Без шанс за разпознаване

17.

Дафи Матюс си играеше с дявола. Все същия дявол, нищо ново нямаше. И макар досегашната й практика, опитът й в сферата на психологията да й подсказваше, че ако разкажеше за това на друг човек, то можеше да й помогне да го прогони, да прочисти от него мозъчните си гънки, досега не беше предприемала подобно нещо. Ако проговореше за това, щеше един вид да го материализира, а да се усеща само обладана от него, беше нещо съвсем различно — можеше да се контролира по един много особен, неподлежащ на контролиране начин. Подсъзнание срещу съзнание. Сън срещу действителност. Нямаше да му позволи да оживее, с всички сили щеше да се бори срещу това. Нямаше да го допусне. Затова той така и щеше да остане неназован, неизречен на глас. Затова в моменти като този това усещане започваше да я яде отвътре, да я човърка като насекомо, сякаш попаднало в ухото й и сбъркало пътя — вместо да излезе на светлина, то дълбаеше в тъмнината. Тя живееше с усещането за тази тъмнина. Даже беше започнала да вярва, че го е опитомила, което изобщо не беше истина, със сигурност беше най-опасната лъжа, която тя си беше внушавала. Това нейно убеждение й помагаше да съжителства в мир с дявола, с тази сила, а не в конфронтация с нея. Заемането на двулична позиция не означаваше загуба за нея, лично поражение; тя не беше стигнала още толкова далеч. Но в моменти като този усещаше, че е много близо до такъв изход.

Щом дяволът я обсебеше, всичко друго изчезваше. Имаше празнини в паметта за времето на случилото се. Понякога за няколко минути, понякога за половин час или повече. Като форма на краткотрайна амнезия; за евентуален страничен наблюдател нейното състояние би заприличало на изпадане в транс. Беше се случило за първи път преди единадесет години, за около четиридесет минути, оттогава насам успяваше да я завладее понякога, да я принуди да преживее отново кошмарни минути. Със самия дявол постоянно зад кормилото на летяща кола.

Образите се редяха в съзнанието й в черно и бяло, но досега тя не си беше давала сметка за това. Моментни снимки, по-скоро кадри заради неясно загатнатите движения: ръката му в ръкавица — миризмата му — болка, сякаш беше напъхана в багажника на колата… Понякога гледката беше съвсем ясна, понякога разпокъсана и трудна за зрително възприемане. Като прекалено бързо прехвърляне на страниците на фотоалбум.

Може би защото тайната засягаше само нея, това я караше да се въздържа от споделяне. Може би защото никого, дори и Оуен Адлър не чувстваше достатъчно близък или може би защото не искаше да се отказва от всичко това — тази мисъл я занимаваше най-много напоследък. Защо да държи на подобно нещо? Защо да брани, да охранява така ревниво този ужас? С каква диагноза би обяснила подобно поведение?

Съзря го с периферното си зрение. Него. Пазеше чувствата си за него. Никой не знаеше за това. То си беше тяхна тайна. Която споделяха помежду си, но никога с друг. А можеше ли някой друг изобщо да има отговори за това? Би ли могъл някой изобщо да проумее? Сърцето й продължаваше да се разтупква, щом го видеше да влиза в кабинета й, щом чуеше музикално парче на Скот Хамилтън, което извикваше по асоциация неговия образ. Не можеше да се нарече красив — макар за нея да беше точно такъв; не караше хората да снишават тон, щом се появеше. Беше човек, който наблюдава. Умееше да се слива с тълпата. Беше човек, който изучава: хората, поведението им, музиката, науката, изкуството. Беше много по-добър по математика от всички, които познаваше, но никой от тях не го знаеше. Можеше да назове гамата на всяка песен още докато я чуеше. Можеше да си спомни номера на страницата, на която беше прочел нещо важно, арест, снимка. Притежаваше очи, които забелязваха неща още преди специалистите да са ги открили. Забелязваше неща, които никой друг не беше забелязал и не се притесняваше да ги обяви. Но никога с тон на самохвалство. Имаш нов парфюм. Подстригала си се. Имаш уморен вид — да не се е случило нещо? Можеше да разказва нещо и да я държи в плен на своето очарование до такава степен, че тя да не обърне внимание на съдържанието на разказа му. И сега, докато се движеше из сградата, оставаше все така незабележим. Не си личеше на колегите му да им беше известно нещо повече за него от това, че беше на четиридесет и нещо години. Говореха помежду си за него, понякога с преклонение — по много смешен начин. Но все така не го забелязваха.

Нея хората цял живот я бяха забелязвали. Нещо, с което беше свикнала.

