Без шанс за разпознаване

68.

Бен трепереше от страх във временното си скривалище, в това време Лицето се приближи до оградата, улови една от жиците и я разтърси. Тя силно изскърца, след което Лицето се извърна към складовете и завъртя бавно глава, като че ги оглеждаше внимателно. Явно беше разбрал.

Зае се да обхожда района като войник на дежурство, започвайки от първата редица складове, плътно прилепвайки ухо към вратите на някои от тях — подмина на не повече от пет метра мястото, където се криеше Бен, притаил дъх и приковал поглед в него. Мъжът с особеното лице мина покрай него, като вниманието му беше изцяло насочено към складовете. След няколко минути той изви покрай далечния край на редицата, Бен предположи, че ще продължи с щателната си проверка и на останалите редици складове — сигурно бяха най-малко десет или петнадесет редици.

Не посмя да се втурне към оградата и да се опита да я превземе, докато Лицето беше навън и патрулираше. Така беше решил, докато не чу след няколко минути същия звук като от скърцаща врата на гараж — отвори се и се затвори. Тогава реши, че мъжът се е прибрал в своя склад. Бен изчака още няколко минути, целият беше в слух и за най-малкото раздвижване. Нищо. Но след това като че изведнъж го връхлетя чувство на ужас. Ами ако затварянето и отварянето на вратата беше само номер? Ами ако мъжът го беше направил само за да накара Бен да си помисли, че е в безопасност и да тръгне към оградата? Дали всъщност не целеше точно това да се случи?

Голямата вероятност това да е така направо смрази Бен и той като че се срасна с мястото, където се намираше — празното пространство между оградата, по която вече веднъж се беше покатерил, и оградата, която беше зърнал преди малко. И двете му се струваха отдалечени на километри.

Едва когато видя червената хонда на Дафи да минава — и отминава! — той реши, че трябва най-накрая да предприеме нещо. Втурна се към оградата, но преди да измине и два метра, отново спря и се притаи в сянката.

Къде беше армията от полицаи като на филмите, запита се той. Хеликоптерите. Как може само една кола? Не й бяха предали точно ли от деветстотин и единадесет? Дафи, сам-самичка?

Ами ако наистина Лицето се беше скрило и само го чакаше кога ще хукне към оградата? Ами ако беше видял и нея? Тогава какво?

Оставаше само едно, реши Бен: да предприеме своя ход. Сега, преди всичко да се беше объркало.

Той не виждаше колата й, но се втурна надясно, далеч от вратата, колкото се може по-далеч от мястото, където последно беше видял мъжът да минава, покрай офиса, покрай някаква безименна сграда, зад ъгъла и право в нечия прегръдка, която се сключи около него като менгеме. „Дафи!“, помисли си той. Но моментално си даде сметка за силата на ръцете, сключили се около него и вдигна глава, за да погледне в бялата, блестяща кожа и дупките наместо очи на онова страшно лице и светът за него се разпадна. Образът пред него се замъгли — също като след края на мултипликационните филми, където картината се смаляваше, смаляваше, докато в центъра останеше една малка светеща точка. За Бен краят на тази светлинка и началото на тъмнината предизвести хъркащият глас на мъжа, който го държеше здраво:

— Ти? — проряза въздуха гласът, като че той също беше видял призрак.