Без шанс за разпознаване

48.

Болд чакаше съдебния лекар на окръг Кинг, доктор Ричард Диксън, в сутерена на медицинския център „Харбървю“, когато доктор Рой Маклюър — приятел на Диксън и личен лекар на Лиз, се приближи до него.

Обстановката в чакалнята се състоеше от кожен диван и списания отпреди три месеца.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Маклюър приседна на ръба на дивана.

— Как понасяш всичко? — попита го той със сериозен вид и изпълнен със съчувствие поглед.

— Положението е нетърпимо — призна Болд.

— И аз така бих го нарекъл. Истинската битка е на психологическо ниво. Нагласата на психиката влияе деветдесет процента на резултата.

— Аха — съгласи се Болд.

— Ами децата?

— Децата?

— Майлс и Сара — беше отговорът на Маклюър.

— Добре са, надявам се — сви рамене Болд. — Честно казано, не съм ги виждал известно време. Лиз се грижи за тях.

— Е, това е напълно разбираемо — кимна Маклюър.

— Виж, Рой, имам чувството, че говорим за съвсем различни неща.

— Ще се чувстваш така от време на време. Животът ще ти се вижда безсмислен. Може да се изкушиш да се затрупаш с работа, но по-доброто решение е един внимателно обмислен разговор. Просто седни до нея и й кажи колко се тревожиш за нея, накарай я да усети подкрепата ти.

— Аз говорех за работата си — уточни Болд.

Усещаше се твърде уморен да води какъвто и да било разговор. Искаше му се Маклюър да си тръгне.

— Аз говоря за Елизабет.

Не думите на лекаря засегнаха Болд, много повече го заболя от злокобния тон, с който бяха изречени. Стомахът му като че се разбунтува, усети гадене.

— Лиз?

— Да не би да не си повярвал?

— Рой, за какво, по дяволите, говориш? — извика Болд. — Твърде съм уморен, за да размишлявам над загадките ти.

— Говоря за лимфомата на жена ти, Лу. Говоря за живота на жена ти. За децата ти. За теб. Как се справяш.

Ушите на Болд писнаха, сякаш някой беше взривил бомба в чакалнята. Като че някой беше източил и кръвта му, такъв мраз го заля. Зави му се свят. Очите му засмъдяха, пръстите му се вдървиха, опита се да изрече нещо, но думите не излизаха. Беше напълно парализиран. Не можеше да се движи, нито да говори, нито даже да мига с очи. По бузите му се застичаха пороища сълзи, сякаш някой беше намушкал с нож очите му. Чувстваше как постепенно губи съзнание. Виждаше как устните на Маклюър се движат, но звук не чуваше. Нямаше думи. Лицето на мъжа срещу него доби загрижен вид и на Болд му стана ясно, че вдървяването на пръстите и пищенето в ушите са началото на припадък, който ще го потопи в света на безсъзнанието. Яката хватка на Маклюър го изведе от това състояние и Болд успя да чуе думите:

— Тя не ти е казала.

Беше констатация.

Болд усети, че поклаща глава.

— Това е…? — Не можеше да произнесе думата. Ако я назовеше, щеше да предизвика отприщване на отрицателни емоции. След което започна вътрешно да се убеждава, че може и да не е чул добре. — Да не ми се е…?

Изражение на Маклюър му каза всичко. Болд си представи тъжното й лице, докато лежеше във ваната — това му напомни за зачестилите й престои във ваната, което му се беше сторило много странно, за молбата й да остане насаме с едно от децата. Парченцата от пъзела паснаха идеално едно на друго — точно както ставаше при разследванията.

— Този вид се развива много бързо — обясни Маклюър. — Беше стигнал четвърти стадий, когато го установихме. Тя трябва да си е давала сметка, Лу, но както изглежда, не е погледнала сериозно на това. Предполагам, покрай грижите за децата…

От очите му закапаха сълзи.

— Операцията е насрочена за следващата седмица — продължи с овладян тон лекарят. — Разчитам на подкрепата ти, Лу. Тя ще има нужда от всяка частица сила, която можеш да й дадеш.

