешно.

— Това, което аз схванах — поде тя, — е, че — и това го има записано на лента — според думите ти не си бил в къщата друг път, освен тази вечер. „Не съм бил друг път в тази къща. Повярвайте ми“ — изрече тя, четейки бележките си от разпита му. — И аз ти повярвах. Обаче сега не ти вярвам, да не говорим за сержант Болд.

— Не, не — бил съм там — коригира той предишните си показания.

— Това и на нас ни е ясно, Ник.

— Миналата седмица — добави той.

— Значи казваш, че просто случайно си бил в скривалището. Така ли? — смръщи се тя и добави със саркастичен тон: — Е, това обяснява всичко! Вече няма нищо неясно за мен. — Тя изправи гръб и приглади косата си. Усещаше се много изморена и в същото време във върхова форма. Такъв тип работа обичаше. — Не е открит начин да се разбере от коя дата са дадени отпечатъци. Кои са по-стари и кои — по-нови. Не може да не го знаеш. Дали са от миналата седмица, или от миналата година, за момчетата от лабораторията няма значение. И за съдебните заседатели няма да има разлика. — Тя впи очи в неговите и направо го помоли: — Помогни ми! Кажи ми какво, по дяволите, си правил там, Ник? Как да обясним отпечатъците ти в скривалището на Болд? Ти ли уби тази жена?

— Не, не, не — изпъшка заподозреният, клатейки яростно глава и удряйки с обгорялата ръка по масата.

— Тогава говори.

— Бях на летището — изрече той, напускайки тъмнината на несигурността и лъжата и стъпвайки най-сетне върху стабилната почва на истината.

Изповедта се точеше лека-полека, признанията идваха едно по едно, разглобявайки скалъпената конструкция на фалшивата истина и позволявайки на действителната истина да заеме нейното място. Дафи имаше чувството в такива случаи, че копае в мокрия пясък под грохота на настъпваща вълна — хвърляше пясъка настрани, за да може водата да запълни дупката.

— Там не си бил сам — каза тя.

Той поклати глава, белезниците издрънчаха върху масата.

— Хайде, помогни ми, Ник…

Тя се изправи, опря ръце върху масата и се наклони напред.

— В този танц човек не може да е сам. Болд обаче има начин да се справя в такива случаи — заплаши го тя. — Просто ще те настани не където ти се полага. Случайно ще те прати в килия с разни извратени типове, които наричат сапунари — слагат ти сапунчето отзад — после има да висиш в тоалетната с часове, да хленчиш и да се чудиш дали не си прихванал някоя зараза. И кого ще го е грижа вече за смъртното ти наказание — продължи тя, — ако се открие зараза? Никой, просто няма да те погледнат. Това е начинът на Болд да раздава правосъдие — излъга тя. — Той е от старата школа. Ще ти каже, че го е грижа, обаче няма да е така. Той се стреми да докаже висок процент разкриваемост. Само така ще отчете успех. Ти просто си една бройка. Арестували са те, сега искат да приключат случая. Сам прецени, Ник. Животът ти направо се изнизва през вратата на тази стая.

И тя се отдръпна от масата и закрачи към вратата, имаше чувството, че с всяка крачка отмерва края на нечий живот: на Дороти Инрайт, на Кони Бранслонович, на Мелиса Хейфиц… Нарочно бавно сложи ръка върху бравата, също толкова бавно я завъртя. И още по-бавно я открехна. Отвън повя хлад, свежест.

— Няма намесени наркотици — изрече Хол дрезгаво.

Дафи се извърна, отдръпна се от вратата и затвори след себе си. Изведнъж в тази потискаща, навяваща клаустрофобия стая като че отново можеше да се диша с пълни гърди.

— Бях по работа там, нали разбирате? И някакъв хлапак ми отмъкна пет стотарки. Глупакът обаче си изпуснал портмонето в микробуса ми. Като отидох първия път в къщата, той се скри от мен в скривалището.

