Без шанс за разпознаване

29.

Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал — сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки — азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.

Забеляза малко и чевръсто бяло момче, на десет или дванадесет години — появи се иззад ъгъла на къщата, вцепени се, като видя Дафи, после побягна като стрела.

Входната врата се отвори и се появи Емили, облечена с черни панталони и дълга жълта роба, с бродерия по раменете. Моментално забеляза Дафи в алеята.

— Момчето твой син ли е? — попита я Дафи.

— Той няма нищо общо — сопна се Емили.

— Твой син ли е?

— Не.

Дафи се приближи до жената, която влезе вътре и понечи да затвори вратата.

— На твое място не бих го направила — предупреди я Дафи.

Емили не затвори вратата, но и не я отвори широко.

— Не ми се обади — каза й Дафи.

— И той не ми се е обаждал.

— Аз откъде да знам? — попита Дафи.

— Щях да ти се обадя.

— Така ли? Не мисля. — Дафи я принуди да отстъпи, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Кое е това момче? — попита тя, продължавайки да тласка гадателката към стаята с рисунките по стените. — И не се опитвай да ме разиграваш или ще отведа теб и момчето в ареста, да ви направят снимки в профил и анфас и да ви вземат отпечатъци. Вестниците много обичат да нищят такива като теб.

— Наумила си си какво да ми кажеш и не ме слушаш. Нали ти казах — не е идвал. Иначе щях да ти се обадя.

— Ти лъжеш хората и им прибираш парите. Защо тогава трябва да ти вярвам? И момчето е част от играта ти — продължи Дафи, не изоставяйки темата за момчето. То беше печелившата й карта, чрез него можеше да държи тази жена. — Може и да си излъгала за този мъж с обгорялата ръка.

— Неее, той беше при мен.

— Мога да помогна и на теб, и на детето — каза Дафи и съзря да припламва нещо, прилично на надежда в очите на гадателката. — Нещо в семейството му ли не е наред? Да не е избягал?

Емили я изгледа с омраза.

— Не го намесвай.

— Добре, няма. Обаче ти ще трябва да ми помогнеш. — И тя закрачи сред чудноватите изображения, прокарвайки ръка по стената с нарисуваните полуголи жени. — От социалните служби биха се заинтересували от момчето.

— Да не си посмяла да им се обадиш…

— Помогни ми тогава!

— Как? Ти не ми вярваш. Той не е идвал тук. Ти изобщо чуваш ли, като ти се говори, или просто обичаш да заплашваш?

Въпросът й жегна Дафи и тя прикри промяната в изражението си, преструвайки се, че разглежда рисунките. След това извади снимка на Стивън Гарман от джоба си, прекоси стаята и я подаде на гадателката.

— Той ли е? — попита тя. — Вгледай се внимателно — каза, след като Емили поклати глава. — Не гледай косата. Виж очите и овала на лицето.

— Изобщо не е той. Никаква прилика няма.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— И в съда, под клетва, така ли ще кажеш?

След всеки въпрос Дафи изпитателно се вглеждаше в изражението на жената, не вярвайки много на думите й. Но това, което прочете там, не беше по-различно. Емили Ричланд наистина не познаваше Стивън Гарман. Дафи се почувства жестоко разочарована. Беше си изградила версия, че Гарман е използвал специална маскировка, за да имитира обгоряла ръка при посещенията си при гадателката, и беше почти стопроцентово убедена в нея.

— Не е той. Няма прилика.

— А сега край на разочарованията, да постигнем някакъв резултат. — И Дафи извади стодоларова банкнота. — Искам тогава детайлно описание на този твой посетител. Миналия път не ми каза всичко, нали така? — Всеки доносник постъпваше така, за да измъкне още пари при втора среща. Емили задържа поглед върху парите, но не изглеждаше много склонна да ги приеме. — Или може би момчето може да попълни някои празноти?

Емили настръхна, взе парите и се залови да описва клиента си, бавно припомняйки си всичко характерно за него, което беше казала и по време на първата си среща с Дафи, но този път доста по-украсено. Образът му ясно се очерта в съзнанието на Дафи — много ниска подстрижка, яка физика — наследство от участия в родео надпревари. Колкото повече научаваше за него, толкова по-малко й харесваше. Мъжът, наречен от Емили Ник — името, щамповано на колана му — по никакъв начин не приличаше на човек, когото някой би заподозрял, че чете Платон. Само ако изречеше това нейно съмнение на глас пред Болд, той щеше да се почувства съсипан. С банда ли имаха работа? Как ли щеше да се отрази това откритие на разследването?

— Сигурно греша — промърмори тя и чувайки тези думи да се изплъзват от устата й, се зачуди откъде се появиха.