— Притеснявам ли те? — попита той.

Внимателен. Непретенциозен. Предпазлив. Чувствителен. Това негово отношение към хората се беше сраснало с него, превръщайки характера му в монолитна сплав, прилична на скулптура, изрязана от гранит, като нищо не вземаше превес. Не можеше да се облече прилично, колкото и да се стараеше. Липсваха копчета. Имаше петна. Вече втори ден ходеше небръснат. Раздърпаният му вид не го представяше в добра светлина. Бракът не му беше помогнал. Обувките му бяха протрити. Връзките на обувките — разнищени. Косата — несресана. Никой не беше могъл да го промени. Жените можеха да споделят времето си с него, да станат част от неговия живот, но не и да го променят. Тя завиждаше на Лиз за този шанс и изпитваше гняв понякога как беше пропуснала същата възможност заради амбициите си. Лу Болд се нуждаеше от някого да се грижи за него, да извади на повърхността гения му, да го стимулира. Лиз пропускаше толкова много от всички тези негови способности и качества… Само ако нещата бяха по-различни…

— Не — отвърна тя. — Никога.

— Днес приличаш на разцъфнала пъпка — промълви той.

— Да.

— Да не си с нов сутиен?

Тя се изчерви. Така беше — с „Уондърбра“.

— Всички в управлението само за теб говорят.

— Ти какво казваш?

Той седна без покана.

— Нямаш нужда от подобни неща. А на тях не им обръщай внимание.

— Окей.

— Просто така? — попита той изненадан.

— Да.

— А какво казва Оуен?

Оуен нищо не беше забелязал, но този факт не беше нещо, което щеше да сподели. Не и с него.

— Ще поставя въпроса ти на обсъждане.

— Оуен е щастливец — каза той.

— Лиз е щастливка — възрази тя.

— О, да, Лиз е щастливка — повтори той с най-леко ироничния тон, на който беше способен.

Работата беше там, че той всъщност вярваше в това.

— Откога не си прал този панталон? — попита го тя, съзнавайки, че може би е единственият човек, на когото той би позволил да разговаря с него по такъв начин.

— От много отдавна ли?

Тя потвърди с кимване.

— Да, скъпа — подразни я той. Сведе поглед надолу, към себе си, като дете, което иска да разбере в какво се състои проблемът. После каза: — Но какво толкова има?

Всъщност с въпроса си тя искаше да разбере до каква степен той разполага с времето си.

— Известно ти е, че Шосвиц те е посочил като човека, който ще извади кестените от огъня — започна тя.

— Това не е нещо ново, защо?

— Споменава името ти на всяка пресконференция и бълва огън и жупел как този убиец щял да бъде заловен и наказан справедливо. И как ти ще се справиш и ще го арестуваш. За бога, като го слушаш, имаш чувството, че гледаш някой спагети уестърн. Честно казано, това изобщо не ми харесва, най-вече заради теб. Така се превръщаш в потенциална мишена.

— Но, Дафи…

— Така се получава, казвам ти. Това е в моята сфера, не в твоята, нито на Шосвиц. Не може така да излагаш някого на опасност, не може така откровено да го правиш мишена. Слушай, ако този човек напада определен вид сгради, или ако предлага на тези жени алуминиева обшивка на къщите им например, а те отказват, това е едно. Но ако всъщност целта му е Гарман, ако върши всичко като акт на отмъщение, ако това е в главата му, тогава Шосвиц прави голяма грешка, като те представя като несвалящ ръка от кобура си каубой — колекционер на награди за заловени престъпници. А на такива момчета като него малко им трябва да натиснат спусъка, Лу. И като нищо ще улучи мишената — тоест теб — ей така. — И тя щракна с пръсти.

— Станалото — станало — изръмжа Болд. — Шосвиц просто се хвали какво прави и не може да бъде винен за това. Така пази работата си, позицията си. Това ще ме откаже окончателно да искам да се кандидатирам за шефско място — трябва да знаеш как да играеш тази игра, а честно казано, това просто не ме интересува.

— Благодаря на Бога — беше реакцията й. — Ще си поговоря с него — обяви тя. — Ще му кажа да престане. Така да знаеш.

Знаеше, че Болд нямаше да тръгне да спори с нея; той внимателно подбираше битките си.

