Без шанс за разпознаване

13.

Иззад дебелите стъкла на очилата очите на Бърни Лофгрийн изглеждаха като половинки сварени яйца. Лофгрийн се извисяваше на около метър и шестдесет и пет над земята, беше плешив и с наднормено тегло. Облечен беше със зелени панталони, виснали като чувал, и закопчана догоре синя риза „Оксфорд“ без вратовръзка. Във всяка служба от градската управа, включително и в полицейските управления, винаги имаше по някоя своеобразна звезда, но Лофгрийн беше извън всякакви класации. Като старши специалист по идентифицирането имаше две десетилетия зад гърба си и нюх за анализ на събрани доказателства. Често новобранци, виждайки го за пръв път на местопрестъплението, казваха за него, че притежава шесто чувство. Но усетът му нямаше нищо общо с паранормалното; всичко беше въпрос на обиграност. Лофгрийн просто си разбираше от работата.

Той, Болд и съдебният лекар, доктор Роналд Диксън, си обичаха професията. Може би това ги беше превърнало в близки приятели и съмишленици. Бибоп-джазът допълнително подплатяваше приятелските им чувства, но именно посвещаването им на работата беше изиграло основната роля за установяването на доверието помежду им, беше се превърнало в спойката между тях. Щом Лофгрийн твърдо държеше на свое мнение по някакъв повод, Болд напълно му се доверяваше и го вземаше на въоръжение в по-нататъшната си работа, независимо колко му се беше искало да му опонира.

Малцина в управлението биха прекосили града в ясна есенна утрин, за да седнат в кухнята на колега, за да побъбрят по работа. Бърни Лофгрийн беше един от тях. Заради него Болд направи цяла кана кафе, зареди албума на Скот Хамилтън и наряза пъпеш. Почисти го от семките, махна корите и подреди нарязаните парчета в чиния. Лофгрийн пристигна точно в този момент.

— Да не би да не си спал цяла нощ? — попита го Болд.

— Отидох в службата в пет часа и веднага се залових с отпечатъците, но не заради черните ти очи. Твоят лейтенант мазник ме засили веднага да се хващам на работа. Носят се слухове, че има втора жертва. Новината е, че вече го водят сериен подпалвач. Даже са му прикачили и име: Начетения. — Той сви устни. Лофгрийн, цивилен служител в полицейското управление — Сиатъл, постоянно беше залъгван с обещания от политици при всяка кампания. — Знаеш ли колко стълби се продават в Сиатъл всяка година?

— Нямам представа — отвърна Болд, мислейки си в същото време: „Прекалено много“.

— И аз.

Дребният мъж се разсмя, а винаги, когато го правеше, притваряше огромните си очи и клатеше глава, сякаш всеки момент ще кихне. Нямаше друг като Бърни Лофгрийн на света.

Болд сложи парченце пъпеш в устата си и зачака събеседника си да премине по същество. Лофгрийн имаше особен начин да губи времето на другите.

— Сигурно не ти е направило впечатление, обаче и аз подминах факта, че при стълбите разстоянието между страничните греди — ширината на стълбата, се оказва много важно. А ние притежаваме великолепни отпечатъци на тези греди, все едно сме се сдобили с отпечатъци от пръсти. Самоудължаващите се стълби, предназначени за продажба на частни клиенти, каквито можеш да си купиш в магазини на едро и магазини за намалени стоки, се продават с най-различни ширини. Някои производители предлагат шейсетсантиметрови, други — шейсет и пет сантиметрови или седемдесетсантиметрови — всичко зависи от якостта на скъсване на използвания материал, обикновено алуминий или алуминиева сплав. Стълбите за частни клиенти според стандартите трябва да са с основи с малки размери, които да се захващат стабилно за долната опорна повърхност, за да се предотврати залитането на стълбата. При всяка фирма нарезът върху захвата е различен, какъвто е случаят с различните видове нарези по автомобилните гуми. Ние търсим стълба, произведена от „Вернер“. Тази информация е много важна, защото се оказва, че стълбата не е от онези, които си купуваш за домашни нужди. Във „Вернер“ произвеждат стълби от дърво, алуминий и фибростъкло. Отпечатъците, които си открил, са от сериите от фибростъкло, и то от така наречените професионални модели за елтехници, монтьори, художници.