Понякога имаше чувството, че в нея живеят двама души: единият искаше да намери разрешение на всеки случай, да успее да разпита обвиняемия преди който и да било друг да го направи, даже и преди полицая, натоварен с арестуването му; другият — да улесни задачата на Болд и членовете на групата му, да облекчи напрежението, което изпитваха, да подобри работната атмосфера. Двамата все по-често влизаха в противоречие и й налагаха да прави избор. Тя чу думите си и се запита дали подсъзнателно вече не е направила този избор.

— Сигурно грешиш — откликна злобно Емили.

В ръцете си тя вече не държеше нищо; нали беше наполовина гадателка, наполовина фокусник — стодоларовата банкнота беше изчезнала.

— Искам да говоря с момчето.

— Не.

— Това не подлежи на уговорки — предупреди я Дафи. — Колкото повече проблеми ми създаваш, толкова повече стават те и за теб. В момента изобщо не става дума за това, че мога да те арестувам и да те осъдят. В момента, както може би се досещаш, става дума за сделка. Ти приемаш клиентите и ги преценяваш, умееш да го правиш. А момчето, доколкото разбрах, прави оглед на колите, както е направило и на моята. Това обаче може да се промени и то доста бързо. Нито ще имаш работата си, нито ще виждаш повече момчето. Най-разумното е в такъв момент, госпожице Ричланд, да се претеглят всички възможности. В ситуации като тази излишното упорство е ненужно.

— Не искам да въвличаш момчето във всичко това — изрече дръзко гадателката.

— Понякога опитвайки се да защитим другите, ги излагаме на още по-голяма опасност. — Дафи отново се приближи до Емили. — Сигурна ли си, че искаш да му се случи нещо такова? Кажи ми откъде разбра това, което знаеш? За сделката с наркотици в Сийтак. Сигурна ли си? Ти ли видя как става или той? Ами ако не са наркотици? Ами ако това изложи на опасност и двама ви? Ами ако някой е видял теб или момчето на летището?

Буца внезапно затисна гърлото на Емили. Потрепването на веждите издаде смущението й, независимо че правеше героични опити да го прикрие. Хвърли бърз, кос поглед към Дафи.

— Мой дълг е да те предупредя, макар че, честно казано, бих предпочела да не те плаша повече, сигурно и така си достатъчно изплашена. Две жени, приблизително на твоята възраст, много приличащи и двете на теб, са мъртви. Сигурно си чула за пожарите — имаше ги в новините на всички радио- и телевизионни станции. Този човек — Ник, или някой свързан с него, може да е отговорен за тях. Това, че е военен… обгорялата му ръка… това са сериозни улики за нас. И ти си уловила възможната връзка, щом си се обадила в полицията.

— Сега искаш да ме уплашиш — сопна се Емили. — Спомни си в какъв квартал живея и си помисли дали се плаша лесно. На моята възраст и приличат на мен? Глупости! И смяташ, че ме е набелязал? Че ще бъда следващата жертва? — Тя се ухили и искрено се разсмя. — Откъде черпиш тези сведения, детективке?

— Аз не съм детектив — пожела да изясни нещата Дафи по-скоро заради записващия касетофон в джоба й.

— Но ти каза…

— Казах ти, че работя по разследването. Вярно е.

— Каза ми, че си ченге.

— И това е вярно. Но не съм детектив. Виж, моята роля тук не е толкова важна. Твоята роля е по-важна според мен. Затова ме чуй, доколкото имам информация, той те е набелязал. Как обаче набелязва жертвите си, как подпалва къщите, как изобщо успява да влезе вътре — това не знаем. — За момент замълча. — Оставяла ли си го сам?

Лицето на Емили се лиши от цвят. Успя да се овладее дотам, че да не позволи на паниката да си проличи в гласа й, но Дафи видя симптомите: примигването, затрудненото преглъщане, потрепването на левия й клепач. Значи беше оставяла Ник сам.

Оглеждайки се нервно наоколо, Дафи каза:

— Смятам, че и за двете ни ще е от полза да си сътрудничим.

— Мътиш ми главата само за да се добереш до… момчето.

Името на момчето беше на път да се изплъзне от устата й. Дафи се запита дали ако я беше притиснала още малко, нямаше да научи как се казва то. Всичко беше въпрос на дозировка. Понякога не улучваше необходимата доза.

— Мътя ти главата ли? — превърна във въпрос думите й тя. — Искам да ти кажа, че няма как да те поставим под закрила. Само във филмите става лесно, но не и в реалния живот. Смяташ ли, че можем да си позволим да отделим няколко души само за твоята къща? — попита я Дафи, надявайки се още повече да я смути и обърка. Истината беше някъде по средата: можеха да осигурят хора за наблюдение, но защита на свидетел в собствения му дом не фигурираше като възможност. Обаче ролята на Дафи не беше да казва истината, нито беше длъжна да разяснява щатските закони — практика беше на заподозрените да се казват лъжи, за да се изтръгнат признания, това беше една от техниките на провеждане на разпит, абсолютно мошеничество, разбира се, но и повод за гордост за всеки полицай при успех, което беше родило и девиза: „По-добрият лъжец успява“. — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е сапьорската група да се поразходи тук и да успее да открие бомбата. Ще докараме и някой, който да прилича на клиент, в случай че къщата ти се наблюдава.