— А ти преби втория му баща.

— Сбихме се. Защото си исках проклетите пари! Втория път — тази вечер — си прибрах парите. Това е истината, честно.

Пулсът й ускори ход, усети да я облива топлина. Насочи вниманието си към движенията му и изражението на лицето му, търсейки несъответствие между думи и реакции. Вгледа се изпитателно в очите му, очаквайки в същото време Ник всеки момент да започне да си облизва устните — това щеше да докаже лъжата — наблюдаваше внимателно до каква степен той държеше на контакта очи в очи — много често отклоняването на погледа също доказваше лъжата.

След дълго мълчание го попита:

— Каква работа?

— Един ми се обади по телефона. Знае за моята база повече, отколкото аз знам. Кълна се, това е истината. — Отново не свали очи от нея. Мълчанието й го направи нервен — това всъщност целеше тя и не отрони и дума. — Никога не сме се срещали.

Побиха я тръпки. Друг човек. Това нямаше да се хареса на никого, даде си сметка тя. Той я гледаше с празните очи на човек, заплашен от смъртта.

— Не го знаем кой е.

Дафи изведнъж усети, че хапе вътрешността на дясната си буза. Много въпроси напираха навън, но тя все още не искаше да му ги зададе, надявайки се вместо това да продължи да го принуждава с мълчанието си сам да говори — най-ефективният подход в един разпит.

— Не му знам името — обяви той със сериозен тон, натъртвайки на всяка дума, сякаш се намираше в съда. — Не го знам как изглежда. — Той примигна и сложи обгорялата ръка на масата, след като досега в повечето случаи я беше оставял да виси — скрита от погледа й — от китката надолу под ръба на масата. — Хиляда и двеста долара. Толкова е инвалидната ми пенсия за това — хиляда и двеста долара. И каква работа мога да си намеря сега? А, кажете ми! Машинописка, нали?

Той изкриви устни в саркастична усмивка, която я накара да потрепери — в нейните очи той стана опасен. Дали не търсеше отдушник за яростта си, запита се тя. Дафи изправи гръб, погледна го право в очите и мислено му изпрати послание да не изпробва силата си върху нея.

— Няма намесени наркотици — повтори той.

— Нещо, което имате в базата — отвърна тя.

Той кимна. Мускулите зад челюстта му изпъкнаха с големината на кестени. Очите му се отвориха широко. Беше изплашен, обзет от ужас. От военните или от мъжа от сделката, запита се тя.

— Какво си продавал? Военни тайни?

— По дяволите, не, аз не съм предател!

— Какво тогава?

Той отговори:

— Разполагах с пропуск, какъвто той нямаше. И нека спрем дотук.

Дафи заговори и постепенно говорът й премина в крясък.

— Да спрем дотук? Аз лично не мисля така. Ти значи изобщо не си ме слушал, Ник! Опитваме се да ти изградим правдоподобно алиби. Не знам какво продаваш, но заради него няма да получиш смъртна присъда. Обаче заради обвинението в убийство ще я получиш!

Очите му придобиха суров израз. Челюстните му мускули отново изпъкнаха.

— Искам адвокат.

Тя изрече с насилена енергичност:

— Ще го уредим, разбира се, щом настояваш, обаче държа да те предупредя, че ще съжаляваш. Ти ме харесваш — метна му бърз поглед тя. — Разбираме се помежду си. Обаче какво ще кажеш за Болд и за прокурора? Мислиш ли, че ги е грижа за теб?

— Няма да отговарям повече на нито един въпрос.

— Тогава няма да ти задам повече нито един въпрос — съобщи му тя. — Просто ми кажи какво е ставало на паркинга в „Сийтак“. И то ми кажи истината, така че да мога да ти повярвам и ще си излезеш оттук със снето обвинение в убийство.

— Пълни глупости.

Тя се изправи.

