Без шанс за разпознаване

27.

Върна се късно ужасно притеснен.

Прекрачи прага и заключи отвътре вратата, преди още да е подушил миризмата на чуждия човек.

Не съзнанието му, а подсъзнанието му изпращаше сигнали, че къщата, домът е неприкосновено място, с неизменни шумове и неизменни миризми; място с познати шумове и познати миризми, всеки и всяка от които си имаха познат произход. Те бяха знак за сигурност и подслон.

А миризмата, която изведнъж усети, беше не на място: остра, солена. Не приличаше на киселата миризма на алкохол, с която беше привикнал, нито миризмата на момиче. Това беше…

… миризмата на вътрешността на микробуса.

В същия този момент една ръка го стисна за рамото, Бен изпищя и опита да се изтръгне, за да продължи по стълбите нагоре. Нисък гневен глас изрече нещо, но Бен не различи думи, обърна внимание на усещането, което те предизвикваха у него — внезапно изтръпване, което го проряза от горе до долу, съчетано с все по-стегната хватка около рамото му. Реакцията му беше изцяло инстинктивна: да избяга в стаята си; да заключи вратата; да се измъкне през прозореца; да хукне колкото му държат краката към къщата на Емили; никога да не се връща тук.

План. Нещо, върху което да се съсредоточи. Ако беше преди няколко години, сигурно щеше да го обмисля по-дълго. Но беше преживял достатъчно, за да научи, че мисленето само можеше да го забави в такива случаи. Хвърли поглед през рамо. Физиономията на нападателя принадлежеше на Ник, шофьора на микробуса, мъжа с обгорялата ръка и кожения колан. Беше по-бърз от пастрока му, по-трезвен, в много по-добра форма.

— Дай парите, лайно такова!

Страхът го обля като горещ душ. Кракът му се подхлъзна по стълбите. Ник изсумтя, беше непосредствено зад него. За Бен коридорът като че се беше смалил; секундите като че се бяха скъсили. Светът беше неприятно място, пълно с болка и мъчения, припомни му вътрешният глас. Паника изпълни гърдите му. Вече нямаше никакъв план, само абсолютната увереност, че лошите неща се случваха на лошите хора, а заради кражбата на парите той се беше превърнал в лош човек, беше попаднал в ситуация, от която едва ли щеше лесно да се измъкне.

Бен се изтръгна и хукна по стълбите нагоре. Ръката на преследвача го сграбчи с нечовешка сила. Докопа го за глезена и го повали — брадичката му се удари в стъпалата, докато се плъзгаше надолу. Прехапа устни и металическият вкус на собствената му кръв изпълни устната му кухина. В този момент си даде сметка, че това нямаше да бъде единствената му рана, щеше да се лее още негова кръв. Мъжът го затегли за глезена, килимената пътека ожули лицето му. Бен замахна с десния си крак и залепи подметка точно върху челото на преследвача му. Мъжът политна назад.

Бен отново се залови да изкачва стълбите. Задушаващият го страх поотпусна хватката си — сега беше в стихията си; знаеше всичко, що е свързано с бягство. Това беше игра, която той разбираше.

Стигна горе, но усети, че мъжът го последва. Не се огледа назад. Не изпищя. А продължи да тича нататък.

Вратата на стаята му се мержелееше в края на коридора — там го очакваше свободата.

Цялата къща се разтресе — беше се затръшнала задната врата.

— Момче? — провикна се познатият пиянски глас.

Бен не можеше да си спомни някога този глас да му беше носил облекчението, което изпита сега.

Мъжът зад него притихна.

— Пооомооощ! — извика Бен. — Тука има някой!

Още няколко бързи крачки към свободата, после запристъпва по-бавно. Ник беше насочил цялото си внимание към Джек — макар че пияният пастрок на Бен едва ли имаше шанс да го надвие.

— Кой си ти, по дяволите? — извика Джек, застанал в подножието на стълбите. — Да се махаш от къщата ми.

— Той ми взе парите! — изкрещя неканеният гост. — Проклетото ти хлапе е крадец.

Бен се върна до най-горното стъпало. Ако пастрокът му повярваше на това, което каза Ник, можеше вече да се смята за мъртъв. Ник се намираше в средата на стълбата с лице, извърнато към Джек. В колана му беше затъкнат револвер.

— Татко! — извика Бен, чудейки се откъде се беше взела тази дума в устата му.

