Без шанс за разпознаване

6.

Всички отдели „Убийства“ започваха с живота на жертвата. Начинът на живот често казваше повече за неговата или нейната смърт, отколкото начинът на смъртта.

Болд трябваше да се срещне с майката и сестрата на Дороти Инрайт. Това беше един от онези разговори, които по-скоро би прехвърлил на някой от детективите, но не го направи. Трябваше да поприказва за това, какъв живот беше живяла мъртвата жена, за нейните приятели, нейните врагове. Необходимо беше да се напъха в кожата й и да поживее поне малко така — тази мисъл го ужасяваше. Нещо някъде в миналото на Дороти Инрайт беше довело до безвременната й смърт. Тя или е била ограбена, или е била заварена да върши нещо от някого, или просто беше обичала негодник. Такава беше работата на Болд — или дългът му — да открие този човек и да го изпрати на подсъдимата скамейка с достатъчно уличаващи доказателства, заради които да го намерят за виновен. Заместник-прокурорът не би се задоволил с по-малко.

Лу Болд не би се задоволил с по-малко. От момента, в който Дикси беше доказал наличието на човешки кости сред натрупаните отломъци — значи и наличието на мъртвец — мислите му, енергията му, цялото му внимание бяха подчинени на един целенасочен устрем — да види престъпника или престъпниците изправени пред закона, да принуди убиеца или убийците на Инрайт да капитулират и да заплатят на обществото заради незаслужената и с нищо неоправдана смърт.

Изпита един вид благодарност заради Сидни Фидлър, който се беше изправил пред бюрото му в този момент, забавяйки го с тръгването за разговора с роднините на Инрайт.

Сидни Фидлър беше ужасно слаб и най-вече плешив. Носеше дрехи, които не си подхождаха, и винаги изглеждаше сънлив, макар да притежаваше един от най-острите умове, с които беше работил Болд. Лошото беше, че Фидлър беше пожарникар на ротационен принцип към полицейското управление — Сиатъл, в качеството си на детектив по палежите, вместо да бъде член на групата на Болд към отдел „Убийства“. Що се отнася до способностите му, нямаше много като Сидни Фидлър в този град. Ерген, самотник по принцип, той изглеждаше на шестдесет години — и се държеше като шестдесетгодишен. А беше току-що прехвърлил тридесетата си година.

— Помислих си, че би трябвало да направя известни разяснения по доклада от лабораторията за теб, сержант. — Въпреки ниския си ръст, той имаше дълбок и плътен тембър. Гледаше Болд право в очите. — И да те запозная с последните тълкувания по някои подробности. — Не дочака отговора на Болд и продължи с уверен тон, подавайки му доклада. — Това е предварителен доклад под формата на паметна записка, която да ни даде представа какво ще получим впоследствие.

Болд помръдна върху стола си. Такива паметни записки бяха проява на щедрост от страна на подвижната криминална лаборатория на щат Вашингтон, по правило се изпращаха само в случай на много важна и опасна информация и като намек, че ще изтече към медиите. Паметните записки даваха на следователите съществена представа за заключенията на лабораторията, точно тези записки рядко ставаха достояние на медиите. Но самата поява на тази записка означаваше за Болд, че заключенията на лабораторията бяха достатъчно знаменателни, за да се очаква и изтичане на информация. А това не беше добра новина.

— Сигурна работа — промърмори Болд.

— Бейън и аз го обсъдихме с момчетата от специализираното звено към…

— Гарман беше ли там? — прекъсна го Болд.

— Всъщност, да. Познаваш ли го?

— Не много добре — отвърна Болд. — Продължавай.

— Тия момчета от експертната група към градския съд са по-старички, но са и по-опитни. В града има пет хиляди пожарникари, разпределени в четиридесет и два полицейски участъка. А има само седем експерти към градския съд, нали? Всички заедно са натрупали най-малко двеста години опит по линия на тази работа. Казвам ти го само за информация, сержант — прощавай, ако ти казвам нещо, което вече знаеш.

— Не, не — успокои го Болд. — Оценявам това. Продължавай — повтори.

Усети се неспокоен заради заключенията на лабораторията. Въведението на Фидлър го караше да гадае какво може да последва.

