Без шанс за разпознаване

51.

— Какво ще кажеш? — попита го Дафи.

Болд и Дафи стояха в най-вътрешния край на паркинга зад изоставения пазар на Осемдесет и пета улица, отстоящ на четири пресечки от автомивката. Наблюдението на заподозрения продължаваше, а Болд биваше осведомяван за курса на събитията през апаратчето в ухото си.

Първото, което го порази, беше колко старо изглеждаше тиксото, използвано за закрепването на училищна снимка на Бен в най-крайния ъгъл на предното стъкло.

— Как го правят това? — възкликна Болд, докосвайки тиксото.

Изглеждаше така, сякаш цяло лято се беше пекло на изгарящата слънчева светлина.

— Значи така — каза Дафи с негодуващ тон. — Виждаш какво е положението, а питаш единствено как така тиксото изглежда толкова старо?

Тя имаше предвид цялостната инсценировка във вътрешността на колата. На пода пред тази част на предната седалка, предназначена за пътника, лежаха разпилени няколко листи от тетрадки на Бен, запълнени с неговия ужасно нечетлив почерк и неправилно изписани думи. Дафи ги беше взела от плаващата си къща. Върху тях имаше кален отпечатък от гуменка, а до него върху постелката на пода — смачкана чаша на Макдоналдс от млечен шейк. На плота под предния прозорец беше сложено малко камионче „Тонка“, обърнато обратно, на задната седалка — играчка „Редник Джо“ и голямо пластмасово копие на космическия кораб на Хан Соло от „Междузвездни войни“ — всичко това беше на Бен. И на пода пред задната седалка лежаха пухкав пуловер и износени гуменки. На самата седалка беше сложена една от трите раници на Бен, която Дафи беше взела, без да го пита. От огледалото за обратно виждане висеше посребрен кръст на подходяща верижка — това в случай, че подборът на жертвите се водеше и от религиозни подбуди.

— Всичко е много убедително — въздъхна Болд. — Аз нямаше да се сетя за снимката — призна той.

— Трябва да създадем представа за наличие на дете, но не и да използваме самото дете за примамка.

— Много е убедително — повтори Болд.

— Момчето се превръща в мотив за действие при него, Лу — каза тя с абсолютна увереност. — Приликата с майка му и наличието на дете. Една от грешките ми беше, че изобщо не обърнах внимание на ролята на детето.

— Успя да ме убедиш — кимна той. — Сега ни остава единствено — продължи, оглеждайки колата от външната страна — хубавичко да я нацапаме отвън.

В три и петдесет следобед Мартинели, облечена в дънки и пуловер, влезе с форда си в автомивката, притежание на „Лукс уош“. Атмосферата в специалната кола за наблюдение на полицейското управление — Сиатъл, която отвън изглеждаше като кола за почистване на боклука по уличните платна, беше страшно напрегната, но ни най-малко не непрофесионална. В тясното пространство се бяха побрали видеотехника, радиостанции и Болд и Дафи, седящи почти един върху друг.

Появата на Мартинели беше точно планирана, колата й се вля в опашката за конвейера във време, когато щеше да бъде ред на заподозрения — вярваха, че човекът в автомивката е Джонатан Гарман — да мие прозорците от вътрешната част. Четирима работници вършеха тази работа на ротационен принцип — редът, по който се сменяха, беше установен с помощта на двама цивилни агенти.

Вътре в специалната кола за наблюдение видеомониторът започна да пращи и присветва, образът на Мартинели внезапно стана зърнест и мъгляв.

— Какво става? — попита Болд.

— В една автомивка има доста метални части — отвърна техникът, поддържащ връзката. — Предавателят е скрит под задната седалка, а антената е под колата. Никоя система не е перфектна. Затова в колата сме монтирали записваща камера. Записаното от нея ще бъде с чист образ.

Екранът продължи да присветва и пращи, каналът, настроен на радиовръзка с Мартинели, се пълнеше със статично електричество.

— Вътре съм — докладва тя.

На екрана картината се модифицира до подскачащи вертикални ленти, след това заплуваха и черни хоризонтални линии.

