Без шанс за разпознаване

3.

— Махай се оттук. Иди горе да гледаш телевизия.

Бен не го беше виждал друг път с това момиче, но то не се различаваше много от другите. Сервитьорка може би, или пък просто една от посетителките в някой бар; големи гърди и впити дънки — наистина беше като всички други. Мъжът, който наричаше сам себе си негов баща, но не беше, го наближи.

— Ти чуваш ли ме, дете?

Определено я беше забърсал от някой бар. Усети дъха му: цигари и бира. Видя го как мига с поизцъклените си очи, сякаш за да докара зрението си на фокус. Сигурно и марихуана е пушил, помисли си Бен. Редовно пушеше от нея. А през уикендите почваше да пуши марихуана още с първата си чаша кафе — значи още от обяд.

Името му беше Джек Сантори и Бен носеше същата фамилия, но не по рождение. Той мразеше възрастния човек, макар омраза да беше твърде мека дума.

— Нали ми каза да почистя в кухнята — възпротиви се Бен, напомняйки на Джек за предишните му нареждания. Почувства объркване и яд. Усети се уморен до смърт. Прииска му се да е на осемнадесет вместо на дванадесет години; прииска му се да може да си излезе през вратата и никога да не се върне — по същия начин, както майка му го беше направила. Понякога майка му неистово му липсваше. — Изпрах чаршафите — додаде той, надявайки се да го умилостиви.

Беше му казал, преди да се захване с кухнята, да изпере чаршафите, и той точно това беше направил, така че може би кучият му син щеше да му опрости част от работата.

— Качвай се горе — нареди му пак Джек, в същото време с несигурна крачка наближи хладилника и започна да тършува из рафтовете. Попита момичето: — Бира има ли?

Тя кимна и гърдите й се люшнаха, после хвърли поглед, изпълнен със симпатия в посока към Бен, но от това нямаше да има голяма полза, защото беше нова тук. Тя не знаеше какво представлява Джек. Ако останеше за повече от една-две нощи, това щеше да си бъде чист рекорд. Бен знаеше какво ставаше през нощта: Джек беше груб с момичетата. Точно както беше груб и с Бен. Ползата от това да е натряскан до козирката беше, че така щеше да спи чак до обяд. Ползата от новото момиче беше, че Джек най-вероятно нямаше да го удря пред нея. Джек мреше да се представя пред момичетата, че той и Бен са приятели. Това беше съвсем съзнателна лъжа.

Беше се оженил за майка му, когато Бен беше на пет години, а тя беше свършила парите. Беше работила пряко сили, но я бяха уволнили. Беше обяснила всичко това на Бен, беше му се извинила. Джек е много добър човек, той ще се грижи за нас. Беше сгрешила и по двете линии, а сега я нямаше, така че нямаше значение какво беше казала. Бен беше залепен за Джек като гербова марка.

— Качи се горе. Веднага! — вече изкрещя Джек.

Момичето се втрещи от тона му и замръзна на място, гърдите й като че щръкнаха. Бен беше чувал този тон, пълен със стаен гняв твърде често, за да се страхува повече от него, освен това знаеше, че човекът нямаше да го удари пред нея. Не и първата вечер.

Той затвори кранчето на чешмата, избърса ръце и погледна към момичето. Червилото й се беше размазало, а блузата й беше закопчана накриво. Размазаното червило беше розово-червено на цвят. Това го погнуси. Разбираше какво бяха правили в онази стая. Нали той переше чаршафите. Всеки път виждаше момичетата да се разхождат полуголи сутрин — това беше единствената полза от появата им тук. Но така той виждаше и синините по тях и много добре знаеше каква е причината за тях. Джек мреше да се представя пред момичетата колко е силен. И не знаеше, че Бен го беше чувал понякога как плаче, когато е сам. Цивреше като дете. Ако Бен не се боеше от него толкова много, в сърцето му можеше и да се отвори място за съжаление.

Джек и блондинката му се бяха занимавали с онази работа през по-голямата част от нощта и Бен не можа да заспи заради шума. Тъкмо вече се унасяше, когато таблата на леглото започна да се удря в стената, сякаш някой барабанеше безспир, към това се прибавиха и стоновете на момичето. Всичко това продължи във все по̀ ускорен ритъм, докато тласъците на таблата станаха толкова силни, че Бен имаше чувството, че стената всеки момент ще поддаде и ще се образува дупка. Тя изкрещя така, сякаш той я колеше и после шумът престана. Бен се учуди дали пък наистина не я беше заколил. Приличаше на човек, напълно способен да го направи. Почти нямаше нещо, което Бен да допусне, че Джек няма да направи.