— Пожарният инспектор от експертната група е проследил обгарянето до мястото на започването на пожара, надявайки се да открие остатъци от запалителното вещество, за да ги дадат на химиците. Както знаеш, „Пожарът Инрайт“ е много необичаен, защото зоната на започването е била почти изцяло унищожена от огъня. Може би това обяснява всичко, а може и да не го обяснява. Момчетата от специализираното звено мислят, че не го обяснява. Работата е там, сержант, че… докладът на лабораторията отрича да са били използвани въглеводороди. Това е най-същественото. Предполагам, че в твоя ресор това е равносилно на случай, при който да извадиш труп от водата, а да установиш, че няма вода в дробовете. Честно казано, смайващо откритие.

— И какво означава това? — попита Болд.

— Откровено ли? Не чак толкова много. Но не ми харесва. Най-добрата ни защита пред медиите ще бъде, че не сме открили разтопен метал в достатъчно количество и затова сме получили отрицателен резултат. Често се случва. Не и в нашия случай обаче — ние открихме натрошени метални остатъци и онзи синкав бетон, а това със сигурност ще покаже, че са били използвани запалителни вещества. Това е смайващото — то е, за което ме питаш. Защо няма въглеводороди? Няма и никакви петролни продукти. Защо? Другото е, че това не е краят, няма начин. Колективният съвет на експертите към градския съд е да съберем нови образци и да ги изпратим в Честнът гроув, в лабораторията на специализираното звено по палежите към ФБР. Много са добри там, страхотни химици. Специализирани са по палежи и бомби. Ако посочим, че е спешно, може да получим резултата само след две седмици. Има голяма вероятност да открият това, което на нас ни се е изплъзнало.

Фидлър спря за миг, не отмествайки красиво оформените си тъмнокафяви очи от сержанта, давайки му възможност да асимилира чутото. После продължи:

— Попита ме какво означава това. Трябва да е било използвано някакво запалително вещество за пожара. Не може да се е издигнал на три и половина километра и да е нажежил бетона до синьо само от няма нищо. Ние сигурно сме го пропуснали — поради най-различни причини. Най-доброто, което можем да направим, е да изпратим на федералните нови образци, за да опитат отново. Може да открият нещо.

— Въглеводороди — каза вместо него Болд. — Очакваш да открият въглеводороди.

— Много ще се изненадам, ако не открият.

— Ами ако не открият? — полюбопитства Болд.

— Нека да бързаме бавно.

На Болд не му хареса тонът.

— Можеш ли да ми дадеш малко повече разяснения, просто за всеки случай?

— Да ти объркам главата с безполезни факти? Или какъв човек е подпалвачът?

— Блажени са незнаещите, така ли? — попита Болд.

Изведнъж се почувства неловко с Фидлър. Не се ли опитваше да скрие нещо?

— Ако искаш да станеш спец по пиротехника и химия на запалителните вещества, си е твой проблем, сержант. Аз как постъпвам? Изчаквам си докладите от лабораторията, изчитам ги внимателно и тогава разбирам какво ще ми трябва да науча повече за дадения пожар. Ти как беше по органична химия?

— Прескочи този въпрос и дай следващия — изръмжа Болд.

Не му се искаше да си признава пред този мъж, че като ученик в горния курс даже беше записал допълнителни часове по химия и беше получил една от двете отлични оценки за годината. А сега не помнеше нищо и щеше да изглежда като тъпанар. Реакцията му накара Фидлър да се захили — имаше нужда да отиде на зъболекар.

Болд каза:

— Синкав цимент и отрицателен лабораторен резултат за наличие на въглеводороди. Това ли е накратко? — За миг направи пауза. — Кажи ми, Сид, какво мислиш за писмото, което е получил Гарман? Свързано ли е, или не?

— Датата съвпада. Писмото е шантаво. Не знам какво да кажа за пластмасата.

— Ще го изпратя долу за анализ.

— Ти какво мислиш за писмото? — попита Фидлър.

— Ако ставаше дума за обикновено убийство, щяхме да го вземем на сериозно, особено ако е било получено от жертвата.

— А ако ти го беше получил?

Болд отвърна:

— Аха, предполагам, че ако аз го бях получил, също щях да го взема на сериозно.

— Значи това, че Гарман го е получил, те обърква, така ли?

— Факт е, че той е член на експертната група по палежите към градския съд — това го разбирам. Обаче къщата на Инрайт не е в неговия район…

— Неговата дружина — коригира го Фидлър.

