Без шанс за разпознаване

18.

Дафи потропа силно на вратата на лилавата къща. Давайки си сметка колко силно и нетърпеливо беше потропала, тя се запита до каква степен се простират способностите й да се превъплъти докрай в по същество подвеждащата роля, която беше намислила да изиграе. Повечето от гадателите не бяха нищо друго, освен своего рода артисти, които умело играеха ролята си. Ако например човек набереше телефон осемстотин, благодарение на чудото единна система за личностна идентификация и компютърната система за кредитен рейтинг, така нареченият гадател от другата страна на линията веднага можеше да разбере повече за него — за доходите му, гражданското състояние, как харчи парите си, колата, която кара, къщата — негова собственост, за каталозите, чрез които пазарува — и да използва информацията за сеанса. Макар да не й се искаше да го признае пред Болд, тя не вярваше на нито един такъв гадател, също и на Емили Ричланд. Не се знаеше каква връзка имаше Емили с палежите. Живееше в район, където се плащаха ниски наеми, а тя самата си изкарваше прехраната с лъжи. Трябваше да докаже пред самата Дафи, че умее да чете мисли и да вижда бъдещето.

Дафи се беше нагърбила със сложна мисия: да размени ролите: тя самата да започне да разказва лъжи и ловко да разпита Емили Ричланд в опит да провери докъде се простират способностите й; в опит да принуди тази жена да признае връзката си — професионална или лична — с палежите или с подпалвача; да предложи да й плати за евентуална информация, но само в краен случай.

Вратата се отвори.

Дългата тъмна коса на жената беше прибрана назад, изопвайки кожата на изпъстреното й с лунички лице, а това смъкваше поне десет години от нейните четиридесет. Очите й изглеждаха обсебващо сини измежду изобилния грим по ресниците и клепачите. Беше облечена с евтин черен кадифен халат, който добре очертаваше бюста й, макар да беше доста по-голям за фигурата й, пристегнат здраво около кръста с колан в индиански стил с бели и сини мъниста. Наниз от долнокачествени перли се виеше около шията й, чифт обеци, представляващи черно-бели портрети на Елвис Пресли, висяха от ушите й. Усмивката й беше лъчезарна и при все това тайнствена — но изненадващо естествена; очите й — изучаващи и любопитни.

— Добре дошла.

— Можете ли да ме приемете?

Дафи изигра объркване и неудобство.

— Заповядай — каза Емили, канейки я с жест да влезе.

Беше лакирала ноктите си с лак в прасковен цвят и перлен отблясък. Обута бе в балетни пантофки с черни панделки, носовете им бяха износени, сякаш наистина се беше упражнявала да ходи на палци.

— Аз съм Емили.

И така приключи с формалностите. Отведе Дафи при един стол, тапициран със зелен плюш, сложен пред обикновена маса, върху която лежеше колода многократно белязани с нокът по ръбовете карти Таро — в единия край, в другия — гигантска свещ, която, по всичко изглеждаше, щеше да й служи дълги години. На стената бяха изрисувани полуголи жени.

Дафи забеляза как ръката на жената леко се гмурна под ръба на масата, докато сядаше. Трениран жест. Светлината на лампите намаля до равнището на светлината на свещта, която тя запали с помощта на запалка „Бик“. В стаята се разнесе аромат на тамян, който напомни на Дафи за годините, прекарани в колежа.

— Идваш с въпрос, който се нуждае от отговор — заяви жената, погледът й беше изучаващ. — Имаш проблем с мъж.

Дафи замръзна на място, усещайки буца в гърлото си. Откъде, за бога, можеше да знае за проблемите й с Оуен? После си припомни, че навлизайки в квартала, тя беше завъртяла обратно годежния си пръстен, така че огромният диамант — избор на Оуен — беше скрит под пръста й. Добрите в този занаят могат да се ориентират по най-малката промяна в цвета на лицето, в тона на гласа, в движенията на тялото, напомни си тя. Дафи беше изучавала паранормалните явления в студентските си години. За всеки психолог без предразсъдъци това беше невероятна сфера за проучвания.