— Не ми харесва това — промърмори Болд.

— И на мен не ми харесва, сержант — сви рамене техникът. — Ще опитам да го оправя.

Дафи беше екипирана с микрофон и слушалки, оформени като шлем на главата й. Тя се свърза с Мартинели, за да се увери, че се чуват.

— Чувам те идеално — обяви Мартинели.

Физическата й прилика с образа от снимката на Даяна Гарман беше поразителна — благодарение на усилията и уменията на Джоф Джефрис от театър „Пето авеню“.

Когато видеовръзката ставаше добра, на екрана се явяваше картина от цялата предна седалка на форда, с широк ъгъл на визиране, от едната до другата врата.

През микрофона на Мартинели долетя мъжки глас:

— Не ни е позволено да пипаме личните ви вещи, госпожо. Трябва да ги приберете, ако ще чистим вътре в колата. Ще дойда след малко.

Дафни зашепна в ухото на Мартинели:

— Нищо не пипай.

Искаше всички примамки да са на местата си.

— Действай, както си знаеш — каза Мартинели на мъжа.

Агентите, които наблюдаваха срещуположния край на автомивката, докладваха, че работникът, с когото беше говорила Мартинели, вече чисти вътрешността на колата. Гарман щеше да се включи по-нататък.

Върху екрана се появиха лицата на двама негри, чистещи с прахосмукачки.

Мартинели докладва, че се отправя към зоната, където шофьорите изчакваха, докато трае процедурата.

Фордът вече беше в конвейера. Без да сваля очи от монитора, Болд попита Дафи:

— Какво мислиш?

— Имам чувството, че всичко ще мине добре. Само дано Мартинели да издържи.

Още докато говореше, на екрана настъпи раздвижване — един мъж седна на предната седалка, с кърпа в едната ръка и спрей почистващ препарат в другата. Видеосигналът в момента беше лош. За няколко секунди екранът стана черен, последван от мътна сянка на фона на трепкащата зърнеста картина — най-вероятно беше рамото на работника или темето му, докато енергично чистеше прозорците отвътре, стъклото на контролното табло и огледалото за обратно виждане.

— Върви! — каза Дафи на Мартинели, представяйки си как полицайката тича към колата, сякаш е забравила нещо.

— Покажи си лицето, приятел — призова Болд мияча на прозорците.

— Помни, че си развратница — продължи Дафи в микрофона. — Лоша майка. И че точно сега си в безизходно положение.

Мартинели извади слуховото апаратче от ухото си, както се бяха условили, и се запъти към Джони Гарман, поклащайки предизвикателно бедра, надменна мадама от крайбрежието, която рядко обръща внимание на хората от по-низшите слоеве. Вътре в себе си таеше надежда, че следващите няколко минути ще я изстрелят от патрулен полицай в орбитата на цивилните детективи. Даже не й беше останало време да се обади на съпруга си и да му обясни какво й предстои. Беше свалила брачната си халка и на нейно място се беше показала тънка ивица по-бяла от останалата кожа, на което Дафни Матюс беше реагирала с думата: „Чудесно!“. Не спираше да си напомня, че е разведена, майка, огорчена и преуморена. Нетърпелива. Може би вложеното старание по време на курса за актьорско майсторство, който беше посещавала в гимназията, сега щеше да й се възвърне — правейки по-убедително изпълнението й на ролята, която трябваше да играе. Оценката й тогава съвсем не беше лоша. Но на Дафи Матюс нищо не беше споменала.

— Млади човече — започна тя високо, вдигна ръка, завъртайки я от китката във въпросително ироничен жест, и се взря в огромните очила от разстояние.

Смути го, провокирай го, беше й казала Матюс.

— Млади човече — повтори тя, пристъпвайки право към Джони Гарман с чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.