— Както и да е. Щом има основания да вземем писмото на сериозно, тогава възниква друг въпрос: защо подпалвачът не го е пратил на друг член на експертната група? Искам да кажа, ако познава така из основи типа организация на пожарникарите и пожарните инспектори, защо не е пратил писмото на съответния експерт?

Фидлър смръщи вежди и прехапа устни.

— Не бях го поглеждал от тази страна.

— Това ме притеснява — въздъхна Болд.

— Аха… вярно. Прав си — съгласи се Фидлър. — Сбъркал е.

— Хората бъркат по две причини, Сид. Или те наистина допускат грешка, или ние допускаме грешката да си мислим, че те са направили грешка.

— Значи случайно или нарочно.

— Точно така. И ако е нарочно, значи не те са сбъркали, а ние — защото сме го разтълкували по този начин — натърти Болд.

— Тогава, ако не е сбъркал? — попита Фидлър. — Ако наистина е искал да изпрати писмото точно на Гарман?

— Но защо на Гарман? — попита Болд. — Разбираш ли? — Направо можеше да прочете как се менят мислите на Фидлър по сменящите се изражения на лицето му. — Това може да стесни периметъра на разследването за нас. Може Гарман да се е отнесъл зле с някого? Някой, с когото се познава или с когото работи…

— Майка му стара — шумно въздъхна Фидлър. — Но това усложнява нещата. И ни отдалечава от жената.

— Ще караме подред — отвърна, прекъсвайки го, Болд. — Започвам да се запознавам с Дороти Инрайт постфактум. Нещата рядко се оказват толкова сложни, колкото ни се струват на пръв поглед.

— А аз? — попита Фидлър.

— Виж какво ще ти предложа: защо пък ти не се запознаеш със Стивън Гарман? — даде нарежданията си Болд, после добави: — Просто за всеки случай.

Двете жени с фамилия Инрайт, майка и сестра, бяха отклонили настояванията за среща в къщата на майката, съвместно владение в Редмонд. Независимо че трябваше да пътува дотам, Болд искаше да се срещне с майката на по-спокойно място, където нямаше да се притеснява да плаче, където щеше да бъде по-открита и откровена. Но сестрата на жертвата работеше в центъра и желанието на Болд да раздели двете жени в две различни срещи се осуети. Накрая се съгласи да се срещне с тях в четири часа в „Зимната градина“ на хотел „Фор сийзънс Олимпик“. И на двете беше казал да донесат снимки.

Разположен на любимото за светски събирания Пето авеню, „Олимпик“ беше сред малкото останали в страната грандхотели — в пищен и претрупан стил и много просторен. Съвсем явно беше, че е реконструиран и реставриран с много желание и без да се жалят средства. Фоайето беше великолепно, обслужването — безупречно. На Болд това място му беше добре познато. Слабостта му към чаепитието според правилата го беше водило тук няколко пъти, независимо от високата надценка. Това беше едно от малкото удоволствия, които си позволяваше. Колегите му си харчеха парите за уиски и посещения на мачове. Когато можеше да си го позволи, Болд предпочиташе да пие чай във „Фор сийзънс“ или да отиде на вечеря и за да се наслади на програмата в „Приятели на джаза“.

Добре познаваше хотела и с удоволствие се потопи в успокояващата атмосфера на фикусите, стичащата се вода от високия девет метра таван и пианото с класическа музика. Масите в „Зимната градина“ бяха аранжирани на три нива и ухаеше като в истинска градина. Сервитьорките бяха облечени с проблясващи златисти униформи, а сервитьорите — с бели сака. Шумът от разговорите се абсорбираше от плюшения килим. Приближилата се администраторка с азиатски черти, видимо под тридесетте, представила му се с фамилията Мегпийс — каквато беше и моминската фамилия на Дороти Инрайт, Болд оцени за себе си като изключително привлекателна. Настанен беше на второто ниво, до водопада, креслото беше много удобно, масата беше застлана с ленена покривка, сервизът беше от изящен и крехък порцелан.

Госпожа Хариет Мегпийс и тридесет и четири годишната й дъщеря Клодия се появиха десетина минути по-късно с мрачни физиономии. Ръкуваха се. Болд придържаше стола на Хариет. Бележникът му лежеше отворен върху масата. Струваше му се неприлично да поръча чай, кифлички и сандвичи с краставици, като се има предвид, че им предстоеше да обсъждат бруталното убийство на млада жена, но той добре знаеше, че хората в подобно положение намират успокоение понякога по странен начин — някои пиейки или пушейки безспир; на него например се беше случило да изтърпи ужасно дълга разходка със съпруга на жертва на убийство, който му беше обяснил, че не може да спре да се разхожда след смъртта на жена си, независимо в каква посока, независимо по кое време на деня или нощта. Две седмици по-късно Болд го беше арестувал по обвинение в убийството на съпругата му.

