Без шанс за разпознаване

66.

Бен доближи лице плътно до ограда от бодлива тел, деляща го от самия склад, достъпът до който се осъществяваше през автоматизирана порта, ръцете му здраво стискаха металните жици. Лицето явно беше отключило вратата със специален ключ, която преди той да дойде сигурно е била заключена. Макар Бен много да искаше да разбере къде е отишъл, окото му насочи поглед не към безкрайната редица от складови помещения, а към монетния телефонен автомат точно до самата врата с надпис „офис“.

Монетният автомат го привличаше с магнетична сила. Щеше да се покатери по оградата, да я прехвърли, да притича през павираната алея (стори му се поне километър широка) и да хукне към телефона. За да позвъни на Дафи. Да й каже, че Лицето е в „Складирай тук“ на шосето, водещо към летището. Какъв герой! След това ще се прехвърли обратно през оградата. И ще завърти като луд педалите. Такъв план му се оформи в главата. Най-трудното щеше да бъде да изкатери отново оградата, но след като бе катерил двадесетметрови дървета, защо да не се справи с триметрова ограда?

Огледа се наоколо, за да види дали не може да измисли нещо друго. Шосето, водещо към летището, изглеждаше безкрайно и в двете посоки, а трафик по него не се виждаше. Фабриките покрай шосето бяха затворени. Спомни си, че беше преминал покрай някакъв изоставен хотел, но той му се стори далеч по-ужасяващо място, отколкото телефонът, отстоящ само на двадесетина метра оттук.

Раздвоението му идваше от чувството, че това, което прави, е лошо. А това раздвоение караше стомахът му да се свива. Прехвърлянето през оградата не беше по-различно от вмъкването в микробуса на Ник. Питаше се дали в пределите на доброто влизаше и да постъпиш зле в името на добро дело. Не му трябваха повече проблеми. И без това си имаше доста на главата. В толкова проблеми се беше забъркал…

Огледа се отново за наближаващи превозни средства и започна да се катери.

Изненада се колко нестабилна и скърцаща се оказа телта. Дрънчеше като удрящи се една в друга консервени кутии. Този шум го изплаши до смърт и вся паника у него. Колкото повече беше скърцането, толкова по-бързо се катереше той — а колкото по-бързо се катереше, толкова повече беше скърцането. Разумът му казваше да намали скоростта, да забави ход. Краката му обаче поддържаха трескав ритъм. Колкото по-бързо се катереше, толкова по-често не успяваше да се задържи върху телта, краката му се плъзваха надолу и той висваше само на ръцете си, трескаво търсейки опора, краката му се опитваха като че да пробягат по оградата, а при висенето телта се врязваше силно в пръстите му и му причиняваше ужасна болка.

Най-накрая стигна края на оградата и прехвърли крак, оказа се, че крайчетата на бодливата тел са отрязани по-високо. Колкото и внимателно да се прехвърли над тях, панталоните му се раздраха и телта прободе хълбока му, викът му разцепи въздуха, преди още мозъкът му да успее да подаде заповед за мълчание. Всичко това не спря краката му и те продължиха да работят, докато Бен не се реши да скочи.

Каква глупост, помисли си той, докато тичаше към телефона. Човек трябва да е глух, за да не е чул вика му. Абсолютен глупак!

Нямаше нужда някой да му казва какво беше направил: беше провалил нещо, което се очертаваше да е страхотно. Усещането за провал беше така всепоглъщащо, че още докато преодоляваше огромното павирано пространство между оградата и телефона, го обзе луд страх и му се прииска да се покатери и прехвърли оградата в обратна посока и да изчезва колкото се може по-бързо оттук. Отново краката му като че действаха абсолютно самостоятелно и го носеха към телефона, който му се струваше като оазис сред безбрежна пустиня.

Ръката му трескаво затърси монета в джоба на панталона му. Нищо. Нямаше начин да избере Дафи. Тогава набра 911 — номер, до който като че му ставаше навик да прибягва.

— Служба „Спешни случаи“ — отзова се мъжки глас.

— Обажда се Бен… Бен Сантори — мразеше да се представя с тази фамилия, фамилията на истинския му баща беше Райс и му звучеше много по-добре. — Предайте съобщение на Дафи Матюс. Тя е полицайка…

— Извинявай, млади човече, но ние не…

— Тя е полицайка. Не ме прекъсвайте! — изсъска той в шепота си. — Тя се намира в моята къща — С-А-Н-Т-О-Р-И — изрече фамилията си буква по буква той. — Обадете й се. Кажете й, че съм с мъжа с особеното лице. С особеното лице — това й го кажете непременно. Много е спешно…

И той замълча. Счу му се, като че се отвори врата на гараж. „Лицето!“, помисли си той. Ето го отново — същия звук, сега сигурно вратата се затваряше. Той тръшна слушалката на мястото й и се приготви да хукне към оградата. Лицето го беше чуло да катери оградата — вероятно идваше, за да провери какво става.

Складовите помещения бяха изградени на дълги редове, Бен се намираше в този край на редицата, който беше по-близо до портата. В края на редицата от складове гаражи забеляза отново да се издига телената ограда и се запита дали няма да е по-безопасно, ако изтича дотам и не се опита оттам да се прехвърли навън, но да бъде по-далеч от централния вход. Притаи се в сянката на сградата, по-изплашен от всеки път, когато оставаше насаме с Джек Сантори и лошото му настроение. Придвижи се на около метър и спря, ослушвайки се, оглеждайки се, сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

И тогава видя издължената сянка на мъжа да се плъзга по паважа от дясната му страна. Това беше Лицето, тръгнало на проверка.

Тръгнало да го търси.