— Значи не искаш да ти снемем обвинението в убийство? И защо изобщо се опитвам да ти помогна? Да не мислиш, че искам да си губя времето с теб? — В тона й се четеше недоволство. — Да не мислиш, че нямам какво друго да правя, освен да седя в тази воняща дупка и да ти слушам глупостите. Щом искаш Болд, ще си го получиш. Щом искаш сапунарите, и тях ще си ги получиш. Искаш смъртна присъда, ще я имаш.

Вторият й фалшив опит да го изостави се очертаваше неуспешен. Дафи се ядоса на себе си, че толкова рано беше прибегнала към него. Белезниците му издрънчаха, но от устата му не излезе нищо. Всеки път, когато чуеше подрънкването на белезници, я побиваха тръпки.

Никой никога не я беше виждал да се предава. Страшно й се искаше да се извърне и да му даде още една възможност, а не да го остави в ръцете на Болд, но в такива случаи втора възможност не се полагаше. Заетата от него крайна позиция изигра решаващата роля. Освен това, помисли си Дафи, щеше да се окаже трудно осъществимо при положение, че се беше стигнало до поискване на адвокат, докато тя го беше разпитвала. Хол изглеждаше обзет от ужас. По-добре да му даде няколко минути свобода и след това Болд да се заеме с него. Отказа се с неохота, като питчър5, който се налага да слезе от височинката за началното хвърляне.

— Ето ти го какво е — каза Ла Моя, приближавайки се до Болд, застанал пред прозрачната стена — която заподозреният от другата стена виждаше като обикновена стена — наблюдавайки Дафи, която тъкмо беше чула искането за адвокат.

Болд не обичаше да бъде прекъсван, даже и от Ла Моя, на когото позволяваше доста волности.

— Виждаш, че съм зает, детектив — прекъсна го той строго.

— Ракетното гориво… — изрече Ла Моя бавно, напомняйки на Болд самия него, когато искаше да обърне внимание на Майлс върху нещо важно. — Заподозреният… Този… заподозрян — продължи детективът, сочейки към прозрачната стена.

От умора Болд трудно можеше да се съсредоточи и мислите му блуждаеха. Говореше с Лиз всяка вечер, а понякога и сутрин. Макар и благодарна за усилията му да защити семейството си, тя все повече му се сърдеше, че й се налага да стои изолирана във вилата. Беше прекарала пет дни там; той й беше забранил да казва на приятелите си и колегите от банката къде точно се намира, макар всеки от по-близкото й обкръжение веднага би могъл да предположи кое е това място. От шерифския отдел бяха прикрепили към нея двама мъже на двадесет и четири часова охрана — единият наблюдаваше шосето, другият — вилата. Тя се чувстваше като в плен. Болд почти нищо не й разказваше за разследването, по същия начин както Лиз не му разказваше за банката — знаеше, че тя поддържа връзка с колегите си.

Предната вечер разговорът им беше преминал в обсъждане на светските им контакти, като че тази седмица по нищо не се отличаваше от другите в съвместния им живот. Тя търсеше успокоение в познатото, той й го даваше. Един от вицепрезидентите на банката организираше вечерно парти, което Лиз се чувстваше задължена да посети. Болд мразеше тези партита, организирани от банката, усещайки се много далеч от клубния стил на живот. После Лиз го беше притиснала да даде съгласие за грандиозния бал на пожарникарите, включващ и благотворителен концерт, който посещаваха всяка година — Болд го правеше с голяма неохота.

Той омекна и даде съгласието си и за двете мероприятия; тогава Лиз хвърли бомбата.

— Трябва да бъда в града в четвъртък. Не ме питай защо, просто трябва да бъда.

Ревността го захапа и той за малко да й се противопостави, но докато да се противопостави на заподозрян беше играчка за него, то не така стояха нещата с жена му. Беше много по-лесно за него да се измъкне с едно необвързващо изречение от рода на „Ще видим“, но много добре разбираше, че така нямаше да спечели битката. Искаше да я принуди да му даде обяснение защо е тази спешност, а едновременно с това не искаше да знае. Най-накрая реши просто да отложи разрешението на този проблем — отклони въпроса й, до следващото обаждане, разбира се.