Усети лицето си да се облива в гореща червенина до степен, когато нямаше смисъл да се отклонява отговорът.

— Да, имам известни проблеми — призна тя, — но не съм дошла за това.

— Нещо, свързано с работата — полупопита, полуконстатира Емили, местейки ириси, без да откъсва поглед от Дафи, наляво, надясно, наляво, надясно. Сякаш я хипнотизираше. — Ти си доктор — предположи гадателката, после поклати глава в отрицателен жест и каза: — Нещо близко, но не точно това. Парамедицина може би… не… не си сестра. Нещо, свързано с медицината. Познах ли?

Дафи се размърда неспокойно на стола си, след което се изруга мислено, че се е предала толкова лесно. „Концентрирай се!“, заповяда си тя. Тази жена си разбираше от занаята. Беше много по-добра, отколкото Дафи беше очаквала. Освен това работеше бързо. Гласът й успокояваше. Очите й пронизваха, нищо не пропускаше. Беше се втренчила в шията на Дафи — сигурно отброява пулса ми, помисли си психоложката. Или просто разглежда с любопитство дългия белег там. Един от нейните номера; фокус!

— Годеникът ми е доктор — излъга с убедителен тон Дафи, — по икономика, не по медицина. Даже не знае какво да прави, ако си пореже пръста — додаде тя, развеселена от собствените си думи. — Но пък е богат като Крез — добави, допълвайки представата, която беше решила да изгради за него. — Обаче не съм дошла нито заради работата, нито заради него — продължи, бавно въвеждайки гадателката в предварително съчинената измислица. — Дойдох, защото сънувах странен сън. Досега гадала ли сте по сънища? — попита, знаейки какво значение придават гадателите на подобни неща.

— Сънищата могат да бъдат като отворени прозорци, скъпа моя. Към миналото, към бъдещето, или предпочиташ първо аз да ти кажа някои неща за теб — не си от много вярващите, нали? Няма нищо, не се притеснявай. Имам предвид, че не вярваш във възможностите ми. Това не са мои способности, трябва да знаеш. Изобщо не са мои. За мен е важно да го разбереш. И не контактувам с никого — нямам предвид такова нещо. Не съм контактьорка, не съм проводничка на нечии думи. Аз просто виждам. Миналото. Бъдещето. Виждам прекрасни неща; виждам ужасни неща. Това, което виждам, не зависи от мен, така че може да не останеш доволна от това, което ще чуеш от мен, но пък ще ти опиша всичко, което виждам. — Говореше бързо, без да създава усещане за неотложност, така че думите й се възприемаха като част от спокоен монолог, който на никого не би му се приискало да прекъсва. — Ти си човек, който е винаги подготвен. Премисляш предварително евентуалните си проблеми. Много си подредена. Поддържаш къщата си чиста, гордееш се, че изпипваш подробностите. Много си ядосана на годеника си — но не заради друга жена, а заради малко момиченце, нали?

Дафи усети като че я прониза ток. С каквато бързина говореше Емили, с такава бързина прехвърляше в ума си Дафи вероятните начини, по които гадателката може да е научила всичко това за нея. Някои неща можеха да намерят логичното си обяснение във вида, в който се беше явила пред нея, дрехите й, начина й на гримиране, но как беше разбрала за дъщерята на Оуен, за Корки? Как можеше да се обясни този факт? Не можеше да позволи друг да води играта; трябваше да поеме контрола над ситуацията.

— Интересува ме само моят сън — заяви тя с нетърпящ възражения тон.