— Мелиса Хейфиц — съобщи Болд. — Дикси го установи тази сутрин. По данни от зъбите й. Намерили са пет зъба в пепелта. Два са били идентифицирани като притежание на Мелиса. Била е двадесет и девет годишна. Вдовица. Съпругът й е бил строителен работник. Била е счетоводител в частен медицински център на Осемдесет и пета улица. Няма връзка с Дороти Инрайт. Красиво лице — добави той, подавайки й снимка с размери като за шофьорска книжка. — Родителите й живеят в Линууд. Сестра й — в Портланд. Един напълно нормален живот е бил внезапно прекъснат.

По гласа му разбра, че буца е стегнала гърлото му. Той приемаше всяка жертва като част от семейството си. Това беше най-забележителното за неговата работа, може би така беше възможно да се обяснят и уникалните му способности, така ставаше обаче и особено уязвим.

Болд продължи:

— Разбираш ли, навремето са изгаряли хората на клада…

Нарочно остави изречението си незавършено интонационно.

— Забеляза ли това? — попита го тя, държейки в ръка снимката. — Цвета на косата. Даже формата на главата.

— За какво намекваш? — попита учуден Болд, седнал от другата страна на бюрото й срещу нея.

Тя изпъна врат и посочи купчината папки върху бюрото си, после протегна ръка, издърпа една и я разтвори. Подаде на Болд лошо фотокопие на моментна снимка на Дороти Инрайт.

— Какво ще кажеш сега? — попита тя.

— О, по дяволите — беше реакцията на мъжа, който рядко ругаеше.

— Мисля, че трябва да изключиш типа сграда като мишена. Мисля, че трябва да снемем подозрението от Гарман. Този човек избира жертвите си по външния им вид: трябва да са с тъмна коса, късо подстригана, със слабо лице. И ги обрича на смърт чрез изгаряне…

— Което е направо нелепо — прекъсна я Болд. — Има много по-лесни начини да убиеш някого.

— Не е нелепо — възпротиви се тя. — А символично. В пожара за него има нещо символично, защо иначе би си усложнявал живота да го пали? Нали така? За него е важно жертвите му да горят в пламъци. Защо? Заради приликата с ада? Защото майка му го е горила нарочно като дете? Или защото е била нечистоплътна и пожарите са нещо като обредно очищение?

— От твоите предположения тръпки ме побиват — промърмори Болд, кръстосвайки ръце пред гърдите си, сякаш му е станало студено.

— От моите предположения можеш да стигнеш до мотива за престъплението — до психологическото обяснение на тези палежи, какво означават те за него. Форма на култ. На отмъщение. На очищение. Всичко е възможно.

— Някакъв обръща на пепел жени, защото му е врътнала чивията заради майка му?

— Или приятелката му; учителката, детегледачката, съседката. Иска да спи с някоя жена и се проваля, тя му се надсмива, подиграва му се. Искам да ти кажа, Лу — знам, че подобни неща изобщо не ти се слушат, много е вероятно сексът и отхвърлянето да играят важна роля в този случай. Майка му го хваща да мастурбира и го изгаря с ютия…

— Стига!

— Погледни на нещата от този ъгъл — настоя тя.

— Няма нужда да го правя.

— Имаш, ако искаш да го хванеш — предупреди го тя. — Имаш човек, който абсолютно предумишлено пали сгради по такъв начин, че обърква специалистите. И е достатъчно самоуверен, че даже изпраща цитати и рисунки преди всяко убийство. Избира по определен начин жертвата си. По някакъв начин успява да влезе в къщата й и наглася нещата така, че тя да пламне, без жертвата да има време да се измъкне навън. По-добре разбери коя е движещата сила, която го кара да постъпва така, Лу, в противен случай ще играеш все едно на сляпо и единственият начин да го заловиш, ще е да го изненадаш абсолютно случайно, докато пазарува в магазина например.

— Ще установим какво запалително вещество използва и така ще се доберем до снабдителя, продавача. Така се действа при палежите — осведоми я той.

— Така може да се действа, ако някой пали складове, за да им вземе застраховката, но в този случай не става дума за това.

— Става, до известна степен.

— До известна стенен — да. Но останалото е в твоя периметър — жертвите. Вгледай се в жертвите, Лу, нали там си в стихията си?

— Почти нищо не е останало от тях — въздъхна той. — Колкото и особено да звучи, работата ми основно е свързана с трупове и със самото място на престъплението. А тези пожари ме лишават от всичко това. Което напълно руши методиката ми.

— Забравѝ за пожарите — посъветва го тя.

— Какво? — сепна се той.

— Остави пожарите на Бейън и Фидлър, на експертната група. Ти се заеми с жертвите и с всичко, което можеш да изровиш около тях. Разделяй и владей.

— Затова ли ме извика? — попита я той гневно. — За да ми кажеш как да си водя разследването? Не ти ли дойде наум, че е малко нахално?

