Без шанс за разпознаване

16.

Ужасен, но и въодушевен, Бен се измъкна от хранилището, като здравото му око беше вперено в задната врата на микробуса, без да има някакъв план какво ще прави след това. Поведението му по-скоро приличаше на затворена в клетка птичка, след като е открила къде се намира вратичката на клетката. Внимателно приближи вратата, невярващ и предпазлив, но позволявайки си един смел поглед към паркинга. След което моментално се приведе и благодари на щастливата си звезда, че не беше понечил направо да се измъкне през вратата, както се изкушаваше да направи. Мъжът, Ник, наркодилърът, шофьорът, очакваше асансьора. Големият зелен брезентов чувал с щампована абревиатура, означаваща Военновъздушни сили — САЩ, подпрян на стената, се свличаше от тежестта на съдържанието си. Бен нетърпеливо зачака асансьорът да прибере мъжа.

Чудно как само с едно око Бен можеше да обгърне с поглед толкова много неща или може би тъкмо на недостига на зрително поле се дължеше усилването на периферното му зрение. Много често го беше удряла футболна топка или хокеен стик, или даже юмрук на друго дете, тъй като се бяха придвижили твърде бързо в зрителното му поле и го бяха хванали неподготвен. Малко по малко мозъкът се беше пригодил към това да му изпраща предупредителни сигнали много по-рано, отколкото получаваха същите сигнали хората, които гледаха с две очи. На Бен не достигаше дълбочина на зрителното поле — светът се представяше в две измерения пред лявото му око. Преценките му за дистанция бяха винаги погрешни, а двигателната му координация по линия на връзката око — ръка беше увредена заради тази телесна аномалия. Но ако нещо или някой попаднеше в полезрението му, то или той се регистрираше в цялостния си вид и значимост.

Беше просто някаква фигура. Тъмна. С височината на втория му баща. От лявата му страна, между две паркирани коли. Наблюдаваше. Може би той или тя стоеше там, очаквайки да се появи някой от притежателите на някоя от колите, след като му е бил проверен багажът на летището. Струваше му се обаче, че ставаше дума за нещо далеч по-престъпно — ами например ако тази фигура наблюдаваше самия Бен или мъжа до асансьора? Най-лошото беше, че присъствието на този човек плашеше Бен до такава степен, че да се страхува да се покаже извън микробуса — щеше да бъде забелязан, а нещо го караше да не допуска подобна възможност, на никаква цена. Макар да не можеше точно да формулира усещанията си, той за първи път истински се докосна до това, което наричаше дарба у Емили, изпита на практика какво значеше да притежаваш способността да се настроиш на вълната на неуловимите сигнали вътре в него, които, ако трябваше да им вярва, чертаеха картина от собственото му бъдеще — ако прекрачеше извън микробуса, чакаше го опасност.

Фигурата в сянка изцяло го беше завладяла, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато мъжът — той изведнъж го видя съвсем ясно — извърна поглед от асансьора към микробуса, Бен знаеше — с абсолютна сигурност — че се беше запътил към него. Не разбираше защо. Не можеше да извлече от видяното никаква връзка с този човек, която да му се струва смислена. Но знаеше.

Асансьорът пристигна.

Бен завъртя дръжката на вратата, изкушен да избяга веднага, без да обръща внимание на тъмната фигура. Желанието му да се измъкне беше така силно, че буквално го тласкаше навън. В същия този миг обаче мъжът в сянката се раздвижи, излизайки от скривалището си между двете коли, и се запъти право към микробуса. Един глас в главата на Бен му заповяда: „Недей!“ и той отпусна бравата.

Ник, шофьорът, влезе в асансьора с чувала на рамо. Асансьорната врата се плъзна и го скри.

Другият мъж се приближаваше изненадващо бързо — с големи крачки, почти тичайки. Ивици светлина преминаваха по лицето му, но даже и така на Бен му беше невъзможно да различи очертанията на това лице. Изглеждаше така, сякаш мъжът носеше маска.

Бен повдигна пейката и се вмъкна в хранилището, принуден да се скрие сред инструментите и мазните парцали, усещайки се все повече забъркан в нещо, с което не искаше да има нищо общо. Колко пъти Емили го беше предупреждавала изобщо да не се докосва до колата на клиент! Почувства се така, като че всичко се беше случило абсолютно нарочно — за да му бъде като урок; даже очакваше приближаващата се фигура да се окаже Емили. Всичко това се разиграваше в мислите му. Обеща си, че ако успее да се измъкне жив, никога повече, поне един милион години, няма да пипне чужда собственост. Надяваше се, че това обещание, дадено пред самия него, можеше по някакъв начин да го защити от мъжа, който идваше насам, а това караше стомахът му да се свива от страх.