Гласът на Ла Моя го върна в реалността.

— Ето какво открих. Някакъв идиот от военновъздушни сили е отменил етапната програма „Титан“ за направляеми ракети. Ракетното гориво по тази програма се състои или от два течни продукта, или от течен и твърд, които при комбиниране се самовъзпламеняват. Няма нужда от запалителен механизъм. Част А се съединява с част Б и бум! — пожар, контролирано изгаряне. От химичната реакция се получава кислород, което я прави напълно подходяща и за горене, продължаващо и във въздуха. Терминът е хиперголично: двуелементно, самовъзпламеняващо се гориво. Цяло семейство са. Но смисълът е, че трябва да се комбинират двете части. После изпратили двете части в различни посоки, колкото се може по-далеч една от друга. Със сигурност е имало обсъждане да се унищожат и двете части, обаче на някакъв гениален дръвник му хрумнало, че можем да ги продадем зад граница и да си върнем част от направените разходи. — Той продължи с още по-саркастичен тон. — Сигурно е струвало много повече да ги натоварят и извозят до определените складове, отколкото да ги създадат. Така че не ги унищожили, а решили да ги оставят на склад. Част А заминала за Айдахо, част Б — за Калифорния. Част А — за Тексас, част Б — за Невада. Разделяли са братче от сестриче. След което започнало закриването на бази. Инвентарът им го местили както си поискат. Това отива тука, това — там. На този етап работата става малко мъглява — или заради обичайните бюрократични тъпотии, или защото може да се е появил клиент, каквито са слуховете — частите А и частите Б били преместени в базите в нашия щат. Ако обаче слухът за купувач е бил верен, значи сделката е пропаднала, защото и части А, и части Б са си останали тук и се стигнало до втори кръг местене на инвентара. Така част А и част Б били закарани в различни складове, но в една и съща база — базата на военновъздушни сили „Командир Джоузеф“.

Болд каза:

— И така приключва трети кръг.

— Трети кръг всъщност не е приключил още за много от базите. Свели са ги до нещо като складове в режим на поддръжка. Поддържа се инвентарът, но хората са съкратени — чиста далавера си е да задействаш такава схема в година на избори; никой не може да те обвини, че базите са били закрити — просто са със занижени функции, и толкова. Страхотен удар! В резултат на това там са останали само по няколко души административен персонал. Военни полицаи — да охраняват входовете. Но иначе официално там няма никой. А секретните материали възлизат на по-малко от двайсет процента от предишната им бройка — когато базите са били действащи.

— Слабо място.

— Точно. И много подходящо за далавери.

Болд предположи:

— Никълъс Хол е бил военен полицай в „Командир Джоузеф“.

— Бил е. Обаче дали той е организаторът, или някой му е подшушнал, че може да завърти нещо от това, което пази, не знам. Но господин Обгоряла ръка е бръкнал в меда и е припечелил доста, за да си подслади дните. — Поглеждайки през прозрачната стена, Ла Моя завърши: — Чудя се дали не обмисля да започне тренировки по тенис на маса…

Болд се разсмя гръмогласно, след което въздъхна с облекчение:

— Добра работа, Джон.

— Дяволски добра. Бих казал, че съм си заработил поне десет минути с него, а, сержант?

Дафи малко преди това беше излязла от „Бокса“ и тъкмо влизаше при тях, когато чу последните думи на Ла Моя и моментално отказа:

— Нека да го оставим за малко на мира. После пак ще се заема с него.

Ла Моя се беше оказвал невероятно ефективен при разпитите. В момента Болд си помисли за него като за неочакван коз. Знаеше как да играе според правилата, както и противно на всякакви правила. Можеше да стане както пръв приятел със заподозрения, така и най-големият му враг. Затова каза на детектива си:

— Само не го докосвай.