Хариет Мегпийс беше с късо подстригана посивяваща коса. Иначе беше типична ирландка — зеленоока и червенокоса, на красивата си шия беше сложила наниз перли. Облечена беше елегантно, с панталон от габардин и черен памучен пуловер, нищо претенциозно и крещящо. Дъщеря й, наследила ирландско зелените очи на майка си, смолисточерната коса явно беше наследство от бащата, предизвикваше възхищение. Беше облечена в семпъл сив костюм, съответстващ напълно на положението й в рекламната фирма в центъра на града, в която работеше. Ако Дороти беше имала макар и минимална прилика със сестра си, значи е била красавица.

Майката извади купчина снимки от дамската си чантичка „Коуч“ и ги плъзна върху ленената покривка към Болд някак пренебрежително, сякаш тя самата не искаше повече да ги вижда.

— Моля да ме извините, че не приех да се срещнем в полицията или у дома. Стори ми се не много редно.

— Благодарни сме на детектив Матюс, че ни съобщи за палежа, преди още журналистите да са разбрали — каза просто дъщерята.

Матюс не беше детектив, а психоложката на полицейското управление, но Болд не поправи жената.

— Естествено, това ни шокира — додаде майката.

Тя се развълнува и Болд се разтревожи дали ще успее да се овладее. Хората си представяха, че са по-силни, отколкото всъщност бяха.

Насилствената смърт беше повече от шокираща; той го разбираше добре. Това беше насилствен акт, който свеждаше живота на жертвата до сухи, безинтересни факти, обстоен разбор, който наподобяваше момента, в който силна светлина осветяваше нечие лице или стая. Това оголваше изцяло нещата. Оставяше жертвата без защита, без възможност да обясни скритите бутилки водка, порнокасетите, любовните писма, пачките съвсем новички стодоларови банкноти. Това беше силата, която търкулваше камъка надолу по склона, оставяйки бледата ларва, намирала доскоро подслон под него, да се гърчи и да търси къде да се скрие. Ненавиждаше се, че ще трябва да причини това на Дороти Инрайт, защото по всичко изглеждаше, че тя е невинна жертва, единствената й вина беше, че е влязла в онази стая, че е изживяла живота си така, както го беше направила, и заради това сега щеше да понесе цялото наказание на общественото любопитство.

Болд им обясни:

— Този тип работа често е доста противна. И сега се чувствам така. Трябва да ви задавам въпроси, от които е възможно да заключите, че се съмнявам в Дороти, в нейната личност и достойнства. Ще ми се да ви изясня още в началото, че нещата изобщо не стоят така. Бих искал да подходя по друг начин, но се опасявам, че истината ни убягва много по-често, отколкото ни се иска. Знам в резултат на дългогодишната си работа, че никой в нашето положение с вас не би искал да участва в подобен разговор, но в процеса на опита ни да стигнем до същността и до същественото, всъщност ще стигнем и до края на разговора, а нали всички ние искаме това да свърши. Още веднъж ви казвам, правя това само за да разбера истината, не защото съм си съставил предварително мнение за Дороти.

— Мисля, че разбирам — кимна тъмнокосата красавица.

Майка й го потвърди с ново кимване.

Болд продължи:

— Ако е била убита — и в този миг Хариет Мегпийс силно потрепери, — трябва да започнем с хората, които са били около нея: съпруг, приятел, колеги. Тъй като къщата също може да има връзка, а може и да няма, ако тя е била основната цел на подпалвача, ще трябва да разберем повече за работниците по поддръжката, за предприемача, за доставчиците. Това, което искам от вас, е да направите нещо като моментна снимка на живота на Дороти, включително, но не само, и на събитията, случили се непосредствено преди деня на пожара.

Възрастната жена вдигна тъжните си очи към Болд.

— Трябва да е отвратителен начин на живот вашият, нали, сержант?