Задната врата на микробуса се отвори с проскърцване. Бен усети, че всеки момент ще се напикае. Затрудняваше се да диша, гърлото му беше пресъхнало. Докато шофьорът за него беше означавал заплаха, тази тъмна фигура той възприемаше като самата смърт. Сякаш тя крачеше по паважа. Застрашителна. Вещаеща зло. Тази тъмна фигура навяваше страх. Бен усещаше злото в този мъж през стената на хранилището като горещ сух вятър, от който изведнъж повява студ. Вледеняващ. Ужасяващ.

Вратата се отвори и почти веднага се затвори; Бен не усети пружиниране на ресорите — никакъв знак, че мъжът е влязъл вътре. Чакаше и се ослушваше. Кръвта му блъскаше в ушите и в гърдите. Пръстите му се вледениха и изведнъж целият потрепери, сякаш някаква тъмна сила беше надвиснала над него. За малко да изпищи от ужас. Преглътна страха си и се осмели да открехне пейката и да надзърне навън.

Абсолютно празно. Прииска му се шумно да благодари на Бога. Вместо това вдигна капака, прехвърли се извън ковчега и се втурна към изцапаното стъкло на задната врата.

Паркингът изглеждаше празен. Но той не повярва, че това е така наистина и огледа навсякъде, отново и отново, за да установи къде се е спотаил онзи мъж — той обаче не се виждаше никъде. Бен завъртя бравата на вратата и я натисна навън, надявайки се за негов късмет вратата да се окаже…

… заключена!!!

Вторият мъж беше сложил резето. Усети, че му се повръща. Натисна вратата няколко пъти навън, без да се съобразява с факта, че може да бъде чут или забелязан. Нежеланието да приеме, че планът му се е осуетил, го накара да се облегне с цяло тяло върху вратата и да натиска, докато най-сетне осъзна, че това, което прави, е ужасно глупаво. Не само че вдигаше шум, ами се опитваше и да се пребори с железария. Беше абсолютно нечестно — къде беше късметът му, когато най-много се нуждаеше от него?

Той коленичи в желанието си да огледа по-добре и да разбере дали резето само е дръпнато, но не и заключено. Щом коленете му се отпуснаха върху мръсното килимче, усети някаква издутина, погледна надолу и видя изпод килимчето да се подава ъгълче на плик. Издърпа го — беше чисто бял плик, доста издут, без да е тежък. Не можа да се въздържи да не погледне вътре. Вдигна капачето и видя набръчкани краища на банкноти. Много на брой. По петдесет и двадесет и няколко по десет. Стари банкноти. Употребявани. Бяха страшно много.

Сториха му се като милион долара. В брой, в неговите ръце. Щеше да има нужда от пари, за да се прибере вкъщи. А той изобщо нямаше. Протегна ръка и издърпа една двайсетачка. После още една. След всяка издърпана банкнота възбудата му растеше. Кой щеше да разбере, ако вземеше целия плик? Толкова пъти, докато прибираше десетдоларовата банкнота, получена за сеанс, в цигарена кутия, която държеше в хладилника си, Емили повтаряше едни и същи думи пред Бен: „Парите са свобода“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието му и му бяха нещо като мантра. Парите означаваха независимост. Парите предоставяха възможност на човек да бъде самият себе си. Държеше в ръце плик с пари и нямаше кой да го забележи. Можеше да даде парите на Емили; можеше да си плаща за храната; можеше да живее при нея.

Съществуването на тези пари оказа поразително въздействие върху него. Вече нямаше никакви наркотици наоколо. Той не беше заключен в товарната част на микробус. Беше свободен. Нямаше да върне плика там, където го беше намерил. Даже не допусна в мислите си подобна възможност. Затвори плика и го пъхна в предния джоб на панталона си. Имаше шанс да започне нов живот. Чувстваше се като зашеметен. Тогава изведнъж го връхлетя реалността на плена му между четирите стени на микробуса. Пликът като че щеше да го изгори. Изведнъж му се стори прекалено тежък и издут, сякаш ако някой в момента го наблюдаваше, нямаше начин да не забележи наличието му. Но това не го накара да размисли и да го върне на мястото му. Разшета се като у дома си, провери гардеробчето — не намери метла или бърсалка, вместо това откри бейзболна бухалка. След което веднага се покатери върху сгъваемата маса и вдигна бухалката нагоре, опитвайки се да отвори прозорчето на покрива. Наложи се да натиска три пъти, докато успее да захване куката за една от дупчиците и даже тогава не успя да я промуши изцяло — просто крайчецът на куката се закрепи върху отвора й, независимо от това прозорчето остана отворено, а Бен прибра бухалката обратно в гардеробчето и го затвори. Отново усещаше как времето го притиска, усещането за предстояща беда не беше изчезнало, само се беше притъпило. Това не попречи на движенията му да останат уверени и бързи, което се дължеше на опита от многобройните огледи на колите на клиентите, правени трескаво и крадешком, докато те се настаняваха на стола срещу Емили. Сетивата му бяха нащрек и в пълна готовност. Ръцете му бяха влажни, кожата му гореше.

