Без шанс за разпознаване

73.

След като микробусът прекрачи мислената граница от един километър разстояние от „Складирай тук“, двама членове на сапьорската група на полицейското управление — Сиатъл, придружени от полицая от отдел „Техническо обслужване“ Дани Коч и психоложката Дафни Матюс, се запътиха към склад номер триста и единадесет.

Коч моментално пусна в ход фиброоптичната камера, непосредствено до него застана Дафи. Тъничкият черен кабел изчезна в пролуката под долния ръб на вратата на склада, нижейки се все по-навътре и по-навътре. Първите кадри бяха обнадеждаващи.

Дафи направо се прилепи за Дани Коч, за да си осигури по-добра видимост към мъничкото екранче на камерата. Тя шумно въздъхна и се разплака, щом видя Бен, свит на кълбо в ъгъла и овързан с въже. Нямаше подготвен капан за неканени посетители и Дафи се зачуди защо Бен не беше извикал досега. Екранчето беше твърде миниатюрно, за да може да се видят и очите му.

„Нека да е жив“, примоли се тя.

Вътре нямаше абсолютно нищо — освен една тръба от PVC, два сгъваеми стола и няколко кашона.

Опитвайки се да си придаде сериозен вид, Дафи преглътна сълзите и каза на сапьорите:

— Той е вътре. Трябва да го измъкнем оттам колкото се може по-бързо.

— Като се има предвид какъв подпалвач е собственикът на този склад, ще се наложи да пипаме бавно — информира я мъжът с дебелата защитна жилетка.

Бяха й го казали още докато се сформираха екипите, но на нея даже тази минута, в която си разменяха репликите, й се видя прекалено дълга.

— Бен, чуваш ли ме? — извика тя.

Малката главичка на екрана се надигна и единственото око се насочи по посока на гласа й. Дафи избухна в сълзи. Нищо не виждаща, тя извика на останалите:

— По дяволите, побързайте. Искам го колкото се може по-бързо навън.

Цивилен детектив тичаше към тях с уоки-токи в едната ръка. Извика, не спирайки да тича:

— Матюс, Гарман е на седемстотин метра и приближава обекта. Трябваш им, за да им кажеш кога.

Дотича до нея и й подаде уоки-токито.

Решението кога да се взриви магазинът беше нейно и само нейно. Болд беше настоял пред всички за това, защото само тя можеше да усети важността и нюанса на психологическия момент. Това беше огорчило Бейън и останалите, особено пожарните инспектори от експертната група.

Тя сграбчи уоки-токито и каза вече повтореното няколко пъти на Болд:

— Заподозреният вижда ли добре обекта? — поиска да узнае тя.

— На седемстотин метра е и приближава — информира я плътен мъжки глас.

— Но дали вижда сградата? — повтори тя, удивена как един толкова прост въпрос може да предизвика такива спорове и сега неясен отговор.

— Не. Няма пълна видимост.

„Кажи ми го на обикновен език“, искаше й се да изкрещи.

— Когато сградата попадне изцяло в полезрението му — каза тя на диспечера, — взривете я. Но той трябва да види как се взривява самата конструкция, от самото начало. Той трябва да се почувства като участник в зрелището. Ако види самото избухване, ще остане и да види как ще се справят пожарникарите. Разбрано?

— Още сто и петдесет метра — информира я диспечерът. — Казаха ми, че ще получи пълна видимост след сто и петдесет метра.

— Действайте, след като получи пълна видимост — натърти тя на последните две думи с леко подигравателен тон.

Отпусна бутона на уоки-токито и извика на синьорите:

— Побързайте. Искам момчето навън. Веднага.