— Не, скъпа моя! Няма да говорим за съня ти, докато не те убедя, а не виждам досега да съм те убедила. Не съм, нали? Не още. Не напълно. Съжалявам. Това е като двупосочна улица, чувствам, че си напрегната, а се страхувам, че повече няма какво да ти кажа. Ако искаш, пари няма да ти взема. Можеш да дойдеш пак друг път, ако искаш — както искаш.

Дяволски добър ход, помисли си Дафи. Предлага да си отидеш, без да плащаш, или да останеш още. За нейна собствена изненада изпитваше много по-голямо доверие към тази жена, отколкото й се искаше да признае.

— Не — каза тя. — Искам да остана.

Между тях се възцари тишина — след като се оказа, че гадателката беше овладяла ситуацията; носеше се само лека попмузика. Емили сбърчи вежди и каза:

— Има друг мъж, нали?

Дафи усети очите й да се пълнят със сълзи, а стомахът й да се свива на топка. Това вече беше прекалено!

— Не става дума за мен — отрони се от устата й.

Почувствала се беше похитена и победена.

Пред очите й застана лицето на Лу Болд и тъга сграбчи сърцето й. Усещаше се изтощена. Направо довършена. Не искаше да има вече нищо общо с всичко това — нито с гадателката, нито с Оуен, нито с полицията.

— Разбира се, че става дума за теб — обобщи Емили. — Приключило е, но споменът за него постоянно те преследва.

— Не искам да говорим за това!

— Няма — съгласи се Емили. — Няма причина да говорим за това, нали? Което е минало, е по-добре да си остане в миналото.

— Защо ме гледаш така втренчено?

— Гледам те. Вярно е. — За миг се поколеба, после продължи: — Мисля, че е най-добре да си поговорим за съня ти сега. Ти какво ще кажеш?

Чиста догадка, реши Дафи. Догадката й се беше оказала правилна, беше попаднала на добра следа и беше продължила да дълбае в същата посока до момент, в който беше опасно повече да рискува, за да не се разбере, че просто си играе на отгатване. Не беше медиум. Не беше и телепат — Дафи не си беше и помисляла за Лу. А може би пък беше мислила, не беше много сигурна за това. Чувстваше се объркана и ядосана. Да бъде объркана, беше все едно да е попаднала в непозната страна за нея; нито разбираше езика, нито познаваше обичаите. Върна се към годините, в които се беше занимавала с четене, учене, водене на разпити, оформяне на психологически портрети. Потърси безопасност в спомена за тях — като загубил се в тъмното човек, който най-после е съзрял светлинка в далечината. Издиша бавно, мъчейки се да се овладее.

Дафи бавно притвори очи и изрече с театрален тон:

— Сънят е винаги един и същ: сънувам мъж… не виждам лицето му… никога не ме поглежда, не ме гледа в очите… Силен мъж е. С внушителна фигура. Виждам да горят хора — произнесе тя с дрезгав, пресъхнал, изплашен шепот, знаейки добре даже без да отваря очи, че в този момент тя поема контрола над ситуацията. — Горящи къщи. Огромни пламъци. Виещи се пламъци. Горящи жени… — Пазеше хубавото за най-накрая: — Никога не виждам лицето му. Само неговата…

Тя стисна очи и поклати глава в отрицателен жест. Чакаше другата да се включи.

— Какво, скъпа моя? — попита Емили.

— Неговата ръка. Обгоряла ръка. Отвратителна е. Пръстите му са обгорели…

Емили ахна.

Дафи отвори очи, погледът й беше тържествуващ. Туш! Естествено, че гадателката беше пребледняла. Дафи попита:

— Какво има? — И след това, изцяло сменяйки ролите, изправи рамене и попита: — Познаваш ли този мъж?

Гадателката поклати глава в отрицателен жест.

— И ти ли си имала същия сън?

Отново отрицателен отговор. Очите на Емили обаче оставаха все така разширени от изненада. В същото време обмисляше отговора си, събираше сили, за да овладее отново ситуацията.