Покатери се върху масата и насочи поглед към ръба на отвора — знаеше, че трябва да постигне целта си още с първия скок. Защото втори можеше и да няма — неуспехът означаваше да се сгромоляса по гръб върху масата; или щеше да си счупи нещо, или направо да се пребие. Имаше право само на един опит.

Вътрешният глас му напомни, че за маневрата, която се готвеше да предприеме, беше необходима много добра координация по линията око — ръка, а в това отношение всички бяха убедени, че на него това му липсваше. Гласът стана по-настойчив, убеждавайки го изобщо да не се опитва. Но силата, която го тласкаше към спасението и свободата, се оказа с по-мощен говорител и Бен се противопостави на обезкуражаващия го глас и най-безцеремонно го пренебрегна. Нямаше избор; просто трябваше да направи този скок. И той трябваше да е успешен.

Бен приклекна, усещайки гъвкавостта на привикналите си да се катерят по дърветата крака, насочи погледа на единственото си око точно над себе си и без да има ни най-малка физическа възможност да прецени правилно разстоянието до отвора на покрива, подскочи с изпънати нагоре ръце.

Дървеният ръб се удари в дланите му, той се залови за него, обвивайки пръсти и стискайки го здраво, и се заклати, увиснал в празното пространство. Микробусът се беше залюлял от скока му и точно в този момент невлязлата в дупчицата кука се плъзна и отвореното прозорче се стовари като китайски нож за обезкостяване на пилета върху пръстите на Бен. Той изрева, но нямаше никакво намерение да се отказва, сега вече не би могъл.

Бен се набираше и набираше нагоре, така както го беше правил толкова пъти, когато беше изпадал в затруднени ситуации, покатерен на някое дърво, сякаш и сега му предстоеше да се прехвърли на по-горен клон. Опита два пъти, но отново потъна, люлеейки се във вътрешността на микробуса — пръстите му го боляха ужасно, изопнати от тежестта на тялото му. Третия път успя да координира усилията си: набра се нагоре, натисна прозореца с глава, отвори го, прехвърли първо лакътя на едната си ръка над ръба и го подпря на външната повърхност на покрива, после прехвърли лакътя и на другата ръка, след което се набра върху длани и прехвърли и тялото си отвън. Махайки с крака, сякаш плуваше във вода, той ги сви в коленете, прехвърляйки и тях над ръба на отвора, и ги отпусна върху външната повърхност на покрива. Надигна глава, видя пилона, към който бяха прикачени и заключени предната гума и кормилото, след което се спусна по тясната стълба, прикрепена отстрани на товарната част на микробуса. В мига, в който краката му докоснаха паважа, той веднага се затича, като че някой го гонеше.

За нищо на света нямаше да използва асансьора. Вместо това отвори вратата, водеща към стълбите, и вземайки по две стъпала наведнъж, заслиза надолу, плъзгайки пръсти по парапета и усещайки краката си изтръпнали от напрежението и възбудата. Скочи върху стълбищната площадка, улови се отново за парапета и тъкмо да подскочи две стъпала по-надолу, спря сепнат и поразтърсен, като кола след внезапно появила се червена светлина на светофара.

Ник, ниско подстриганият шофьор на микробуса, наркодилърът, стоеше на стълбите с абсолютно безизразно лице, но с очи, приковани в Бен.

Бен застина на място, усещайки тежест в гърдите си, повтаряйки си, че зад леката издутина в десния джоб на панталона на този мъж се криеше револвер, че е военен, което означаваше, че е първокласен стрелец, че той пък е бил в микробуса му и че Ник без съмнение е разбрал за това, мислил и измислил как да постъпи с него, сега сигурно обаче щеше да действа незабавно, тъй като Бен му идваше направо като на сребърен поднос.

Помисли си за купчината банкноти в джоба отдясно на собствения си панталон, така внезапно натежали — имаше чувството, че дори не може да си помръдне крака. Абсолютно сигурно беше, че мъжът е забелязал очертанията на плика. Абсолютно сигурно знаеше. Хвана го!

Мъжът, от когото толкова се плашеше Бен, се усмихна и каза:

— Не бързай толкова, приятел. Да не си разбиеш зъбите.

Бен не чу почти нищо, освен за разбиването на зъбите. Ник продължи по стълбите нагоре, още малко и Бен щеше да се окаже точно на пътя му — обзе го такъв ужас, че виждаше лицето на мъжа като в мъгла, а все още изтръпналите му крака бяха на ръба да се подкосят. Очите им се срещнаха и Бен усети да му прилошава, а струйка топла пикня се плъзна по левия му крак.