Не се беше родил с тази кожа на лицето, бяха му я присадили върху главата, пострадала при изгаряне. Реконструкцията не беше добра; носът му сякаш беше моделиран от наслоени едно върху друго и оставени незагладени парченца глина от студент първа година скулптура. Това подобие на нос и скулите бяха единственото, което Гарман излагаше на показ; странно, но на Мартинели й се прииска да види и останалата част от лицето му. Представяше си как изглеждаше кожата около отвора за устата — пластичните хирурзи най-вече се затрудняваха, когато ставаше дума за операция в областта на устата; линията на прехода — ако изобщо имаше такава — между пластиката на лицето му и кожата на шията. Дали имаше коса, зачуди се тя, или носеше перука, което беше по-вероятно.

Той се оказа плашлив. Болезнено срамежлив. Когато се осмели да погледне към приближаващата жена, тялото му потръпна като че раздрусано с електрошок. Беше едновременно стъписан и раздразнен.

Беше с ръкавици, забеляза Мартинели. Тънки ръкавици от волска кожа, много тесни, за да му прилепват на ръцете като втора кожа.

С колкото можеше по-непринуден тон тя каза:

— Моето малко ангелче на тръгване разсипа пуканки отпред. Ето там, отдясно, до предното стъкло. Бъди така добър да го почистиш вместо мен, а?

Мартинели наближи още повече Гарман.

— Нали не те притеснявам? Надявам се, че нямаш нищо против. Не е кой знае какво да изчистиш малко пуканки. — Тя затършува в дамската си чанта, извръщайки се нарочно настрани, за да го накара да се почувства пренебрегнат и отхвърлен. — Пари за един мъничък обяд, искаш ли? Мммм? — Тя държеше еднодоларова банкнота в лявата си ръка така, че той на всяка цена да забележи бледата ивица от липсващата венчална халка. Мартинели напъха банкнотата в ръката му против волята му. Според Матюс осъщественият по такъв начин контакт с него — нарочно по-дълго задържайки ръката му в своята — щеше да бъде завръзката, гарантираща по-нататъшно развитие и развръзка. Докосването й щеше да го погнуси. Той щеше да я ненавижда — заради това, че му беше предложила пари, заради снизходителния тон и поради нежелания физически контакт. — Не е чак толкова студено. — Тя пусна ръката му и вдигна своята към лицето си. — Защо си се увил така? Приличаш ми на къща със спуснати капаци, готова за зимата.

Върна се на предишната тема:

— Сега за пуканките. Ти въобще чу ли какво ти казах?

— Разпилени пуканки — да ги почистя — изрече той с глас, приличен на стържеща шкурка по метална повърхност.

Леден душ като че обля Мартинели — не искаше този човек да я следи.

Каза му:

— Така е по-добре. Благодаря ти. Можех да накарам и моето ангелче да ги почисти, но пък на теб нали това ти е работата?

И тя се отдалечи, отново поклащайки бедра с надменен и арогантен маниер. Не се обърна нито веднъж назад: твърде много странности имаше в него. А това я беше изплашило. Сега имаше нужда от въздух, силната влага и миризмата на почистващи препарати в автомивката само усилиха внезапния пристъп на клаустрофобия.

Болд и Дафи наблюдаваха как Джони Гарман поема с колата към миещото устройство. Той се загледа в снимката на Бен, прикрепена към стъклото, след това в сребърния кръст, окачен на огледалото за обратно виждане. Изми и почисти стъклото, но в същото време преобърна всички играчки, празната чаша от млечния шейк и дрехите. Видяха го как бърше плота, приближавайки се към кутията, в която беше регистрационният талон на колата.

— Отвори я — опита се да му внуши Дафи, в същото време колата попадна под обстрела на струите вода, сипещи се върху нея като порой. — Отвори я — повтори тя, в тона й се четеше силно безпокойство.

В регистрационния талон фигурираше адрес на къща под наблюдение — „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет — къща, иззета от наркодилъри по нареждане на щатската данъчна комисия.

Дафни потрепери — външно отражение на усещането за предстоящото — колебаещо се все още на ръба между предчувствието за добро разрешение и за ужасен край. „Вземи кутията!“, насърчи го мислено тя. За нея друг вариант беше немислим.

— Очертава се сериозен проблем — промърмори Болд, след като на екрана се видя как заподозреният напуска предната седалка и се прехвърля отзад, малко преди да започне подсушаващата процедура.

