Без шанс за разпознаване

26.

— Много добре изглеждате, детектив — чу се женски глас.

Болд се извърна, за да види за кого се отнасят тези думи. За Ла Моя, който наперено демонстрираше новите си светли дънки — забързан право към него. Ла Моя беше образец на суетата — изопнати като по конец дънки, блестящо от чистота поло, високи каубойски ботуши и колан — спомен от времената, когато е станал родео ездач — на седемнадесет, и достатъчно глупав, за да се запише. Имаше продълговато, скулесто лице, жилава коса и дълъг нос. Какво толкова намираха жените у Ла Моя, беше абсолютна загадка за Болд — човека, чиято работа беше да разбулва загадки. Жените явно се лепяха за него, даже човек да приемеше и за наполовина верни, като се имаше предвид склонността му да преувеличава, разказаните от самия него на всеослушание подвизи. Може би, помисли си Болд, всичко започваше именно от тази негова походка — самоувереното местене на стройните му крака с леко полюляване на бедрата. Може би беше заради огромните му кафяви очи, заради начина, по който пронизваше с тях набелязаните от самия него поредни завоевания. Или може би основната причина беше това негово себично, дръзко държание, което именно го беше накарало да навлече полицейската униформа и да сложи пагон. Каквато и да беше причината, винаги Ла Моя беше водещият, с него се съобразяваха, а не той с другите. Би могъл един ден да има своя група, стига да поиска. Би могъл да има жена и пет деца, или по една жена във всеки квартал на града, или и двата варианта наведнъж. Този мъж се харесваше, още щом го видеха, а като го опознаеха, виждаха, че могат да му се доверят, да разчитат на него, напълно и безусловно, независимо в каква ситуация.

Болд се опитваше да прикрива възхищението си от Ла Моя, но не и слабостта си към него. Нямаше нужда от топовни салюти, а Ла Моя и без това имаше вид на човек, готов да избухне при най-малкия повод.

— Излишно е да ти казвам — започна Ла Моя, както правеше често, без предисловия, в същото време примъквайки стол на колелца в офиса на Болд — прекрачи го и седна, без да го извръща, отпускайки ръце върху облегалката — откъде съм получил тези сведения.

Детективът имаше завидни връзки в частния сектор: с кредитни организации, застрахователни компании, банки. Някои смятаха, че е заради миналото, други — заради множеството любовни авантюри, благодарение на които беше получил достъп до най-различни кръгове. Шосвиц беше казал, че е заради службата му при военните, според Болд обаче всичко се дължеше на неустоимия му чар и невероятни способности да завързва запознанства. Умееше да се харесва от пръв поглед, затова щом поискаше някаква услуга, получаваше я на часа. А щом му беше направена услуга, той намираше начин да я върне в подходяща форма. Ла Моя познаваше хората. Знаеше как разсъждават. Какво искат. Знаеше и какво става по улиците. Можеше да осигури каквото и да било за когото и да било, а Болд просто си затваряше очите в такъв случай. С лекота се справяше с работата си. Мнозина му завиждаха, неколцина го мразеха, беше човек, към когото никой не можеше да остане равнодушен.

В ръцете си Ла Моя държеше папка. Остави я на бюрото на Болд и започна да го запознава със съдържанието й.

— Финансовото състояние на Инрайт и Хейфиц. Кредитни карти. Банкови сметки. Нищо няма, което да ги свърже. Не говоря, разбира се, за магазините, ресторантите, бензиностанциите. Поне аз не открих нищо. Давам ти всичко в тази папка, ти да се поровиш сега в нея.

— С твърде много одеколон си се полял — смръщи се Болд.

— Ще се измирише. След час-два.

— Дотогава ще сме пометнали.

— А ризата харесва ли ти? Подарък ми е.

На което Болд отвърна:

— Значи казваш, че няма нищо, което да ги свързва? Не искам да ти се меся, но на твое място бих проверил неща от по-близкото им обкръжение, от ежедневието им — магазините, бензиностанциите, дали там не са се срещали.

— Колите.

— Какво? — попита Болд.

— Някой правил ли е огледи на колите?

— Колите?

— Къщите им са били изгорени, нали? До основи. А какво друго са имали? — попита реторично Ла Моя.

