Без шанс за разпознаване

58.

Дафи се настани в един стол в маломерната стая на „Техническо обслужване“. Стените до тавана бяха закрити от метални рафтове с магнетофони, касетофони и видеоуредби по тях. Въздухът вътре беше спарен, миришеше на пот и прегоряло кафе. Тя зареди видеокасетата със записа от автомивката и натисна PLAY.

Бен не беше при Емили, не беше и на плаващата къща. Емили беше заплашила, че ще подаде оплакване срещу нея. Дафи не можеше да повярва как в един миг всичко около разследването така се беше объркало. Държеше себе си отговорна, защото тя беше първоизточникът на убеждението, че приликата с майка му щеше да се окаже решаваща за Джони Гарман и щеше да го накара да действа. Имаше чувството, че цялото й образование и специализация я бяха подвели. Така беше убедена, че клопката ще сработи. Още не можеше да повярва на случилото се и искаше да види записа, за да се увери отново със собствените си очи. Записът наистина се оказа с много по-чисто изображение, отколкото по време на прякото транслиране.

Джони Гарман влезе в колата, загледа се известно време в снимката на Бен, след това огледа прозорците в предната част, после в задната част, за да прецени доколко са замърсени, напръска ги от вътрешната страна с препарата от бутилката в ръката си и се зае да ги търка с кърпата. Беше влязъл в колата и затворил вратата, действаше ефикасно и бързо. Почисти предното стъкло, страничните стъкла, огледалото за обратно виждане и таблото — в тази последователност. За нейна изненада той отдели доста време, за да почисти лепкавото петно, за което специално му беше споменала Мартинели.

В пролуката, след като колата беше слязла от миялната и преди да влезе в сушилнята, Гарман слезе и се качи отзад, за да почисти задното и страничните прозорци. Наведе се и за момент изчезна от екрана, появявайки се след това с пепелник в ръка, чието невидимо съдържание изсипа в торбата, прикрепена за колана му. След като колата стигна края на конвейера, той слезе от нея и затвори вратата.

Изобщо не беше погледнал в кутията.

Тя върна записа в началото и го прегледа кадър по кадър в забавен каданс, надявайки се по този начин да съзре някакво действие, убягнало й, докато касетата се беше въртяла с нормална скорост. Гарман си свърши работата и излезе от колата. Изчезваше от екран, когато седеше на задната седалка, не на предната — а това изобщо не беше от значение. Направо не беше за вярване!

С течение на годините тя беше развила определени инстинкти по отношение на работата си и на пациентите си. Можеше да усети кога заподозреният я лъжеше, както и усещаше кога казва истината. Знаеше кога да притисне и кога да отпусне натиска, кога да устройва психологически етюди и кога да говори направо. Джони Гарман би трябвало да се хване на стръвта, убедена беше в това. Записът показваше обаче, че е сгрешила.

Извади касетата и я остави настрана. Екранът беше станал небесносин. Изключи уредбата, усещайки в устата си горчивия вкус на провала. Дани Коч от „Техническо обслужване“, който от край време беше увлечен по нея, я настигна в коридора и й подаде раницата на Бен, в която Мартинели беше пъхнала видеокасетата и я предала на Ла Моя. Това отново я върна към мисълта за момчето и втория голям шок за деня. Влезе в колата си и пусна раницата на седалката до нея.

Дафи потегли със запалени фарове в ранния вечерен дъжд, който затягаше още по-здраво обръча на надвисващия над града мрак. Мокрият път не я накара да намали скоростта — и така стигна до първия светофар. Винаги караше бързо, а тревогата й за Бен я подтикна още повече да увеличи скоростта. Жълта светлина смени зелената. Дафи превключи на по-ниска скорост и натисна с носа на обувката си спирачката, задницата на колата й леко се занесе, но тя веднага коригира отклонението с волана. Червена светлина замени жълтата. Дафи отново превключи на по-ниска скорост и натисна здраво спирачката. Гумите срещнаха съпротивата на асфалта без свистене и колата рязко намали.

Раницата на Бен полетя от седалката и падна на постелката долу.

Колата леко се наклони напред и спря, разклащайки се върху ресорите.

Дафи се наведе, протегна ръка към раницата и я издърпа обратно върху седалката, улавяйки я за една от черните дръжки.

Светлините се смениха последователно, но тя не забеляза нищо.

Шофьорът на колата зад нея натисна клаксона, но тя не чу нищо.

Колите започнаха да я заобикалят, бързайки да не изостанат от разрешеното от зелената светлина движение, един от шофьорите, изравнявайки се с нея, й показа среден пръст. Дафи не забеляза и това. Вниманието й беше изцяло погълнато от раницата. В съзнанието й се въртеше видеозаписът — първото поглеждане на Гарман назад, след това моментното му излизане извън кадър — тя беше успяла да преброи до две, преди той отново да се появи с пепелника, чието съдържание след това изсипа в торбата.

Раницата лежеше на задната седалка — самата тя я беше оставила там. Същата раница, която в момента гледаше. Защото там, в пъхнатия зад прозрачна преграда, направена точно с тази цел, етикет се четеше името и фамилията на Бен и адреса на къщата му на улица „Джексън“. Даже телефонният номер беше изписан, забеляза тя.

На Джони Гарман не му беше необходимо да отваря кутията. Адресът, който му трябваше, го очакваше на задната седалка, нещо, което беше разбрал, още докато се качваше в колата. В съзнанието на Дафи отново се завъртя видеозаписът — епизодът с моментното изчезване на Гарман от кадър и появата му с пепелника. Раницата на Бен лежеше на задната седалка. Гарман беше имал време да прочете и запомни адреса. Полицията беше установила наблюдение над погрешен адрес. Ако изобщо тази вечер Гарман наблюдаваше някоя къща, то това беше къщата на Сантори на улица „Джексън“, а не на „Лейкууд“, сто и четиринадесет, с Мартинели вътре в нея.

Причината, поради която направи обратен завой, без да се съобразява с насрещното движение, беше не Болд или разследването; тя мислеше за Бен и за това, че не си беше направила труда да провери неговия дом, където беше възможно в паниката си да е потърсил убежище. Нямаше да уведомява Болд и останалите. Не още. Те щяха да настояват Мартинели, а не Дафи да влезе в къщата на улица „Джексън“, загрижени повече да щракнат капана около Гарман, а не за чувствата на уплашеното момче беглец.

Дължеше това на Бен — не искаше той отново да се почувства подгонен.

Изобщо не й дойде наум, че отдалеч, в припадащия здрач, фигурата й изглеждаше досущ като на Мартинели.