Дафи, която знаеше до каква степен Болд ставаше непоклатим, когато вземеше решение, даде следния съвет на Ла Моя:

— Не му задавай никакви въпроси. Само говори, не спирай да му говориш.

— Матюс — ухили се Ла Моя, — казвал ли съм ти напоследък колко те харесвам?

Тя повтори:

— Никакви въпроси. Притисни го с поток от думи.

Ла Моя тръгна към „Бокса“, издърпа нагоре панталоните си и отвори вратата. Погледна към Болд и прошепна:

— Сигурно ще ти се наложи да обърнеш лентата.

Болд и Дафи гледаха и слушаха. Откъм микрофона, монтиран под долния ръб на прозрачната повърхност на стената, чуха Ла Моя да казва:

— Обзалагам се, че си цар в хандбала, Ники. — Отмести празния стол с крак, седна и се наведе напред. — Винаги можеш да получиш работа като инспектор по качеството във фабрика за ръкавици с един пръст. Нали си виждал надписите — „Проверил контрольор номер тринайсет“. Такива ми ти работи.

Ла Моя за момент се загледа в Ник.

— Как беше животът в „Командир Джоузеф“, когато всички напуснаха?

Заподозреният видимо пребледня.

Зададе му въпрос — не се съобрази със съвета на Дафи. Никакъв отговор не последва.

— Какво още? — продължи той. — Би могъл да удряш барабана в някой военен оркестър, марширувайки по улиците. А защо не се захванеш със самите улици? Можеш да станеш пътен полицай, Ники? Изтощително е, знам, че приятелчетата там не са голяма стока, но пък работиш за доброто на обществото, нали така? — Продължи: — Би могъл да караш камион — хващам се на бас. С една ръка и какво от това? Би могъл да караш и да си въртиш далаверите. Сигурно можеш и да го набуташ на съкилийника си с малко помощ?

С пауза от не повече от секунда Ла Моя продължи:

— Знаеш ли кой съм аз, Ники? Аз съм тоя, за когото си се притеснявал да не влезе през тази врата. Срещал си ме в новобранския лагер. Виждаш ме в среднощните си кошмари. Аз съм тоя, който ония там — и той посочи към прозрачната стена — не могат да контролират. Аз съм тоя, който не дава пет пари, Ники. Болд и Матюс, те се отказаха. Аз обаче не се отказвам. Аз съм този, който върши мръсната работа тук. Нали знаеш как е във футбола? Аз съм защитникът — последният човек между теб и зоната, където е краят на играта, зоната на смъртта. А защитниците са си направо луди копелета. Нали разбираш? Я излез насреща на един сто и трийсет килограмов защитник с всичките му подплънки и каската — ще подлудееш, нали? И какво от това? — Ла Моя удари по масата толкова силно, че микрофонът изпращя. — Бил си пазач на „Командир Джоузеф“. И си решил да припечелиш малко доларчета. Не ми клати глава, приятел, защото знам каквото знам. И знам всичко за теб. И ти знаеш, че знам. Ако искаш да ми кимнеш за потвърждение, добре, направи го. Но не ме лъжи. Не се ебавай с мен. Матюс, тя е изключение от правилото, дето важи тука. И така, сега аз ставам правилото. Трябва или да си го набиеш в главата, или ще умреш — мен това не ме интересува, но да ме лъжеш — няма да стане. При никакви обстоятелства да не си го позволяваш.

Пак пауза, колкото да си поеме дъх.

— Може би трябва да се представя — продължи Ла Моя. — Аз съм тоя, който познава всички. Питай когото искаш. Аз съм тоя, който казва на надзирателя да те сложи при някой сапунар, и той ще го направи; аз съм тоя, който казва на готвача да ти сложи хлебарка в супата, и той го прави. Имам много приятели. И много лесно ги завъждам. Както ще се сприятеля и с теб, нали, Ники? Приятелчета сме, нали? Хайде сега да ми кимнеш, Ники.