— Имали са коли — възкликна Болд, извисявайки интонация.

Ето, затова в едно разследване трябваше да участват повече хора. Болд изобщо не се беше сетил за колите.

Ла Моя сви рамене.

— Предупреждавам те обаче, че може и нищо да не излезе от тия огледи. Но знае ли се? Не виждам защо да не проверим и тях и без това нямаме много улики налице. Обаче като каза за близкото обкръжение — престори се, че се натяга на по-старшия по чин, — и мисълта ми веднага налетя на колите.

— Огледай ги тогава — предложи му Болд.

— Аз? Мислех, че ще ти бъде по-интересно да чуеш за стълбата…

И Ла Моя зачака да види как ще се промени изражението на сержанта.

А изражението на сержанта показваше истинска изненада.

— Стълбата ли? — попита Болд.

Детективът се ухили и каза нахално:

— Не се ли чувстваш късметлия в случая?

— Този случай наистина се нуждае от късмет.

— Стълби „Вернер“ в нашия район се продават само чрез една дистрибуторска фирма, което за нас е добре, обаче бизнесът им е толкова оживен и с такъв обхват, че шансовете ни да проследим на кого точно какво са продали на практика биха се равнявали на нула. Обаче и тук късметът ни проработи. Моделът с този нарез върху основите на страничните греди, чиито отпечатъци намерихме, се е оказал с производствен дефект, така че стълбите били изработвани само в течение на шест седмици. Свалили са модела от производство и са изпратили съобщение, че го изтеглят от продажба, така че въпросните стълби са престояли по складове и магазини на практика само две седмици. По общи изчисления от тях са купени някъде към стотина броя.

Болд много добре разбираше важността на тази цифра. Няколко стотици хиляди души живееха в окръг Кинг. Ла Моя току-що рязко беше стеснил периметъра на разследване само върху стотина души.

Детективът продължаваше наперено:

— След като има само един дистрибутор, е фасулска работа да разберем кои са му били клиенти — складове и магазини за железария и кухненски принадлежности, за строителни материали, фирми за вещи под наем. Даже ги преброих! Седемнайсет за цял Западен Вашингтон, за окръг Кинг — само четири. Моделът е от типа стълби за професионалисти. Така да се каже, беемвето на стълбите, което е още по-добре за нас, тъй като само ограничен брой търговци имат разрешение да ги продават. Още нещо. Скъпи са, което означава, че няма как толкова пари да се занесат на ръка: или са платени с чек, или с кредитна карта. Проверил съм го: нито една от тези стълби не е била платена с пари в брой! Дотук съм стигнал в проучванията си.

— Говори ли вече с търговците?

Болд усети да го обзема оптимизъм, Ла Моя притежаваше способността да превръща и най-малката светлинка, която би внесла яснота в някой случай, в цял сноп лъчи, който направо да те заслепи.

— Позна. От този вариант за безкасово плащане ние само печелим — продължи Ла Моя. — Тъй като всички складове и магазини разполагат с качени на компютри описи на налични и продадени количества, поискахме им да ни изготвят списък на продадените стоки. Някои се отзоваха веднага. Останалите чакаме всеки момент да ни изпратят.

Болд почувства като че не му достига въздух.

— Налага се да преровим всичките им записи, продажба по продажба, за да разберем на кого са продали стълбите? — За момент се замисли. — По-добре не се занимавай с това, Джон. Твърде дълга и бавна работа. Забрави. Много време ще отиде.

— Чакай малко! — възрази детективът с все същото дръзко изражение на лицето — негова запазена марка. — Искаш ли да научиш кой си е купил такава стълба?

— Не и ако трябва да изразходваме толкова време и сили. В минали години сигурно бих натоварил с тази работа някой от колегите от „Криминология“, той да свърши черната работа, но сега…

— Чакай! — отново го прекъсна Ла Моя. — Ти не ме слушаш изобщо.

Имаше още един-двама детективи, ако се осмеляха, които да му говорят по този начин. Той скръсти ръце и се въздържа от каквато и да било забележка. Ла Моя никога не прибързваше, а внимателно изиграваше ходовете си, което означаваше, че нямаше да е така настъпателен, ако нямаше с какво да се подплати; той обаче никога не се държеше по този начин с Болд в присъствието на други хора.