Болд имаше чувството, че е затворен в малка черна кутия. Можеше да крещи, колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. Можеше да се озърта, колкото си иска, но нищо и никого нямаше да види. Това е сън, убеждаваше се той. Само сън. Кошмарен сън. Ще се събуди от него и ще види, че е заспал на дивана в „Харбървю“, очакващ да види доктор Диксън. Чувството му за вина плетеше тези номера на подсъзнанието му.

Но Маклюър не изчезваше.

— Ваните? — отрони се немного разбираемо от устата на Болд, но лекарят схвана въпроса му.

— Облекчават болката — каза той. — Тя изпитва непоносима болка.

Имаше много нюанси на сивото. Съществуваше сивото на прошката посред черното и бялото на познанието, сивото на зрялата възраст около слепоочията, сивото на отражението в огледалото, сивото на рушащия се под напора на времето надгробен камък. Болд за миг зърна отражението си в извитото огледало за обратно виждане, преди да потегли за дома си.

Караше и плачеше, раменете му се тресяха, устните му потреперваха, полицейската сирена проглушаваше ушите му. Времето беше спряло и въпреки това в главата му като че цъкаше часовник, все по-бързо и по-бързо. В мислите му нахлуха толкова много спомени, свързани с проявите на мъжкия му инат. Гнетеше го чувство на вина, че я беше подозирал в изневяра. Припомни си картината с бебето на гърдите й във ваната и вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. Всяка седмица, всяка минута сега му се струваха като провалена възможност, пропуснат шанс. Толкова мигове бяха отлетели, докато той беше приемал любовта им, съвместния им живот за вечна даденост. В този момент, докато вземаше последния завой към дома си, му се искаше всичко да започне отначало — като че беше лекоатлет, който се е провалил на финалната права, но знае, че идват нови състезания и възможност за реванш. Всичко му се видя така бързо, толкова кратко. Те бяха се стремили към мечтите си, градили живота си. По време на този процес съдбите им се бяха пресекли, после за известно време се бяха позагубили. Бяха се отдалечили и събрали отново — като два кораба, понесени от отлив и от прилив. Тя беше толкова потайна — така нечестна. Обзе го гняв, страх и ужас — всичко наведнъж, и накуп, емоционална лавина, от която не можеше да избяга, и той лежеше на дъното, затиснат под тежестта й. Човек нямаше къде да се скрие от такава вест — трябваше да се застави тялом и духом да се изправи очи в очи с неизбежното. Не искаше да повярва.

Винаги имаше надежда, напомни си той, случваха се чудеса. Дали не беше твърде късно вече за молитви? Гневът изригна в него. Не искаше да остава сам на този свят. Не искаше свят без Лиз. Не беше честно. Имаха съвсем други планове.

Спря колата, сирената понижи звук и утихна, но светлината й все още проблясваше. Ужасът му избликна в кикот — това беше някаква шега, грешка. Маклюър я е объркал с друга пациентка.

Облекчават болката. Болд затисна с ръце ушите си. Не искаше думите на Маклюър да нахлуят в мислите му. Не искаше да чува гласове. Искаше спокойствие. Избавление. Искаше да се събуди, да измие кошмара с едно плисване на вода върху лицето.

— Събуди ме — примоли се той.

На вратата се показа Марина, усмивката й бавно изчезна — като топящ се восък, заменена от безпокойство.

— Господин Болд?

— Тя тук ли е?

Марина поклати глава.

— На работа.

На работа ли се е върнала? Не можеше да си припомни къде беше спал през нощта, какъв ден е.

— Децата?

Майлс подаде любопитното си носле иззад Марина и изписка:

— Тате!

Разпери ръчички, Болд го вдигна и се разплака. Марина, която беше кръстосала ръце пред гърдите си, потрепервайки от студ, стоеше на входа и не сваляше очи от разплаканото лице на Болд.

— Всичко наред ли е?

Майлс обви ръчички около врата на баща си и се притисна силно към него. Болд улови погледа на Марина и тя веднага схвана какво се искаше от нея.

— Аз ще се погрижа — каза му тя, докато той й подаваше Майлс.