Ако Болд не беше виждал този номер да проработва десетки пъти преди това, сега щеше направо да остане шокиран, като види как заподозреният послушно кимва.

Дафи беше като зашеметена.

— Мога цяло десетилетие да изучавам Ла Моя и да не успея да напиша едно смислено обяснение за това как постига това, което постига. Това не е просто принуда, а нещо много повече.

— Това си е Ла Моя — поясни делово Болд.

— Това имам предвид и аз — съгласи се тя. — Долен тип и все пак няма как да не го обичаш.

— Много се радвам, че е на наша страна.

— Понякога ми е чудно защо — каза тя.

— Той ми се обади — каза Хол, нарушавайки мълчанието си.

Изведнъж станал спокоен, любезен, съучастник, Ла Моя го погледна в очите:

— Дай ни каквото искаме, Ники, и ще можеш просто да си излезеш оттук. Нищо не ти обещавам обаче. Само трябва да знаеш, че ако се изметнеш, ще направим живота ти ад! Като ези-тура е, Ники. Хайде, избери вратата. Иди и я отвори. Обаче не ми губи времето и не ги карай пак да ме викат, за да ти рия лайната. Нали сам си се натикал в тях. И сега аз трябва да те измъквам. Вратата е пред теб. Или ще пееш истината, или ще се инатиш. Изборът е твой. Избери едното, Ник, и то бързо, защото ми губиш времето. Прибирам се вкъщи в края на работния ден — запомни го. А ти не. Не още. Аз се прибирам вкъщи, в собственото си легло, пред моя си телевизор и при мъничката ми, топличката ми приятелка от Пуерто Рико със сладкото дупенце, дето ще ти се събере в едната шепа само, разбираш ли? Прелестна работа. Истината или напротив, Ники? Времето тече. — Ла Моя беше станал от стола и се беше надвесил през масата към заподозрения. — Звънецът звъни, Ники Хол: слизай долу в ареста!

Даже без да вижда лицето на детектива, Болд знаеше, че изражението му е като на ненормален, на ръба на окончателното побъркване. Ла Моя живееше винаги на ръба и в моменти като този не беше възможно да се разбере доколко всичко това е преструвка и доколко истина.

Дафи каза:

— Не мога да повярвам — но ще успее.

— Аха — въздъхна Болд. — Знам.

Ла Моя отново удари по масата:

— Истината или напротив, господин Обгоряла ръка. Ти започваш да говориш или аз започвам да говоря. Матюс не може да те спаси. Болд не може да те спаси. Само аз мога да те спася. Е, какво ще бъде?

— Той знаеше, че двете части на горивото са складирани в базата — отприщи се Хол. — Трябва или да е служил там, или да е работил по някаква линия. Веднага си помислих, че така ще да е.

— Чудесно. Моля се да продължиш, мой човек. — Ла Моя вдигна крака и ги подпря върху масата, опъна ръце и ги сложи на темето си, след това се отпусна върху облегалката и напомни: — Слушам те, Ники. Слушам те.

Извърна леко глава към невидимата прозрачна стена и намигна.

Болд протегна ръка и обърна лентата.

Сякаш усетил го, Ла Моя изрече официално:

— Аз съм детектив Ла Моя, господин Хол. Кажете ми каквото знаете.

Направи го заради новата лента, която знаеше, че вече трябва да се е завъртяла.

Хол продължи оттам, където беше спрял.

— Бях там на служба от военната полиция. Щях да обикалям ония сгради години наред, без да знам какво охранявам.

Ла Моя отново се извърна към прозрачната стена — изгледа ги дръзко и победоносно и широко се ухили.

— Понякога мразя Ла Моя — промърмори Дафи.

— Аха — кимна Болд. — Разбирам какво имаш предвид.