60.

Дафи паркира недалеч от къщата на Сантори на улица „Джексън“, където с Болд преди време бяха арестували Никълъс Хол.

Протегна ръка към мобифона си, за да повика подкрепление — машинална реакция, автоматизирана след толкова години работа, но се отказа. Заради Бен и най-вече заради себе си — не искаше да излезе отново, за втори път в рамките на двадесет и четири часа, че се е лъгала. Разумът й подсказа, че е по-добре първо да проучи обстановката и едва тогава да се обади.

Прехвърли чантата през дясното си рамо, отвори я и пъхна ръка вътре, улавяйки пистолета. Нямаше да паркира в алеята до къщата, защото колата й беше различна марка от тази на Мартинели. Щеше да я остави тук и да отиде пеша до къщата, прикривайки си лицето, доколкото беше възможно. Мисълта Гарман да е забелязал и прочел адреса на Бен върху раницата й се струваше състоятелна. Ако беше така наистина, Колежанина точно в този момент можеше и да я наблюдава, покачен на някое дърво, или все още да подготвя запалителната си инсталация в личната си лаборатория. А можеше и да дълбае нова препратка към Библията върху кората на някое дърво. Нямаше да се оглежда и да го търси по дърветата наоколо, нямаше да се издава. Ще влезе вътре, надявайки се да намери Бен. Нали всъщност не беше много сигурна за случилото се с Гарман?

Потейки се от притеснение и стискайки пистолета, пъхнала ръка в отворената си чанта — сърцето й биеше до пръсване — тя въздъхна тежко и излезе от колата. Държи всичко под контрол, успокояваше се тя. Нямаше защо да се паникьосва.

Дафи изобщо не обърна внимание на ситния дъжд, на студа, просмукал въздуха. Дъждът беше нещо съвсем обичайно с наближаването на зимата, както и резките смени — един ден циганско лято, на втория ден — студен порой. Нагоре по хълма имаше малък парк. Дърветата са високи, помисли си тя, наполовина сигурна, че Гарман може да е там. Съжали, че не се беше обадила на Болд, че не се беше обадила за подкрепление, но си припомни за заповедта на Шосвиц за отмяна на така или иначе несполучилото наблюдение на къщата с Мартинели.

Пое към задния вход и изкачи стълбите. Дупката на прозореца, която Никълъс Хол беше направил, за да проникне вътре, беше прикрита с пластмасова плоскост. Ако в момента Гарман я наблюдаваше, за нея беше немислимо да стои пред задната врата на собствения си дом, чудейки се дали да влезе, или не. Натисна бравата. Вратата се оказа заключена. Протегна ръка като че насочвайки ключ към ключалката, иначе отмести с юмрук пластмасата и завъртя ключа от вътрешната страна. Вратата се отвори и Дафи влезе вътре — зад нея вратата се затръшна по инерция.

Пръстът й се задържа над ключа за осветлението, тя се чудеше дали по този начин нямаше да задейства детонатора на взривното устройство. Огледа се в кухнята, възприемайки всичко в нея като възможен детонатор — мебелите, крановете, мивката, термостата, телефона — сякаш каквато и стъпка да предприемеше, това можеше да задейства бомбената инсталация. От тази мисъл я побиха трънки. Прииска й се моментално да излезе навън.

Реши да се довери на Бърни Лофгрийн, че детонаторът със сигурност пак е във водопроводната инсталация, а не в електрическата. Преброи до пет и натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи.

Прекоси кухнята и се запъти към всекидневната, бавно и предпазливо, стъпка по стъпка.

Дали е имал време да зареди бомбата? Едва ли. Е, тогава нека наблюдава къщата цяла нощ и колкото си иска да мие прозорците на сутринта, след като Дафи си замине.

Тя светна още няколко лампи, минавайки от стая в стая и викайки името на Бен. Изведнъж студени тръпки я разтърсиха цялата — представи си, че е на мястото на Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц. Поредната жертва. Гарман наблюдаваше къщата — усещаше го.

Загрузка...