Болд трепна. Не му хареса, че работата му — животът му — беше сведен до този израз, нещо повече — ненавиждаше го заради истинността му. Смъртта беше част от начина му на живот, вярно беше; но за Болд ровенето в житието-битието на мъртъвците беше средство за постигане на целта, единственият възможен подход — да се въздаде справедливост, като се открие виновникът и се прати в затвора. Бидейки следовател, който разчиташе жертвата да му разплете загадката — готов беше и да изнася лекции за тази методика — Болд разбираше и вникваше в сложността на взаимоотношенията между убития и убиеца. С това, че изследваше тези взаимоотношения, той нито искаше да прикрива нещо, нито да хвърля прекалена светлина върху друго. А това, че доста често в такива случаи се налагаше да балансира между сериозното и гротескното, беше неизбежно.

— Сигурна съм, че майка ми имаше предвид, че ви съчувства — намеси се Клодия, правейки опит да отслаби нанесения удар и да помогне и на майка си. — Ние оценяваме това, което правите, за да откриете убиеца на Доро — ако подобно нещо се е случило. На мен нещата ми се струват малко невероятни. Палеж? Убиец? И Доро? Накратко казано — твърде много става.

Болд беше подготвен за такъв род недоверие. Въздържа се да им каже, че никой — никой! — до този момент не беше допуснал възможността за убийство, освен от телевизията. Даже родителите на добре известни наркодилъри оставаха като гръмнати от смъртта на децата си. Болд изрече думи, които му се искаше да не беше произнасял:

— Може ли да ми разкажете за Дороти?

Майката бързо примигна. Това беше моментът, в който работата му и същността на тази работа влизаха в противоречие. Клодия се отзова веднага:

— Доро се разведе преди две години. Боб е архитект. Доро пише — пишеше — за едно списание по градинарство, а също и за някои списания за хранителни стоки. Тя… беше по вина на Доро… разводът.

— Не беше по нейна вина! — изръмжа майката.

— Тя се влюби в друг мъж, майко. Значи беше по нейна вина. — На Болд Клодия каза: — Но го загуби. Приятелят й умря от рак два месеца след развода. Ужасно беше. За всички — допълни тя. — На процеса й отнеха детето. Получи право само на свиждане. Цяло нещастие.

— Тя беше нещастната — коригира я майка й.

— Но тя не показа неприязън. Отнесе се с разбиране към решението на съда, колкото и да й беше неприятно. Разговаряхме за това. Нито се зае да заплашва Боб, нито нещо подобно.

— Беше чудесно момиче — отрони се от устата на майката.

— Човек свиква с присъствието на някои хора и очаква те цял живот да са край него. А идва момент, в който те си отиват. Толкова много неща ми се иска сега да й кажа.

Болд кимна. Това също беше чувал хиляди пъти при подобни разговори.

Клодия продължи:

— Знам какво търсите, сержант. Или поне така си мисля. Но просто няма такова нещо. Боб никога, никога не би направил подобно нещо. Няма начин.

Тя за миг се поколеба дали да продължи, хвърли изучаващ поглед към Болд и избълва на един дъх служебния и домашния телефон на бившия съпруг, разбирайки, че Болд ще иска да си поговори с него. Права беше.

Сержантът попита:

— Беше ли собственичка на къщата?

— Живееше там под наем — отвърна сестрата. Майката като че не чуваше нищо. Клодия продължи: — Имате предвид дали я е застраховала, така ли? Запалила е къщата заради застраховката, обаче тя самата е попаднала в капана на пожара.

Тази жена притежаваше бърз ум и способността ясно да формулира мислите си. Така я възприемаше Болд.

— Проверяваме всички възможни версии — смънка той.

— Смятам, че тази ваша версия е напълно погрешна — обади се майката. — Някой е убил Дороти. Но защо?

— Нали затова ни повика сержантът — прекъсна я, натъртвайки на всяка дума Клодия.

— Не се отнасяй снизходително с мен, скъпа. Аз съм ти майка. Зная много добре какво се опитваме да правим тук сега: да открием кой е имал причина да убие Дороти. Но това е абсурдно! Нима не разбирате? — обърна се тя към Болд.

— Детето за последен път е видяло майка си…

— В деня преди пожара — довърши бързо Хариет.

— Два дни преди това — не се съгласи с майка си Клодия.

И такова нещо беше очаквал Болд. Всеки факт представляваше нещо като течна маса, а не солидна конструкция, която да не може да се разпадне. Ако разполагаш с показанията на петима свидетели, бъди готов да се сблъскаш с пет различни версии — понякога коренно различни.