Веднага щом утрото ги дари с милостта на слънчевия изгрев, Бен се облече и се измъкна от този ад, преди отново да започнат проблемите му. А в този дом проблемите вървяха ръка за ръка с болката. И това трябваше да се избегне на всяка цена.

В югоизточната част на града, където живееха, имаше най-вече бедняци и негри. Къщите, или поне повечето от тях, бяха стари, разнебитени, отдавна имаха нужда от пребоядисване. Колите пред къщите не бяха в по-различно състояние. Мислеше си, че сигурно трябва да бяха живели по-добре, преди Джек да се появи, макар да нямаше много спомени от онова време. Никога не беше виждал истинския си баща.

Канавките бяха пълни с просмукан от влага боклук, а и навсякъде се носеше воня, тъй като бездомните кучета се ровеха в черните найлонови торби всяка сряда, определена като ден за прибиране на боклука. Отвън къщите бяха с нащърбена боя и прогнили веранди в резултат на дългите влажни зими, които понякога сякаш нямаха свършване. Всеки път, когато сградата беше обявявана за негодна за обитаване, обитателите й биваха прогонвани. Напоследък подобна ситуация беше доста често срещана. Не беше много сигурен какво щяха да правят, ако тяхната къща я обявяха за негодна. Направо не му се мислеше. Не обичаше да мисли за повече от един ден напред — за утре или най-вече за вдругиден. А от следващата седмица в мислите му го делеше като че цяла вечност.

Той се изкачи на хълма, над него се разнесе ръмжащ звук от преминаващ самолет, а пред него — бръмченето от трафика по булевард „Мартин Лутър Кинг“. Бандите бяха единственото нещо, от което Бен се страхуваше. Стреляха се едни други заради глупости. Веднъж едно момче се беше опитало да го вербува за разносвач на наркотици и само благодарение на съобразителността си Бен беше успял да се измъкне, без да бъде пребит заради отказа му. Беше извадил стъкленото си око — лявото, и като го държеше в шепа, беше обяснил, че с едно здраво око няма да може да вижда кой идва от лявата му страна и така щеше да се превърне в лесна мишена. Истинска простотия, обаче всеки път действаше.

Това стъклено око беше в резултат на дефект по рождение — Синдром на Питър, и макар на Бен да му се искаше да има две очи както всички други, все така излизаше, че стъкленото око всъщност му бе от полза. Както и с момичетата. Те изпищяваха и побягваха надалеч от него, а това беше целта. Притрябвали му бяха момичета…

Освен Емили. Тя не можеше да се брои за момиче, макар да беше от същия пол, технически погледнато. Живееше на Източно двадесет и първо авеню, сто и петнадесет — малка лилава къща с боядисана в синьо дограма. Върху тревната площ пред нея имаше двуметров металически земен глобус, розово фламинго от пластмаса и миниатюрна фигурка на негър с боядисано в бяло лице, държащ надпис: „Гадаене — 10$, Таро — Астрология“.

Над един от прозорците имаше и светещ в синьо неонов надпис:

Върху лилавата стена бяха изрисувани бели звезди и светлосини луни. Пътечка, настлана с плочки, отведе Бен до входната врата.

Той почука два пъти, след това натисна и звънеца. Нямаше кола, паркирана на асфалтовата алея, водеща към къщата, и той предположи, че при Емили нямаше клиент.

— Влез, Бен.

Емили винаги познаваше кога идва той. Как ставаше така, не знаеше. Хората се съмняваха в способностите й, одумваха я зад гърба й, но Бен знаеше най-добре, че Емили притежаваше дарба и дарбата й беше истинска.

— Не видях кола — обясни той.

Не всички клиенти на Емили пристигаха с кола и затова беше почукал. Ако не му беше отговорила, нямаше да почука втори път; или щеше да изчака покатерен на кедровото дърво до алеята, или да се промъкне вътре през задната врата.

— Бизнесът ще потръгне — обеща тя.

Емили рядко грешеше за нещо. Имаше буйна кестенява коса, приветливи сини очи и сигурно беше горе-долу на същата възраст като майка му — а тя беше стара — на около трийсет. Беше облечена с рокля на цветя и червен найлонов колан, розови чорапогащи и червени гуменки. Вътрешността на къщата й имаше дъх на сироп от кленов сок. Тя отвори вратата, остави го сам да я затвори и го поведе към кухнята. Безмълвното им общуване издаваше близост, като между майка и син, както Бен обичаше да си мисли за тях двамата.