Дафи трябваше да говори, да удържи завладяната позиция.

— Ти си се срещала с него — произнесе тя, натъртвайки на всяка дума. — Идвал е при теб. — Огледа се наоколо, след което си придаде вид, целящ да внуши страх. Скръсти ръце пред гърдите си, сякаш й беше станало студено. — Бил е в тази стая — обяви тя, отбелязвайки с огромно удоволствие, че Емили беше като вцепенена от думите й. — Кой е той? — попита Дафи. — Защо идва в сънищата ми?

Зачака отговор, без да разделя ръцете си, само отпускайки ги върху масата. Наклони се напред.

— Какъв е този човек, който се явява така в сънищата ми? Иска да ме убие ли? Това ли показва този сън? Този мъж ли е запалил онези къщи? От новините? Още ли ще пали?

— Коя си ти? — Емили едва не се задави, докато изричаше тези думи.

— Ти си виждала тази ръка. Знам, че си я виждала.

На лицето на гадателката се изписа ужас.

— Ти го познаваш. Да не си му гадже? Да не ме проверяваш?

Думите се изплъзнаха от устата й и я издадоха.

— Значи си го виждала!

— Ти ме лъжеш — изсумтя Ричланд, поглеждайки я изпод вежди. — Не ме лъжи.

— Ръката — повтори Дафи. — Ти си виждала тази ръка. Зная, че си я виждала. Видях те как реагира. Затова казвам, че си виждала тази ръка. Защо? Защо дойдох точно при теб? — Опита се да звучи като човек емоционално нестабилен и плашлив, доколкото й беше възможно да го изиграе. — Можех да отида при съвсем друга гадателка. Защо точно при теб?

„Подхранвай егото й“, напомни си тя, винаги се придържаше към този принцип при разпит на заподозрян в углавни престъпления.

— Защото аз мога да ти помогна — отвърна Емили, подозрителността й видимо беше намаляла. — Разкажи ми за съня.

Дафи попита:

— Аз медиум ли съм? Има ли начин да спра това? Да го контролирам? Тези сънища не ми харесват. Не искам повече да ги виждам. Така ли се започва? От сън? Сънища?

— Всички ние притежаваме способността да виждаме в бъдещето — беше обяснението на гадателката. — На всички ни се е случвало — мислим за някой стар приятел, с когото от години не сме се виждали, и в следващия момент телефонът звъни и същият този приятел ни се обажда. Усещаме се притеснени за някой приятел или роднина, после разбираме, че нещо лошо — а понякога много хубаво — му се е случило. Въпреки че ето какво ще ти кажа — вметна тя. — Злото притежава по-голяма мощ на предаване на разстояние, отколкото доброто. Знае се, че близки на починал човек могат да изпитат болка и даже да паднат на земята, а после се установява, че това е станало точно по времето на смъртта. Скептиците го наричат съвпадение. Аз го наричам Силата. Разликата между тези хора и мен — между теб и мен, скъпа моя — е това, че аз мога да извикам тази сила. Да се свържа с нея, когато аз пожелая. Но в основата си това не е нещо по-различно от твоите сънища. Да, искам да кажа, че помежду ви се е осъществила връзка, между теб и този мъж, по време на сънищата ти. Нещо в този мъж е размърдало някакъв пласт у теб. Може да има и други, които да виждат същия сън. Може и да няма. Това няма значение. Има значение само, че сте установили връзка. Е, да — допълни тя — „Дали беше искрена, помисли си Дафи“, — и аз осъществих връзка с него. Познавам този мъж. Виждала съм го. Седял е на същия стол.

Дафи скочи от стола и без да иска, разлюля масата и макар гадателката да успя да предотврати катурването, картите Таро се разпиляха и една-единствена карта падна на пода. Емили се загледа в картата — тя лежеше с картинката надолу — в миг в стаята като че надвисна някаква заплаха.

— Съжалявам — извини се Дафи.