Клодия изрече с уверен тон:

— Два дни преди това. Спомняш ли си вечерята, майко?

Майка й я изгледа косо и след моментно размишление на лицето й се изписа разочарование.

— Два дни, права си.

— Бащата дойде ли да прибере детето? — попита Болд.

— Не е в неговия стил. Съмнявам се, че го е направил.

Майката каза:

— Не. Доро го върна на баща му.

Клодия обясни:

— Доро беше по-отстъпчивата от двамата.

Ако им се отдадеше възможност, в рамките на приличното, те щяха да излъжат, за да получат попечителство над детето — сигурно горяха от нетърпение да сразят бившия съпруг. Ако не успееха в това си начинание, и самият Болд щеше да се почувства разочарован. Дали пък Дороти Инрайт не се беше самоубила, зачуди се той. Не откъсвайки поглед от сестрата, той каза:

— Дороти е била градинарка. Както става ясно, много веща. Предполага се, че трябва да е използвала и тор и сигурно се е запасила с най-различни торове, необходими й за работата.

— Държеше ги в бараката зад къщата, не в сутерена. — След което добави: — Нямаше навик да майстори бомби в свободното си време, ако за това намеквате. Да не забравихте, че всеки е невинен до доказване на противното?

— Да майстори бомби ли? — обади се майката.

Дъщерята обясни:

— Можеш да направиш бомба от изкуствен тор и нафта, майко. Детективът има предвид…

— Нищо — намеси се, за да я прекъсне Болд. — Нищо нямам предвид. Просто задавам въпроси. По-лесно ще бъде за всички, ако просто търсим отговори на въпросите, а не се опитваме да правим заключения.

— Разбирам накъде клоните с тези въпроси — предупреди го сестрата на жертвата.

— Аз не разбирам — намеси се майката.

— Той смята, че Доро е замислила нещо ужасно. Той е полицай, майко. На тях в характера им е да са мнителни.

— Не характерът, а работата ни е такава — поправи я Болд, впил поглед в нейния. — Надявам се сега разговорът да потръгне.

Той отправи следващия си въпрос към майката, надявайки се поне веднъж да избегне намесата на сестрата. Майката изгледа неодобрително дъщеря си.

Болд попита:

— Знаете ли да е правен ремонт на къщата? Поръчан от собственика например?

Хариет отвърна:

— Не. Поне аз не знам за такова нещо. Тя се чувстваше много добре в тази къща.

Ориентирайки се към приключване, Болд попита Клодия:

— Да ми кажете за приятелите й от по-ранните години? Или за някого, с когото на всяка цена трябва да се срещна?

— Разбирам, че вие просто си вършите работата, сержант. Оценявам усилията ви. И ви се извинявам. Просто не мисля, че има нещо за разказване. Доро беше чудесен човек. Изобщо не заслужава това.

— А и не знаем, нали така — обади се майката, — не е била моята Дороти? В пожара, искам да кажа. Хората ви не са го доказали, нали така?

Това беше критичен момент и Болд се беше надявал да могат да го избегнат. В този момент им поднесоха чая и кифличките и това му спести отговора. Стягането под лъжичката стана по-силно и болезнено. „Зимната градина“ като че беше позагубила от блясъка и пищността си; движенията на сервитьорките като че изгубиха ритъма и изяществото си. Пианото в другия край като че започна да звучи фалшиво. Лепилото, което държеше света цял, се беше разсъхнало. Болд се усети блудкав. Евтин. Някакво си ченге, което не изпитваше ни най-малко съчувствие и жалост. Една жена беше мъртва. Никой не искаше нито да говори за това, нито да го потвърди. Тя беше водила напоследък тъжен живот и беше умряла от тъжна смърт; и Лу Болд разбираше дяволски добре, че никакво разследване нямаше да успее да я върне на белия свят. Майка й щеше да продължи да живее с надеждата, че в пожара е бил някой друг. Сестра й щеше да продължи да я защитава, въпреки че нямаше нужда от такава защита. Болд щеше да продължи със своите въпроси. В работата на Болд жертвата определяше накъде ще поеме разследването, но то се правеше не заради жертвата, а заради убиеца, заради баланса!