— Мериън? — повика я Дафи в микрофона, надявайки се по това време Мартинели да беше влязла в дамската тоалетна и да си беше сложила слуховото апаратче, както беше уговорено.

— Тук съм — отзова се нервен глас.

— Започваме втори етап — обяви Дафи. — Изиграй го добре!

Мартинели се запъти отново към зоната за изчакване и се загледа през прозрачната преграда към подсушаващото устройство. На два пъти успя да забележи Гарман вътре в колата, и двата пъти той търкаше енергично прозорците. Време беше. Краката й не искаха да тръгват. Един мъж застана близо до нея. Ърни Уейтс, полицай от „Нравствения отдел“, който беше в охраняващия я екип. „Спокойно, каза си тя. Не си сама.“ Бутна вратата, водеща към зоната на изхода от конвейера, след което плати на човека на касата с банкнота от двадесет долара.

Наближи форда и видя, че блести от чистота.

Последните няколко метра се наложи да измине с по-широка крачка, защото Гарман отвори вратата от срещуположната страна на колата и излезе навън, продължавайки да трие страничния прозорец.

Тя му извика:

— Млади човече! Млади човече! — И продължи, както Дафи я беше инструктирала: — Почисти ли вътре?

Видът му я накара да се вцепени от ужас — срещу нея стоеше човек с широки рамене и много по-висок. Този човек беше съвсем различен от предишния. „Той ме е набелязал“, помисли си тя, водена от интуицията си. Стойката му беше много по-агресивна, уверена и предизвикателна. Тя посочи петно от вода. Ноздрите на Джони Гарман се разшириха. На Мартинели й се зави свят. Но както я беше инструктирала Дафи, отсече:

— На „Лейкууд авеню“ не търпим петната!

Повече не погледна Джони Гарман; жената, за която се представяше, малко се интересуваше от мнението и чувствата на околните. Вместо това отвори вратата, прокара пръст върху плота в основата на предния прозорец и на лицето й се изписа видимо задоволство, че се е освободила от лепкавата бъркотия, която беше сътворило ангелчето й.

Седна зад кормилото и потегли, само след минута вече се усети в безопасност. В безопасност, но докога, запита се тя; положението й беше като на порцеланова касичка прасенце.

Дафи беше като зашеметена. Трябваше да изчакат известно време, преди да могат да прегледат записа, направен във вътрешността на форда. Но и без да го е прегледала, беше сигурна, че Гарман не е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса. Струваше й се невъзможно да е сгрешила в преценката си за него. Но се беше провалила. Друга жена — друга клиентка — предстоеше да умре тази вечер. Тя прошепна:

— Не мога да повярвам.

Болд изглеждаше не по-малко поразен от нея.

— Може би има достъп до системата за регистрация на МПС — предположи Болд. — И така научава адресите. Всъщност ние нищо не знаем за него.

— Не, не знаем — съгласи се Дафи, макар да подозираше, че и тя, и той вече знаят доста.

— Може би е компютърен хакер. Как иначе би могъл да научава адресите на жените?

Не се осмеляваше да я погледне, а това за Дафи беше показателно.

— Господи, Лу — прошепна тя.

Болд каза:

— Продължаваме, както е по план. Мартинели свърши страхотна работа. Сега отиваме при къщата и ще го чакаме да се появи. — Слуховите апаратчета в ушите им изляха поток от разменени реплики и инструкции. Болд не реагира на нито една от тях. — Сега остава да видим какво ще направи. Ще го проследим. Наблюдава го многочислен екип. Няма да го изпуснем, Дафи. Ще се справим. Нашият човек тази вечер няма да се прибере да чете книжки. Това го знаем със сигурност. И ще го докажем.

— Съжалявам — помоли за извинение Дафи с дрезгав шепот.

Но не него, сигурен беше той. Извинението й беше насочено към новата жертва на Джони Гарман — към онази, заради която той беше изпратил поредното си послание заплаха. Към тази, за която се опасяваше, че й беше писано да умре.