В отговор Емили само махна с ръка, наведе се, вдигна картата и я обърна.

— Смърт — обяви тя, очите й се завъртяха в орбитите, след което погледнаха Дафи. — Понякога може да се окаже добра карта, добър ход — каза, — но невинаги.

Смъртта беше заела трайно място в живота на Дафи още от детството й. По време на следването и след известна практика в областта на душевните терзания тя беше стигнала до разбирането, че смъртта е неделима част от живота — като дете обаче беше далеч от това познание, от това разбиране. Години наред се беше идентифицирала със Скаут от филмовата версия на „Да убиеш присмехулник“1. Прочете романа едва когато беше навлязла в зряла възраст; тя, също като това момче, беше отраснала в щата на троскота Кентъки2, заобиколена от богатство, привилегии и смърт. Баща й, също като Етикъс от филма, беше адвокат, беше печелил и губил дела, в които животът на защитаваните от него беше поставян на карта. Първата й среща отблизо със смъртта беше, когато понито й — Дел, получи колики и умря в една съботна вечер — на четиринадесети август. Дафи беше през цялото време в конюшнята при Дел и независимо че беше направено всичко възможно, за да й се помогне, старата и хубава кобилка беше цвилила от болка и умряла, а Дафи дълго беше лежала, сключила ръце около врата й и положила глава върху така упоително миришещата й грива, а от очите й се стичаха сълзи.

Оттогава насам смъртта като че я следваше навсякъде. Нейният най-добър приятел на света — неин съсед, Джон Криспел, беше пометен от кола, убит на дванадесетия си рожден ден, докато се връщал от риболов с учителя си в шести клас и близък приятел на семейството. В колежа една от членките на женския клуб, след като беше пила прекалено много, подканвана от един страшно привлекателен футболист, беше политнала през отворен прозорец заднешком и си бе счупила врата на поляната пред едно казино. Джейни Уимфиймър — съквартирантката на Дафи по време на специализацията, беше заминала на екскурзия в Африка и беше починала, докато спи. Причината за смъртта й никога не беше подлагана на обсъждане, сякаш тя нямаше толкова голямо значение, както самият акт на смъртта. Джейни беше докарана със самолет до родния й град в щат Индиана в метален ковчег; Дафи беше чакала на летището заедно със семейството й и за първи път в живота си видя метален ковчег. И досега пазеше спомена за ужаса на този ден. Щом се сближеше с някого, и той умираше. Заради това години наред беше отхвърляла всяка подобна възможност.

Тя погледна към картата и потрепери.

— Смъртта и аз сме стари познайници — промърмори тя, в стаята като че беше повял студ.

Емили вдигна картата от пода, подравни колодата и я сложи на предишното й място.

— Да поговорим за съня ти — отново предложи тя.

— Никога не виждам лицето му, само ръката. Има пожар, жена, която пищи.

Емили кимна, изражението й беше мрачно — беше виждала тази ръка.

— Помислих си да отида в полицията — продължи Дафи. — След като прочетох за онези пожари. Но какво да им кажа?

— Няма да ти повярват — каза Емили, гласът й като че идваше отдалеч, в него се усещаше умора.

Дафи замълча за момент, преди да реагира на тези думи.

— Ти можеш да видиш връзката, нали? Евентуалната връзка? Мъжът с обгорилата ръка, статиите във вестниците. Съжалявам, обаче не вярвах на тези неща — на видения, гадания, медиуми — обаче като се случи на мен, след като и аз го изпитах на гърба си… Виж какво си помислих: не можеш ли ти да се обадиш в полицията вместо мен?

Емили преглътна — устата й беше пресъхнала, усещаше в гърлото си буца, а очите й се бяха опулили.

— Не мога да ти помогна. Бих искала, но…

— Можеш — натърти Дафи. — Разбира се, че можеш. Ти си го виждала, срещала си се с него, той е идвал тук. Можеш да се обадиш в полицията и да им разкажеш.