Тя усети, че се изчервява. Понякога воюваха по този начин помежду си, но в много редки случаи. Заговори му, натъртвайки на всяка дума:

— Извиках те, за да те предупредя, че смятам да говоря с Шосвиц. Извиках те, за да ти кажа, че съм си определила среща с Емили Ричланд и да те попитам дали не искаш да й зададеш някакви въпроси.

— Емили Ричланд — повтори Болд.

— Говорих с нея по телефона. Спомена ми за човек с обгоряла ръка. — Това привлече вниманието му. — По всяка вероятност е военен, с лошо обезобразена ръка. Движи се със син микробус. — Тя усещаше съвсем отчетливо съпротивата му. От следващите й думи лъхаше сарказъм: — Какво не ти харесва? Че тя вече веднъж ни помогна да се справим с един случай?

Емили Ричланд, която се занимаваше с гледане на карти Таро срещу десет долара отвъд Лекарствения хълм, беше помогнала на полицията, съобщавайки местонахождението на отвлечен. По нейно искане полицията не беше огласила пред медиите участието й, което много беше впечатлило Дафи, тъй като тя смяташе, че подобен сензационен — сигурно можеше да се нарече така — жест се правеше, за да получи човек слава и известност, като един вид легитимиране на дейността. В същото време Дафи се възстановяваше от телесни повреди, претърпени от нея във връзка с друг случай, свързан с незаконна търговия с органи, и беше пропуснала случая с отвличането. Не се беше виждала лично с Емили Ричланд.

— Искаш да кажеш, че защото е Ричланд, да й повярваме?

— Толкова лошо ли е това? Нека да проверим сведенията. Ами ако това, което тя казва, наистина има връзка със случая? Не казвам, че тъй като е гадателка… просто ти предлагам да се вслушаме в думите й. Обгорялата ръка е все пак нещо като за начало.

— А какво ще правиш с останалите обаждания? На другите обявили се за гадатели. И тях ли ще изслушаш?

— Може би — отвърна тя и продължи ядно: — Емили Ричланд веднъж вече е доказала способностите си; само това искам да ти напомня. — Усети, че се задъхва от яд. — Възползвай се от услугите й.

Болд отстъпи:

— Трябва да проверяваме всяка нишка. — Отпусна се назад върху облегалката. — Права си. Може наистина да знае нещо.

— Опитай се да мислиш за нея като за доносница, а не като за гадателка — предложи Дафи.

— Тя видения ли получава?

— Не гледай на нея по този начин. Приеми помощта й по начин, който е най-приемлив за теб.

— Доносница? — повтори той, сякаш проверявайки как звучи тази дума.

— Остави нещата в мои ръце — предложи му тя.

Лу Болд кимна.

— Добра идея — каза.

Емили Ричланд не отговаряше на телефона си, вместо нея се отзоваваше телефонният й секретар. Дафи опита на следващия ден отново, в десет часа сутринта. Отново попадна на телефонния секретар. Втория път Дафи си записа адреса, фигуриращ в съобщението. Спусна се с асансьора на етажа на отдел „Убийства“ и енергично закрачи към офиса на Болд, съзнавайки с каква планина й предстоеше да се пребори.

Каза му:

— Колко платихме миналия път на Ричланд?

Болд беше с изпрани панталони, забеляза тя. Ризата му беше чисто нова, а обувките му — лъснати.

— Двеста или двеста и петдесет, доколкото си спомням.

— Трябва ми потвърждение, че мога да й предложа същата сума.

Болд замръзна.

— Значи отиваш при нея — беше констатацията му.

— Да, отивам. И ако се налага да й платя, ще го направя.

— Шосвиц ще ни направи на нищо.

— Не се обръщам към Шосвиц, а моля теб.

— Знаеш ли какво говорят за нас в отдела? — попита той реторично, не й давайки възможност да реагира, ако искаше да му отговори, което тя не смяташе да прави. — Че нищо не мога да ти откажа.

— О, можеш, разбира се. Твърде много детайли не са им известни.

— Запиши я в списъка на доносниците — беше отговорът му.

Това се наричаше малък компромис, който можеше да се преглътне. Даже й прозвуча като одобрение. Вече имаше необходимите пари, с които да плати на Емили Ричланд — обзе я въодушевление.

— И не си придавай такъв самодоволен вид — добави той.

— Това заповед ли е? — попита тя, ясно намеквайки за по-високия си чин от неговия.

— Сигурно си доволна от себе си — ухапа я той.

— О, разбира се. Много даже съм доволна — не се предаде тя.