— За това имаме скенери — продължи Ла Моя. — Могат да пренесат каквото искаш — статии, реклами или карти на екрана на компютъра ти. Имаме и оптично разпознаване на писмени знаци — софтуер, който конвертира печатен текст от сканиран графичен образ в данни, които текстовите редактори и дейта-бейз-програмите могат да обработват. Вече отдавна сме във века на компютрите, сержант. Само неандерталци като теб все още се лутат в мъглата.

— Имам представа от сканиране — възропта Болд. — Е, не в детайли — призна си той, — в основни линии.

— Ето какво ще направим. Първо сканираме списъците. После ги минаваме през системата за оптично разпознаване на знаците, след което можем да търсим на базата на каквато класификация искаме: „Вернер“, стълба, според номера на изделието, по цената. Ще надушим всичко около всяка продадена стълба. За всяка продажба се записва и начинът на плащане — с чек или кредитна карта. Записва се и номерът на банковата сметка, така че… Днес следобед, утре, най-късно вдругиден ще разполагаме със списък на всички продадени стълби от този модел. Ще знаем номерата на чековите книжки или банковите сметки на купувачите. И ще можем да издирим самите купувачи — и накрая ще знаем и имената им, сержант. — Следващото изречение беше казано с гордост: — Казвам ти, ще го пипнем тоя.

Много добра работа, помисли си Болд, и го изрече гласно. Това, което не каза, беше, че научаването на тези сто имена пак можеше да не ги приближи до подпалвача. Все още не бяха разбрали как набелязва жертвите си и как се промъква в домовете им. Толкова много въпроси чакаха отговор, толкова много несвършени неща имаше. Не искаше да обезсърчава Ла Моя. Защото страшно се нуждаеше от добър пробив — може стълбата да се окажеше този така необходим прелом, както вярваше Ла Моя. Работата на водещия следовател беше да заложи няколко мрежи във водата и да чака къде ще се уловят риби.

— Предупреждавам те — обади се Ла Моя, — стълбата сигурно е била открадната. Залагам десет срещу едно, че накрая така ще се окаже. Но от кого? Кога? Все ще можем да разберем нещо, сержант. Ако искаш да преобърна колите, добре, няма проблем. Но не ме карай да се откажа от работата по стълбата. Казвам ти: надушвам нещо. Стълбата е много добра следа. Струва си да се тръгне по нея.

— Много добра работа си свършил — повтори Болд, макар ясно да си личеше, че е по-скоро обезсърчен, отколкото да усеща каквато и да било надежда. — Наистина.

— С помощта на компютрите. — За първи път Ла Моя звучеше колебливо. — Все нещо отнякъде ще излезе. Шест души работят по случая почти без отдих. Това значително повишава шансовете ни.

— Вземи още някого като оглеждаш колите. Може пък да се окаже, че са пазарували в един и същ супермаркет, или че са си купували хамбургери от един и същи снекбар. Може той да е бил също там и така да ги е забелязал. Може да е останала някоя неизхвърлена опаковка, сметка. Или чанта. Аз всъщност обичам да се ровя в коли. Предпочитам ги. Щом толкова ти се иска да продължиш със стълбите, тогава си стой при компютрите, Джон. Трябва ни и да разберем що е то ракетно гориво. Бейън и Фидлър трябва набързо да ни ограмотят. Палежите се оказаха трудна работа, аз поне нищо не разбирам.

В този момент Дафи отвори с гръм и трясък вратата на служебния вход за отдел „Убийства“, лицето й беше поруменяло, а гърдите й се повдигаха в забързан ритъм. Пак си беше сложила сутиена „Уондърбра“. Тя се втурна към Болд и Ла Моя с нетърпящ възражение маниер, който веднага накара сержантът да повярва, че най-накрая пробивът е станал. Познаваше този плам в очите, този устрем, неведнъж го беше изпитвал. Нямаше мъж в управлението, който да не я изпиваше с поглед.

Тя се спря пред тях, направи усилие да се овладее, изпълни гърдите си с въздух и обяви:

— Стивън Гарман крие нещо. Знае много повече, отколкото дава да се разбере. Иска ми се да го притисна, и то да го притисна много яко. Ще го смажа като гнида.