— Мисля, че трябва да приключваме. Ако заради това си дошла, наистина не мога да ти помогна.

Дафи изчака, докато се натрупа достатъчно мълчание помежду им. Без да сваля очи от гадателката, каза:

— Може да си платят за такава информация.

Устните на Емили трепнаха и тя изрече с пресипнал глас:

— Какво?

— От колата си разбрала всичко, нали? Моята кола? Виж, спомних си, че съм оставила едно писмо на предната седалка — ето как си разбрала за Северозападното медицинско дружество, оттам идва предположението ти, че съм доктор. — Думите й като че бомбардираха Емили. — Това, че съм подредена и че поддържам къщата си чиста, си разбрала, защото в такова състояние поддържам и колата си. Това те издаде най-много. Помислих си отначало, че външният ми вид ти го е подсказал. Но думите ти за годеника ми — видяла си пръстена, разбира се, споменаването на Корки — малкото момиченце — направо ме зашемети. И за момент ме извади от равновесие. Но си спомних, че тетрадката на Корки е на задната седалка с името й върху нея. Който работи с теб — тя или той, сигурно ти е съобщил името, но ти предпочете да не го споменаваш.

Дафи се изправи.

— Ти не мърдай.

С две забързани крачки доближи вратата зад Емили и я отвори, забелязвайки в същото време как задната врата на къщата се затваря. Чу зад себе си стъпките на Емили. Дафи отвори задната врата широко, но този, който беше излязъл през нея, никъде не се виждаше. Много е чевръст, помисли си тя.

— Престани! — изплака Емили.

Завъртайки се на токчетата си, Дафи изстреля срещу гадателката:

— Ти нямаш изобщо думата. — Тръгна срещу нея и Емили отстъпи назад. — Само с едно телефонно обаждане мога да направя така, че срещу теб да бъдат повдигнати много сериозни обвинения. И с бизнеса ти е свършено.

Двете стояха на сантиметри една от друга. Дафи беше с една глава по-висока. Тя се вгледа изпитателно в очите на жената срещу себе си и попита строго:

— Свързана ли си с палежите? Искам ясен отговор: да или не?

Двете се спогледаха и ирисите им се задвижиха в синхрон: наляво, надясно, наляво, надясно.

— Не… — въздъхна Емили и за пръв път отмести поглед, свеждайки глава в жест на покорство.

Дафи беше постигнала целта си.

Вярваше на Емили, но изчакваше какво тя ще предприеме сега, какво ще каже, за да потвърди окончателно невинността или вината си, след което или щеше да я отведе в управлението, или щеше да остане тук с нея и да продължи да дълбае по темата.

— Мисля, че става дума за наркотици. Не за онези палежи — поде Емили, погледна настрани, след това право в очите на Дафи. Несъзнателно отри ръце в халата си. — Наркотици и много пари. Размяна на летището. Той се притесняваше за датата на размяната. Затова дойде при мен. Много хора ме питат за определени дати, нали разбираш, най-вече за датата на сватбата си. Една жена ме пита също за определена дата, но беше, защото изневеряваше… или смяташе да изневери. — Беше нервна и изплашена. Дафи успя да прикрие усмивката си на задоволство. За такива моменти живееше. — Защото разбирам от астрология — мълчаливо посочи към неоновия надпис. — Правя хороскопи, нали разбираш? А аз имам дарба…

— Сигурна съм, че я имаш…

— Нямаше да знаеш, ако… Ти ченге ли си?

Дафи кимна.

Гадателката поклати глава.

— Е, все някак трябва да се изкарват пари.

— Какви са тези дати?

— Поиска да му направя хороскоп за определени дни. Това беше всичко. И ми плати. Хороскопите не са евтини…

— В брой или с чек?

— Скъпа, приличам ли ти на човек, който взема чекове? В този квартал чековете не вървят.