— Извинявай — каза усмихващият се мъж и Бен отстъпи настрани.

Ник го подмина, не се спря на стълбищната площадка и продължи нагоре.

Бен се промъкна незабелязано в микробуса на един от хотелите в града, изпратен на летището, за да посрещне гостите си, давайки си вид, че пътува с родителите си. За шофьора, който даже не преброи пътниците, се оказа по-важно да успее да събере багажа в багажника и да стигне до хотела, след което да се заеме със следващата си задача. При други обстоятелства Бен щеше да се поздрави за успеха. Но не и днес. Вместо това той прекара двадесетте минути пътуване към града, разсъждавайки над това, което беше видял: Ник беше излязъл с чувала; беше се върнал без него. Зловещият дребен безлик мъж беше изплувал от сянката, беше оставил плик с пари и след това беше заключил задната врата. Размяна. Пари. Наркосделка.

От центъра на града Бен се качи на градски автобус, водещ към квартала, в който живееше. Изтощен до краен предел, той се запъти направо към стаята си и заключи вратата след себе си. Имаше много време, докато се прибере пастрокът му, но не искаше да поема никакъв риск. След няколко минути слезе в кухнята и вдигна телефонната слушалка. Имаше чувството, че действа като автомат. Но трябваше да свърши това, което беше намислил — и това беше най-важното. Знаеше го със сърцето си, докато съзнанието му беше ангажирано отново с диалог между два вътрешни гласа. Набра деветстотин и единадесет. Отзова се женски глас.

— Искам да съобщя за наркосделка. Видях сделката…

Той съзря отражението си в стъклото на едно от шкафчетата, закрепени на стената. Представи си как обяснява случилото се на втория си баща. Задникът още го болеше. Затръшна слушалката и спринтира обратно по стълбите към стаята си.

В една затъмнена зала в сградата на обществена безопасност в информационния център на Сиатъл се намираха комуникационните системи, обслужващи линията на телефон деветстотин и единадесет, които с усъвършенствания софтуер можеха да идентифицират и отбележат не само телефонния номер на Бен, но и адреса, на който се намираше този телефон, още преди телефонният оператор да се отзове на обаждането. Всяка секунда от разговора се записваше, всеки нюанс на малко истеричния глас на момчето. Обаждането щеше да бъде заведено в съответен регистър, и от компютър, и на ръка, гласът на Бен щеше да бъде сведен до компютърни данни, компресиран и съхранен временно на твърдия диск, информацията от който на всеки дванадесет часа се снемаше върху магнитни ленти, лентите се съхраняваха в склад, помещаващ се в бивша консервна фабрика, преминала във владение на градската управа заради просрочени данъци и такси. Операторът по погрешка класифицира обаждането на Бен като детска лудория, което означаваше, че ако още две обаждания от подобен род — което се смяташе като оскърбление към институцията — се регистрираха от същия телефон, къщата на Бен щеше да бъде посетена от служител на съда за малолетни. Освен това така наречените анонимни обаждания — обаждания, които не бяха поемани от диспечерите — бяха под наблюдение на доброволци без заплащане, изпращани по линия на Доброволческата организация за защита на жертви на престъпления, чиято главна цел беше установяването и издирването на евентуални жертви на сексуално и физическо насилие, особено в случаи, когато жертвите не се осмеляваха да се оплачат.

Докато Бен потъна в така необходимия му сън, в информационния център обработваха обаждането му наред с още десетки други, получени по време на смяната от шест вечерта до полунощ. Името, на което беше регистриран телефонът — на пастрока му — адресът на къщата и самият телефонен номер, ставаха част от системата за проследяване. Колелцата на бавно, но неумолимо действащата бюрократична машина бяха задвижени.

Бен затръшна слушалката и спринтира обратно към стаята си, сърцето му още биеше като лудо, сякаш изобщо не беше спирал да тича. Усещаше леко да му се вие свят и да му се повдига. В такива моменти усещаше най-остро отсъствието на майка си — тя щеше да му помогне, вярваше го с цялото си сърце. Не беше сигурен какво точно, ако изобщо решеше да го направи, да разкаже на Емили; тя беше единственият близък човек, когото имаше. Затвори очи и се отпусна тежко върху леглото. В началото не повярва на това, което усети, сядайки върху задника си. Обзе го страх, много по-голям от чувството, което беше изпитал преди малко до телефона, все едно го прониза ток. Струваше му се направо невъзможно това, което усещаше, че се беше случило със задния му джоб — беше празен. Машинално протегна ръка и бръкна в него, изстивайки от мисълта какво само означаваше тази празнота.

Беше си загубил портмонето.