Болд кимна, сълзите се стичаха от брадичката по гърдите му. Не искаше свят без Лиз, не искаше да мисли за нея с болка. Искаше да я отведе със себе си, сякаш ако напуснеше работа, така щеше да напусне и болестта си — да я остави някъде там и да я забрави.

Колата му полетя по улиците, шофирана като че от някой друг. Сподиряха го клаксони, надавани от възмутени шофьори; докато пресичаше на кръстовищата, вниманието му беше приковано към спомените, а не към пътя. Беше изпълнен със съжаление, съзирайки толкова много пропуснати възможности да се отнесе по-добре с нея, да й бъде по-добър съпруг, по-добър любовник, по-добър приятел. До каква степен тази болест е болест на тялото, запита се той, и в каква степен се дължи на обкръжението. Дали ако беше по-често вкъщи, и по-малко погълнат от работата си, тя нямаше да се разболее? В мислите му всичко се обърка; изпитваше едновременно самосъжаление, срам, смразяващ страх. Натисна амбреажа и се помоли за избавление.

— Спести й мъченията — прошепна.

Сградата, където се помещаваше офисът на Лиз, беше в центъра на града, извисяваща се достатъчно високо, че от нея да се виждат двата залива — Елиът и Пъджет Саунд. Бяха я построили в средата на седемдесетте години, в началото на икономическия растеж, който затъмни революцията в сферата на високите технологии и преселението на калифорнийците. Болд паркира на забранено място, сложи надписа „ПОЛИЦЕЙСКА ПРОВЕРКА“ върху таблото, за да противодейства на прекаленото усърдие на някой пътен полицай, и заситни по ниските стъпала, водещи към изпълненото от алуминий и стъклопласт лоби.

Вътре пое с големи крачки към асансьорите. Беше сам в асансьора — първото свястно нещо, случило му се днес.

— Елизабет Болд — каза той на секретарката във външната приемна.

За всичките години откакто жена му работеше тук, на пръстите на едната му ръка се брояха случаите, когато беше идвал да я търси. Едва сега си даде сметка, че през цялото това време беше носил работа за довършване вкъщи почти всяка вечер, докато Лиз го беше правила много рядко. Тя печелеше почти четири пъти повече от него и го беше молила с настойчиво постоянство да се откаже от полицейската работа или поне да се откаже от следователската работа, защото не можеше повече да издържа на напрежението заради опасностите, на които той се излагаше. Двете години неплатена отпуска, които той си беше взел за раждането и отглеждането на Майлс, бяха най-щастливият период от съвместния им живот. Беше съблазнен да се върне, от една страна, заради доста странен случай — кражба на човешки органи, от друга страна, от чара и ума на Дафи Матюс. Но като се огледаше назад, докато чакаше секретарката да уведоми Лиз за пристигането му, Болд си помисли, че връщането му на работа в полицията всъщност беше грешка. Бяха се открили отново един друг през тези две години, Болд имаше своите изпълнения на пиано в щастливите часове — по израза на Беър Беринсън — на късния следобед, а Лиз имаше своя съпруг, който не беше емоционално и умствено погълнат от работата си.

— Тя е на заседание. Ще приключи след малко. — Жената посочи с ръка трите кресла, предназначени за чакащите. — Да ви донеса ли кафе?

— Не, искам да я видя веднага — каза Болд. — Аз съм нейният съпруг. Не мога да чакам. Къде е заседанието?

Жената го изгледа умоляващо:

— Извинявайте, господине…

— Джени — припомни си Болд името на помощничката на Лиз, — трябва да говоря с Джени. — Без да дочака разрешението на секретарката, той се запъти с широка крачка към офиса на Лиз. Подмина заседателна зала — откъм вратата се носеха гласове. Отвори вратата, без да чука, огледа се, но не я видя. — Елизабет Болд — каза. Всички поклатиха глави в синхрон. Една жена обаче му посочи да продължи по коридора. — Благодаря ви.

Излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Джени вече тичаше по коридора към него. Двамата бяха телефонни приятели, иначе се бяха виждали едва два-три пъти.

— Лу? — извика тя с разтревожен глас.

Изглежда все пак добре го познаваше, за да разпознае катастрофалността на случилото се по вида му, може би пък — помисли си той — това не беше трудно да се забележи.

— Не е нещо с децата, нали?