Надеждата на Дафи, че сега нещата ще потръгнат, се изпари. Също и надеждата, че гадателката изцяло е омекнала. В този момент й хрумна нещо друго.

— Ами колата? Неговата кола?

— Микробус.

— Какво ще кажеш за неговия микробус?

— Светлосин. Стар модел. Около десетгодишен. С бял покрив.

— А датите?

— Първия път попита за четвърти октомври. Проверих вестниците от пети. Нищо особено. Никакъв пожар — натърти тя.

Пожарът при Инрайт беше станал през септември, а при Хейфиц — на осми октомври.

— На четвърти. Сигурна ли си?

— Абсолютно. И после пак… — прекъсна се като че по средата на изречението Емили.

— Кога? — извика Дафи.

— Дойде миналия уикенд — отвърна Емили.

Сърцето на Дафи лудо заблъска в гърдите и тя се задъха от болка. Първата дата не съвпадаше съвсем с датата на пожара — освен ако приемеше, че първоначално четвърти октомври е бил определен за пожара при Хейфиц. Какво следваше от второто посещение? Че ще има нова жертва?

Дафи каза:

— Трябва да говорим на всяка цена с този мъж с обгорялата ръка. Трябва ни твоята помощ.

— По-добре направо да ми беше казала, че искаш да ми провалиш бизнеса. Мислех, че вече сме квит. Казах ти каквото знам. А ти искаш още. И то такова нещо. Това изобщо не ми харесва. Не ми харесва как си вършиш работата.

— Ти си ни помагала и преди — напомни й Дафи. — Силата ли се намеси, или видя всичко в огледалото на свещ?

— Значи го помниш?

— Името ти фигурираше в досието на случая.

— Хората започват да приказват, като седнат на този стол. Какво друго мога да ти кажа? Освобождават се от предразсъдъците си. И знаеш ли защо? — попита тя, отмествайки леко Дафи назад и настрани, за да увеличи разстоянието помежду им. — Защото искат да повярват. Хората в нищо не вярват вече, но в мен вярват, защото така им се иска. Разтварят си душата пред мен.

Дафи разбра. Детективите, които идваха при нея като пациенти, се държаха по същия начин. Отначало бяха твърди, непреклонни, без желание да споделят. После стъпка по стъпка тя ги убеждаваше, че могат да й вярват, че могат да й се доверят, след което изведнъж — подобно на положението при вдигнат бент — изливаха на един дъх интимни подробности за импотентност, за желания за самоубийство, за насилие над собствените деца, за това, че си правят непозволени почивки в работно време. Изкарваха на светло кирливите си ризи — безкраен списък от поражения — професионални и лични, и всичко това, като че се намираха в изповедалня, защото бяха открили човек, който имаше желание да ги изслуша, без да ги осъжда — имаха й доверие. Дафи си даде сметка, че това, което вършеше тя, и занятието на тази жена не се различаваха много едно от друго. Тази мисъл я накара да се притесни.

— Трябва ми цялата информация, с която разполагаш, за мъжа с обгорялата ръка.

— Защо да ти я давам?

— Защото ще ти дам двеста долара. После изчезвам.

— Ти — хора като теб никога не изчезват просто ей така. Пак ще дойдеш. Това за теб го знам със сигурност.

— А той ще дойде ли пак? — изрече бързичко и с възобновена надежда Дафи. — Мъжът с обгорялата ръка? Ще се върне, нали?

Сърцето й биеше силно в гърдите — тази възможност досега не й беше идвала наум — хората, които вярваха в гадателки, се връщаха отново и отново при тях.

Емили срещна погледа й и бавно кимна.

— Вероятно — потвърди с явно нежелание, но после кимна в решителен жест. — Да, сигурна съм, че ще се върне. — След което добави хапливо: — Обаче, скъпа моя, това ще ви излезе много, много скъпо.