По пътя за кухнята минаха през стаята, в която гадаеше. Таванът беше обвит в парашутна материя, боядисана в небесносиньо, финият плат обгръщаше белия абажур на таванското осветление, което се контролираше от реостатен ключ и винаги се фиксираше на ниски стойности. Под осветителното тяло беше сложена кръгла маса с черна покривка и два бамбукови стола с кожени облегалки и кръгли черни възглавници. Върху масата беше разположен свещник от оловен кристал с червена свещ в него, която беше на равнището на очите в седнало положение на клиента и когато беше запалена, го полузаслепяваше, щом той или тя се осмелеше да погледне към домакинята. Колода карти Таро с многократно белязани с нокът ръбове лежеше отляво на мястото, където сядаше Емили, а под ръба на масата се намираха три ключа, чрез които тя контролираше настроението в стаята. Най-впечатляващият ефект от нейния ограничен арсенал беше възможността да се създаде добра интерпретация на небето в лятна вечер върху парашутната материя, какъвто тя използваше, когато клиентът искаше астрологични изчисления. Чрез малка сива кутия, прикрепена към долната част на масата, до трите ключа, се контролираше радио предавателчето, пригодено за пъхане в ухото, което Емили използваше. Стените на стаята бяха декорирани със стъписващи рисунки на седящ Буда и полуоблечени жени в пози, вдъхновени от хиндуистката традиция, на Зевс — в неумело изпълнение, със светкавица в ръката и изрисувани в стила на шейсетте години жълти, сини и червени спираловидни драсканици, които тогава бяха наречени с термина психеделични, но после — доста време оттогава, просто се смятаха за проява на лош вкус.

Точно полуголите жени възпираха Бен да настоява Емили да пребоядиса стаята.

— Какво беше държанието му снощи? — попита го тя, след като се бяха озовали в кухнята, преминавайки през въртящата се врата.

— Същото. Има ново момиче.

— Пиян?

— И двамата.

— Удари ли те?

— Не, не и пред новото момиче, не би го направил. — За миг се замисли над току-що казаното. — Въпреки че удари пък нея, така мисля. Поне така звучеше, начинът, по който тя изкрещя. Не знам — сви рамене той, не искайки да я ядосва повече, преструвайки се, че може да е сгрешил в преценката си. — Може просто да е било… нали разбираш… че те бяха… нали разбираш.

Усети, че се изчервява. Опитваше се да избегне думата секс, което се беше случило в онази стая, тъй като Емили му беше казала колко лошо е това, че Джек го оставя да чува какво прави с момичетата, но с тия стени и под като от хартия нямаше кой знае какъв избор.

— Продължавам да работя по въпроса — побърза да го успокои тя, докато поднасяше чая.

Винаги му поднасяше истински чай — с кофеин. С мляко. Захар.

— Зная, че работиш — отвърна й той.

— Опитвам се.

— Разбирам — кимна Бен.

Разбираше за какво говори. Тя искаше двамата да заживеят заедно. Той знаеше също и че тя нямаше намерение да го насилва. На нея й трябваше доказателство срещу Джек, ако искаше да постигне успех в освобождаването на Бен от неговата опека. А Бен не се усещаше готов изобщо да й даде някакво доказателство. Нямаше желание да говори със социалната работничка за това; нямаше да й позволи да заснеме синините му. Имаше си причини за това: ако осигуреше доказателства, ако Джек беше разпитан в полицията — или където там се правеше това — и ако Емили се провалеше по някакъв начин, той после щеше да го пребие до безсъзнание, а можеше и да го убие. Бен си го знаеше, някъде дълбоко вътре в себе си, където криеше и болката от причинените страдания, и цяла планина страх, и това го караше да внимава за всяка своя стъпка, всяка своя дума. По-добре изобщо да не се опитваш, отколкото да се опиташ и да се провалиш — това си го знаеше добре, без значение с какви аргументи го засипваше Емили. Ставаше въпрос за оцеляването му. Такова нещо не подлежеше на дискусия.

Изпиха чая в относително спокойна атмосфера; Емили използваше мълчанието като наказание за Бен. Беше го умолявала; беше плакала. Напоследък се беше обърнала към този метод на принуда, очаквайки Бен да направи някакво предложение, и се мусеше, когато той изобщо не откликваше на намеците й. Бен не желаеше да подхване играта й, но продължаваше все така да обича Емили и не искаше да я разочарова. Чу се да й казва:

— Не съм готов.

— Те ще могат да те защитят — каза тя.

— Не — поклати глава той. — Ти не го познаваш. — Би могъл да й обясни, че Джек има нужда от него. Можеше да й обясни, че той плаче сам в тъмното. Можеше да направи опит да й обясни как беше напълно уверен, че Джек нямаше да го пусне при никакви обстоятелства — и как само ще идва да го търси, ако го загуби в битка с цяла дузина социални работници. — Ти не го познаваш — повтори Бен с пресъхнало гърло.