Надвил инстинкта за самосъхранение, Бен слезе няколко стъпала по-надолу, след което с цяло тяло се отпусна върху неканения гост и го събори. Ник полетя към Джек, който не се помръдна, но и не каза нищо, наблюдавайки сцената със замъгления от пиенето си поглед.

После двамата мъже се вкопчиха в битка, неприличаща по нищо на ръкопашните схватки от екшъните. Двамата се търкаляха на пода, сплели ръце и крака, не спирайки да се псуват един друг. Бен затърси с ръка опора, защото след като беше изблъскал Ник, се беше олюлял и полетял с неудържим ход по стълбата надолу — брадичката му се удряше в гърдите при всяка стъпка, в главата му мислите се блъскаха една в друга. Най-накрая успя да се улови за парапета на стълбата.

Успял беше да спре малко преди вкопчените един в друг мъже на пода. Ник налагаше с юмруци пастрока му, Бен усети как се разкъсва между мисълта, че Ник е враг, и мисълта, че това, което вижда, го изпълва със задоволство.

— Искам си парите — казваше неканеният гост при всеки удар. — Парите, парите!

С обгорялата си ръка само плясваше Джек, а със здравата го удряше с все сила. От лицето на пастрока му течеше кръв.

Ник хвърли яростен поглед през рамо и срещна погледа на момчето. Бен се разтрепери целият и стомахът му се сви на топка. Мъжът замахна с ръка и го сграбчи за ризата, Бен се дръпна и се чу шум от раздран плат. Момчето изпищя, олюля се и падна назад.

С един котешки скок Ник блокира достъпа на Бен до входната врата. След което, заел боксова стойка, започна застрашително да се приближава към него. Бен замахна с лампиона, преобърна един стол и протегна ръка към бравата на вратата, водеща към мазето — единственият възможен изход. С крайчеца на единственото си око той улови раздвижване отдясно — пастрокът му беше в съзнание и се изправяше на крака, оставайки невидим за Ник, чието внимание беше изцяло насочено към момчето. Мъжът отново каза:

— Искам си парите!

Бен си даде сметка, че ако се задържи още малко на мястото, където стоеше, би могъл да спечели малко време за пастрока си, докато той застане непосредствено зад Ник. Инстинктът за самосъхранение обаче го надви — той сграбчи бравата и я завъртя.

Неканеният гост се хвърли към него. Бен замахна с крак, без да се прицелва, но резултатът беше изпукване на кост. Ник нададе яростен рев. Бен се гмурна в тъмнината, затръшна вратата след себе си и улавяйки бравата, я натисна нагоре. Независимо от напъните му, не успя да я задържи и тя се завъртя — вратата се открехна със скърцане. Обгорялата ръка се плъзна в отвора.

В същия момент се чу страхотен трясък. Вратата се разтресе и притисна със страшна сила ръката, Ник нададе повторен рев и я отдръпна. Бен също се олюля и се приземи по задник върху капака на пода, водещ към скривалището.

Колко пъти пастрокът му го беше предупреждавал да не ходи там. Даже го беше заклевал да има страх от Бога, но да не си показва носа там. Това изобщо не беше спряло Бен. Макар да беше намерил капака закован, не се беше поколебал да издърпа пироните, с които го беше заковал Джек, с клещи, и да надникне вътре, но експедицията му беше приключила набързо заради гъстите и дебели паяжини и ужасната миризма — любопитството му набързо се беше изпарило тогава. Това беше преди повече от година, но още помнеше отвратителната миризма.

Ужасяващият трясък беше последван от пълна тишина. Някой умря, помисли си Бен. Дръпна силно капака, раздрусвайки го наляво и надясно, за да измъкне гвоздеите, които беше разхлабил преди година. Капакът се отвори, той се плъзна вътре и затвори капака над себе си.

Скривалището беше около метър високо. Трябваше да върви приведен. В далечината, през паянтовата конструкция се процеждаше светлина, в чийто лъч вихрено се въртяха прашинки. Миришеше на влажно и мръсно, но не толкова отвратително, колкото миналата година. Бен пропълзя на четири крака до отсрещния ъгъл, заплитайки се в провисналите паяжини. Чукна главата си в студената и мокра водопроводна тръба.

Замръзна моментално на място, щом чу приближаващи стъпки. Страхът му отново изригна и го заля от глава до пети. Следващото, което чу, беше шумът на отварящата се врата на мазето.

— Момче — дочу се глух глас. — Не ме карай да обръщам отново дебелия край!

Капакът на скривалището изскърца — значи Ник беше вече в мазето!