— Къде е тя?

— На заседание.

— Трябва да я видя веднага!

— Тя е с президента и с председателя на борда. Няма да продължи много дълго.

— Не ме интересува с кого е — изръмжа глухо. — Веднага искам да я видя! — извика. Погледна право в кафявите й очи и додаде: — Ще вдигна такъв скандал, какъвто изобщо не можеш да си представиш, Джени. Веднага! Няма значение колко важно е заседанието. Ясно ли е?

Пейджърът му нададе вой. Джени погледна към кръста му. Болд отмести якето си и също насочи поглед натам — към устройството, прикрепено за колана му. Като че беше прикрепено към някой друг, съвършено различен човек. Вдигна глава и погледна към дъното на коридора, към завоя, от който започваше коридорът на властта — по думите на Лиз. Тя беше там, в един от тези кабинети. Пейджърът го накара като че да изтрезнее. Натисна бутона за изключване на звука. Ето, отново е изправен пред проблема службата или семейството и независимо от разсъжденията през последния час, съжалението и разкаянието не беше така лесно да изхвърли пейджъра на боклука. Начетения беше на свобода, готов да убива хора. Болд беше абсолютно сигурен в това.

А Лиз беше на заседание и Джени изглеждаше решена да прегради с тялото си достъпа му до коридора на властта.

— Колко дълго ще продължи? — попита Болд.

В същото време освободи пейджъра от колана си и го наклони, така че да може да прочете съобщението на екрана. Това движение беше в нарушение на всичко, което си беше мислил досега. Вътрешният му глас попита: „Как можа?“. Нямаше какво да каже в своя защита. Разбира се, че имаше задължения към групата си, града, към нищо неподозиращите невинни жертви, но нито едно от тях не намери място в мислите му в този момент. Единствената констатация, явила се в мислите му, беше за това, как му е абсолютно ясно, че ще се отзове на съобщението и че каквато и да е причината за него, то щеше да го отдалечи отново от нея; че тя щеше да остане в заседателната зала, а той отново щеше да отиде да се пече на огъня в отдела си, притичвайки се на помощ при поредния спешен случай.

Болд погледна с тъга към Джени.

— Тя насрочи това заседание, Лу — поясни му Джени. — Каквато и да е причината, трябва да е много важна. Просто не мога да си позволя да ги прекъсна, това е всичко.

Болд кимна.

— Важна е, добре — съгласи се той. Сигурно им връчваше оставката си. Усети гърлото му да се свива от надигащата се мъка и реши да спести на помощничката гледката плачещ мъж на средна възраст. Насили се да каже само: — Кажи й, че съм идвал. Кажи й, че е много важно. Да ме потърси по мобифона — добави, успявайки да се овладее. Споменаването на мобифона го накара да го извади от джоба си и да го провери. Светеше лампичката с надпис „БАТЕРИЯТА ИЗТОЩЕНА“. Беше мъртъв — като всичко около него. — Не знам — избъбри той на Джени, усещайки се окончателно победен.

След което се извърна кръгом и се запъти към асансьора.

Джени го последва, но през целия път не изрече нито дума. Отвори му вратата към външната приемна, после избърза и му повика асансьор, може би защото той сигурно изглеждаше в момента абсолютно неспособен да извърши даже такова просто действие. Вратите се отвориха и Болд влезе в асансьорната клетка, улавяйки погледа на Джени тъкмо преди вратата му да се затвори. В него имаше съчувствие и притеснение. В неговия поглед имаше само студ и мъртвило — като топящ се лед.

Свърза се със службата си по радиостанцията в колата. Диспечерът го накара да изчака — прозвуча му като доживотна присъда.

После диспечерът отново се обади и му каза:

— Има съобщение от детектив Джон Ла Моя. Искате ли да ви го прочета?

— Искам — излая Болд, потегляйки в същото време с колата.

— Съобщението гласи: „Трябва незабавно да поговорим. Обади се възможно най-бързо“.

Болд натисна бутона за обратна връзка и каза:

— Предайте му, че идвам.

Усещаше се като предател и измамник.

По пътя към полицейското управление спря пред една църква и влезе в нея. За негово учудване почувства се по-добре.