По-рано същия ден беше видял умряла котка встрани от шосето и този факт го беше изпълнил с чувството за трагична загуба. В представите си той пренесе Дороти Инрайт, жената от снимките пред него, на същото място встрани от шосето — гола, с лице към земята, убита на място. Той седеше с молив и бележник, изпълнен с отчаяна решимост да открие виновника. Смъртта принуждаваше хората да се отказват. Но не и Лу Болд, тя го мотивираше. Той се чувстваше зле заради това; не се харесваше. Дороти Инрайт нямаше явни врагове. Болд можеше да състави дузина сценарии, свързващи пожара и жената, но само защото това му беше работата — ден и нощ; работата му беше да измисля сценарии, версии, хипотези и да ги проследява от началото до края, за да открие нещо за Инрайт, което би могло да му върши работа.

— Не си взехте нищо — каза му майката.

— Не.

— Не ви харесва ли?

Кифличките ли имаше предвид, или разследването, зачуди се той, осъзнавайки моментално, че това нямаше значение; отговорът му и в двата случая беше един и същ.

— Не — каза той.

Тъй като всички документи на жертвата бяха изчезнали в пожара, той им поиска разрешение да установи контакт с банката и финансовия ревизор на Дороти, за да се запознае с баланса на финансите й. Майката не видя нищо лошо в това и даде съгласие.

— Имам зрителен спомен за Доро в градината й — сети се сестра й. — Слънцето осветява косо лицето й. Тя беше много красива. Ръцете й ровят в пръста. Плеви, сади. Тя много се смееше, Доро, много. Имаше този навик — допълни. — Последните две години доста се промени. Но независимо от всичко си я спомням усмихната. Пазя този неин образ и даже не знам дали е реален или въображаем — просто защото така искам да я помня. И най-странното е, че точно това няма значение. Този спомен ми е останал. Усмивката й. Удоволствието, че е на въздух и се занимава с растенията си. Радостта, че е майка. Тя обичаше малкия Кени.

— Решението да й отнемат Кени разби сърцето й — допълни майката. — Тя не успя да се възстанови напълно от този удар, така смятам.

— Беше ли изпаднала в депресия, да не е започнала да пие или нещо подобно в дните преди пожара?

Клодия каза, натъртвайки на всяка дума:

— Тя не се е самоубила, сержант. Нито нарочно, нито случайно. Държеше всичко необходимо за работа в градината в бараката зад къщата. На грешна следа сте.

— Това да или не на въпроса ми за депресията? — попита раздразнен Болд.

Картината с умрялата котка и с Дороти Инрайт, заела мястото й, като че се беше впила в мозъка му. Първото нещо, което беше осъзнал, след като започна работа в отдел „Убийства“, беше колко крехък е животът, колко лесно можеше да се загуби. Както пресичаш улицата. Ако си дете, докато се замервате с останалите деца с камъни. Ако си сама жена, и се прибираш вечер в празната си къща. Вчера си бил на белия свят, утре вече те няма. А ако смъртта пораждаше въпроси, работата на Лу Болд беше да им намери отговорите или да помогне на другите да открият тези отговори вместо него. Всичко, от което се нуждаеше, бяха само няколко отговора. Не можеше да си представи тази жена да подпали взета под наем къща. Хората не посягат към огъня, за да се самоубият. Проблемите около Дороти Инрайт според него бяха другаде — най-важно за него беше да разбере защо тя не беше изтичала от къщата, когато се беше появил огънят; нали нямаше взривяване. Бяха я видели да се разхожда из къщата, вероятно с нещо е била заета, няколко минути преди да лумне пожарът. Предполагаше, че трябва да е имала възможност да избяга, особено след като пожарът е започнал от центъра и после се е разпространил из цялата къща. Не я е бил хванал в капан, защото е нямало как да блокира всички изходи. Защо не беше избягала тогава?

Имало ли е някой друг в сградата с нея?

— Дороти имаше проблеми — каза му майката, — но беше изненадващо бодра и в добро настроение, нали така, скъпа?

— Без съмнение — съгласи се Клодия. — Тя беше забележителна жена, сержант. Имаше превъзходно държание.

— Кой би поискал да я убие? — възкликна майката с тон, по-висок от обичайния за лековатите разговори в „Зимната градина“.

Няколко посетители извърнаха глави. За щастие само Болд ги забеляза.

Двете жени, които седяха на една маса с него, не ги забелязаха. Очите им бяха пълни със сълзи.