Бен продължи стъпка по стъпка към най-тъмния ъгъл, сърцето му като че щеше да изскочи, гърлото му беше пресъхнало, а по гърба му сякаш се разхождаха легиони мравки. Отгоре мъжът удари по капака — проверяваше. И отново удари.

Бен се прокрадна още по-навътре в тъмнината, увивайки се в още повече паяжини, убеден, че пастрокът му е мъртъв и че неговата смърт е предстояща.

Зад него изведнъж нахлу широк лъч светлина — капакът се беше отворил.

— Не ме разигравай, момче. Не ме принуждавай да ставам лош. — Изведнъж почувствал се несигурен, подвикна: — Момче?

Бен спря, обзет от желание да му отвърне. Не искаше тези пари — с радост щеше да се освободи от тях. Отвори уста, за да се обади, но от нея нищо не излезе. Бавно, внимателно, сякаш някой го беше лишил от въздух, Бен се отпусна по очи върху купчината пясък и дребен чакъл. Щеше да се скрие. Само това му оставаше.

Подът беше неравен, имаше голяма издутина, а пясъкът и чакълът бяха примесени с кал. Бен се опитваше да стане по-нисък от тревата, по-тих от водата, направо невидим. Кракът на Ник се показа в опразнения от капака отвор. Идваше да го търси.

Бен не знаеше какво повече да направи. Както беше с лице, притиснато към купчината пясък и чакъл, той насочи за миг поглед към отвора и процеждащата се оттам светлина.

Окото му рязко смени посоката и в резултат картината пред него смени перспективата си, нямаше вече пясък, чакъл и кал. Нито имаше дървени подпори, удържащи ниския таван да не рухне върху влажния под. Нито крака, показали се в отвора, търсейки опипом къде да стъпят. Всичко това влизаше в полезрението му, но зрението му се беше фокусирало върху едно колелце жълт метал на няколко сантиметра от него.

Той се протегна и улови метала между пръстите си. Пръстен. Златна халка.

И отведнъж вече знаеше какво е това. То като че му проговори с познатия мек, нежен женски глас, който така беше копнял да чуе. Звукът на този глас надигна буца в гърлото му и замъгли със сълзи очите му.

Беше халката на майка му. Знаеше и къде се намира, без никакво съмнение. В гроба на майка си.

Тласкан от гняв, ярост и мъка, без нито за секунда да се поколебае, той скочи на крака, преви ниско гръб и стиснал халката в ръка, се затича към приземилия се в скривалището мъж. Връхлетя с цяло тяло върху него, воден единствено от желанието на всяка цена да се измъкне от това място. Неканеният гост падна назад. Бен изскочи през отвора и се затича към вратата на мазето.

Във всекидневната се озова срещу пастрока си — олюляващ се и жестоко пребит. При вида на Джек Бен сепнат спря. Разочарование сграбчи сърцето му: пастрокът му беше жив. Очите им се срещнаха. Бен вдигна ръката с халката и му я показа. След това се изви назад, замахна с крак и ритна Джек със сила, каквато не беше подозирал, че може да притежава. Възрастният мъж отхвръкна назад и главата му тупна на пода.

Бен никога не се беше осмелявал да вдигне ръка срещу съпруга на майка си. Съзнанието за това, което току-що беше направил, както и мисълта за майчиния гроб, го тласна към външната врата. Тичаше с все сила и щеше да спре чак пред телефона, намиращ се на няколко пресечки от къщата. За да набере деветстотин и единадесет и да каже:

— Искам да съобщя за убийство — изрече детският му изплашен глас. — Той уби майка ми!

За втори път същият детски глас беше уловен от записващата система в информационния център — Сиатъл. Този път момчето беше съобщило и адреса, идентичен с адреса, на който беше регистриран телефонът, от който се беше обадил първия път, макар връзката да беше прекъсната. Компютърът на центъра насочи посредством системата за съобщения това обаждане към патрулна кола, намираща се в района на сиатълския университет. Именно полицаят, седящ зад волана, Патрик Шенън, щеше да открие на пода във всекидневната мъж в безсъзнание — жертва на физическо насилие.

В съответствие с нареждането той щеше да отведе този мъж в полицейския участък за разпит във връзка с получените сведения за наличие на труп в скривалището на къщата.

Друга кола беше изпратена при уличния телефон, от който детето се беше обадило на деветстотин и единадесет. Слушалката му беше окачена на вилката, запазила топлината на ръката му.

Някъде далеч едно момче щурмуваше нощта. Бягаше, бягаше, бягаше. Докато краката му откажат да го държат.