— Замълчи! — Емили се почеса по главата, при което косата й леко се разлюля. — Спри!

— Но за това ми трябва момчето — продължи Дафи, съзнавайки, че е успяла да впрегне въображението на гадателката. — Трябва да покажа на моя сержант, че сведенията ти си ги бива, че давам, но и получавам насреща. Няма начин да не разбираш. Довери ми се. Нека да си сътрудничим — с теб и с момчето — и няма да има заплахи, никакви арести. Да поработим заедно, за да тикнем Ник там, където му е мястото.

Лицето на Емили изразяваше гняв и негодувание. Дафи се запита дали гадателката няма да се опита да я удари.

В същото време тя се надяваше — беше, така да се каже, пробила черупката й, надяваше се Емили да реши да се откупи, молеше се да й даде възможност да се възползва и тя от услугите на момчето. Децата свидетели бяха едни от най-добрите. Децата и възрастните дами — Дафи беше запозната с данните от статистическите проучвания. Освен това и съдиите, и съдебните заседатели ги предпочитаха. Ако момчето беше видяло нещо, ако Дафи успееше да получи признанията му върху лентата на касетофона или на официален разпит, Болд щеше да бъде на седмото небе.

В същия този миг Дафи се запита и какъв беше личният й мотив? Желание да допринесе за разследването или да достави удоволствие на Болд? Опитваше се да разгадае едно престъпление или да натрупа точки? Стомахът й се сви на болезнена топка, усети в коленете си неочаквана слабост и за момент й се зави свят.

— Ти ме лъжеш — не се забави да изрече гадателката, умееща не по-зле от Дафи да разбира езика на тялото. — Можеш да получиш каквито искаш сведения, но момчето не влиза в сделката.

Дафи се възстанови моментално от временното неразположение.

— Сапьорите разполагат с електронни детектори. Знаеш ли какво представляват? Едно куфарче, отварят го и то ти казва дали има заложена бомба в къщата ти, или не. Цялата работа трае само пет-десет минути. Но после ще си спокойна. А сега нито ти, нито аз знаем има или няма нещо в къщата ти. Бих искала да ти кажа, че няма, но как да съм сигурна. — Детекторите улавяха наличието на запалителни средства на въглеводородна основа и някои наркотици. Не беше чувала да има детектор за ракетно гориво. Но нямаше намерение да го споделя с Емили. — Нека да ти помогна. Послушай ме и нищо няма да ти се случи. Но ако продължаваш да ми се противопоставяш, просто ще изгубиш контрол над ситуацията. Правиш ми впечатление на човек, който държи да контролира нещата.

Гадателката изглеждаше объркана. На Дафи това не й хареса. Усети каква ще бъде реакцията й, още преди Емили да каже нещо.

— Махай се оттук. — Емили пристъпи напред и приближи лицето си на сантиметри от лицето на Дафи, непоколебима и дръзка. — Дойде непоканена и не си добре дошла тук. Ще подам оплакване срещу теб. Изобщо не си мисли, че няма да го направя.

— Прекалено се отбраняваш — направи опит да я възпре Дафи. — Спри за момент и размисли.

Мразеше да губи. Нямаше нищо по-лошо от това. Работата й беше да жъне победи, да отклонява хората от определени мисли и да ги насочва към други.

— Вън!

Емили продължи да скъсява разстоянието помежду им, докато Дафи не усети топлината на дъха й.

— Тръгвам си — отстъпи тя.

И се втурна към изхода, много по-разочарована от себе си, отколкото от гадателката.

Въздухът навън не беше студен, но ожули лицето й. За миг се спря на стълбите, любувайки се на чудноватата двуметрова метална конструкция, представляваща земното кълбо, издигната върху тревната площ пред къщата на Емили. И тогава я завладя чувство на страх: наблюдаваха я. Огледа се наоколо, но много предпазливо, внимавайки да не се забележи — обаче не видя никого.

Приближи се до колата си с бърза крачка, с чувството, че е изложена на опасност. Потегли прекалено шумно за този късен час, и се замисли кой ли би могъл да я наблюдава. Момчето или подпалвачът?

Какво да разкаже на Болд и какво да остави за себе си? Кое беше действителен факт и кое се дължеше на болно въображение?

И как щеше да се почувства, ако и когато Емили станеше поредната жертва?