Събитията от последните деветдесет минути се редуваха в ускорен ритъм. Кулминацията на тази хаос сътвориха двадесетте и един полицаи, пряко въвлечени в изпълнението на плана на Дафни да бъде подмамен заподозреният. Седем цивилни агенти бяха изпратени да си измият колите. В един и седемнадесет часа следобед на двадесет и четвърти октомври чрез радиостанцията беше съобщено на Болд, че заподозреният е идентифициран в една от автомивките на „Лукс уош“, намираща се на Северозападна осемдесет и пета улица в „Грийнууд“. Според описанието беше слаб, с тегло около шестдесет и пет килограма и с лице скрито зад качулка, високо вдигната яка на фланелата и очила.
По пътя за наблюдателния пост Болд се отби у дома, за да остави бележка на Лиз.
Още с влизането в кухнята се разплака. Накъдето и да погледнеше, виждаше Лиз. В мислите му нахлуха спомени за техни разговори, прекарани отпуски, рождени дни, любовни прегръдки — някак не можеше да си припомни лошите моменти, само хубавите. Сълзите му не бяха само за Лиз, плачеше и заради себе си, от самосъжаление и страх. Помоли Господ да му даде някакво обяснение, да му прости за годините, през които не беше отправял молитви, питайки се дали един молител, самоотлъчил се за дълго, ще бъде чут. Дали връзката в такъв случай просто не се разпада — като неизползвана телефонна линия?
Как да й каже, че знае? Колко много неща щяха да останат недовършени?
Чу шума на извиваща по алеята кола. Не искаше да я вижда — вече знаеше тайната й, тайна, която тя беше решила по някакви нейни причини да не споделя с него. Той се запита дали изобщо е имал право да научи, може би тя се нуждаеше от време, първо самата тя да асимилира ситуацията и едва след това да сподели с него или с някой друг. Времето, което беше поискала да прекара само със Сара, изведнъж получи своето обяснение. Може би искаше да се сбогува с всяко от децата, имаше нужда от време, за да примири в себе си всички вътрешни конфликти, които я раздираха в такъв момент. Болд нямаше представа какви поражения можеше да нанесе в психиката на един човек съобщението за предстоящата му смърт.
Той изтри сълзите с ръкава си и излезе навън. Беше Марина с децата, докарани от мъжа на Марина, не Лиз. Изпита усещането, че са му смекчили наказанието. Излезе изпод козирката на предната веранда, за да ги посрещне. Поздрави Марина и Майлс, целуна Сара. А щом сълзите му потекоха отново, се запъти направо към колата си и потегли, без да каже нито дума. Малкото му момченце му помаха за довиждане, следвайки го с разтревожения си поглед.