— А за пожарникари? — попита Болд.

— Там фибростъклото не върви. Лесно възпламенимо е. За пожарникарските стълби се използва алуминий. Или стоманена сплав, за куките и стълбите.

— Търсим ли някакъв определен модел? — попита Болд.

Добре познаваше Бърни и знаеше, че той няма да дойде при него с наполовина свършена работа; просто не бързаше да съобщи на Болд добрите новини.

— Модел на „Вернер“, самоудължаваща се стълба от фибростъкло, с шейсет сантиметра разстояние между страничните греди — заяви с гордост Лофгрийн. — Изработена в периода между юли деветдесет и трета и август деветдесет и четвърта. Продадена най-вероятно през деветдесет и пета. През септември деветдесет и пета са сменили нареза върху основите и материала, от който се изработва захватът.

— Имаш ли представа колко такива шейсетсантиметрови стълби на „Вернер“ са били продадени в нашия регион?

— Никаква представа нямам — отвърна Лофгрийн. — Това вече е твоя работа. — Той допълни: — Но не са много. Това е най-добрият модел от серията, а за периода деветдесет и четвърта-пета са имали само един магазин на едро в Западен Вашингтон.

— Чудесна работа, Бърни — кимна Болд.

Лофгрийн намести очилата на носа си, впери уголемените си очи в сержанта и напъхвайки парченце пъпеш в лакомата си уста, каза:

— Какво? Мислиш, че съм открил само това? — Преструвайки се на обиден, той със замах скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стола. — Значи толкова малко вяра имаш в мен.

После подаде на Болд черно-бяла полароидна снимка на отпечатъците от мястото на пожара.

— Отпечатъците са отделна наука — започна обясненията си той, изтъквайки собствената си значимост, както правеше винаги при удобен случай. — Която изобщо не може да се нарече точна, за съжаление. Но, както вече казах, можем да направим някои изчисления, като се вземат предвид някои математически съотношения при натиск върху пръст, като се отчете и съдържанието на вода.

— Да не искаш да ми кажеш, че можем да отгатнем какво е теглото на човека, катерил се по стълбата?

— Да пресметна — коригира го намръщен Лофгрийн. — Ти гадаеш, аз смятам. Нека бъдем наясно, Лу. Ние правим замервания, изпитания, симулации, анализи, изследвания. И да си играя на отгатване? За какво мислиш ми плащат?

Болд предпочете да замълчи.

— Натискът върху пръст е трудно да се възпроизведе, да се замери, а не разполагах с много време, както знаеш. Но ако ми отпуснеш няколко дни, ще мога да ти дам сведение и за максималното и минималното тегло на твоя катерач, а по този начин ще можем да определим и височината му. А за нишките от плат — между впрочем установих, че са такива — ми дай още четири дни.

— Може ли да ми приготвиш паметна записка с информацията за стълбата? — попита Болд. — Искам да запозная Ла Моя с нея.

Лофгрийн подаде на Болд исканата паметна записка, написана на ръка.

— Считай го за свършено — каза. — И не ме търси, аз ще ти се обадя.

Реакцията на Болд на това предупреждение беше чисто физическа — той сви ръка в юмрук и го размаха пред гърдите си.

Лофгрийн излапа последното парченце пъпеш, изправи се и тръгна към изхода.

— Благодаря за кафето — подхвърли небрежно.

Болд го проследи с очи до вратата, по алеята, не спирайки да дъвче пъпешовото парченце. Случаите, стигнали до съда, разчитаха твърде много на доказателствата, което превръщаше Бърни Лофгрийн в най-оспорваната, но и в най-влиятелната личност в полицията. Един цивилен. С добро отношение към и с добър слух за бибоп-джаз-тромпета.

Болд продължаваше да стиска паметната записка в ръката си: все пак едно доказателство, черно на бяло.