Не беше повдигала въпроса от доста отдавна; той се чудеше защо отново се беше нагърбила да го пита — нали чудесно знаеше как се чувстваше той във връзка с това.

Беше спасен от по-нататъшна дискусия от звука на ръчната спирачка на кола. И двамата я чуха.

— Нали ти казах — каза му Емили, а очите й бяха изпълнени с обич.

Бен й се усмихна. Отново бяха един отбор. Имаха работа за вършене.

Бен грабна в ръка своята част от предавателното устройство. Емили нагласи приемателното устройство в ухото си.

— Проверка… — избъбри той в уоки-токито.

Емили кимна. Той се измъкна през задната врата, а Емили отиде да отвори на позвъняването. Обедно време в събота можеше да означава както посещение на жена, така и на мъж. Същото време през седмицата щеше със сигурност да означава посещение на жена. Той се придвижи по циментовото стълбище и после към ъгъла на къщата, където подаде око толкова, че да може да вижда алеята и форда комби с цвят на разбит жълтък.

— Плащат ми, за да им кажа това, което искат да чуят — беше му обяснила Емили преди доста време. — Колкото повече научим, колкото повече узнаем за тях, толкова повече ще се приближим до това, което им се иска да чуят, а колкото по-щастливи се почувстват, толкова по-често ще се връщат тук.

На Бен това му се стори разумно. Нямаше проблем да ги шпионира. За него това беше игра. Беше забавно. И знаеше, че му се удава тази дейност, а и му доставяше удоволствие да му се удава толкова добре — наистина много добре — нещо. Емили му беше казала, че един ден ще стане дяволски добро ченге.

Той чу как се затръшна входната врата и се залови веднага за работа. Бързичко се запъти към колата, хвърли поглед към предната врата, за да се увери, че шофьорът наистина е останал за гадаене и се зае с преценката. Стикерът на предното стъкло представляваше служебен пропуск за паркиране на служител от службите за продажба на самолетни билети. Бяха общо три стикера, всеки в различен цвят, за различни години. Както гледаше през стъклото откъм мястото на пътника отпред, той забеляза каталог, адресиран до Уенди Дейвис на улица, която се намираше накъм километър и половина северно от езерото Грийн. На пода имаше две смачкани метални кутии от бонбони „Сауър-Бойз“. На задната седалка, прикрепено с ремък, беше сложено бебешко столче, обърнато да гледа назад, към ръждясалата решетка, която отделяше предната от товарната част.

Той отново погледна към къщата, вдигна уоки-токито, внимателно нагласи ключа за силата на звука и приближавайки устни към апарата, каза името на жената:

— Уенди Дейвис — изрече го ясно, последвано от описание на безпорядъка във вътрешността на колата, споменаване на факта, че тя беше стар, раздрънкан форд, на присъствието на бебешко столче и на наличието на кутии от бонбони, насочващи към вероятността от съществуването и на по-голямо дете. — Задръж — додаде той, забелязвайки вестник, пъхнат между двете предни седалки. Бързо заобиколи колата. Вестникът беше прегънат на страницата с рекламирани услуги. Няколко апартаменти, предлагани под наем, бяха отбелязани. Той веднага доложи за находката си. — Тя си търси къща. От вчерашния вестник.

Не би отворил вратата на колата, без значение колко беше съблазнително — но това беше незаконно и можеше да въвлече Емили в големи неприятности. Би могло да разруши всичко. Питаше се дали и някои от предложенията за работа също така бяха отбелязани, но никога нямаше да узнае.

Бинго, помисли си той, щом в полезрението му попаднаха две цветни снимки с размери като за паспорт, пъхнати в гънката на тахометъра. Едната беше на момченце в бебешка възраст, а другата — на по-голямо момче, към петгодишно. Доложи и това, както и факта, че жената пушеше „Марлборо“ и пиеше диетична кока-кола от металическа кутия.

— Може да е религиозна — допълни.

Беше забелязал малкия черен кръст, който висеше на огледалото за обратно виждане. Плесна се по главата, че не го беше видял веднага. Понякога пропускаше най-обикновени неща в желанието си да види всичко. Предизвикателството беше да пресъздадеш живот, като разглеждаш вътрешността на една кола. При някои хора се получаваше по-лесно, отколкото при други.

Това тук беше много добър улов. Той се върна през задната врата в кухнята. Лека музика, съвременна, се носеше откъм съседната стая, пусната, за да потуши евентуалната възможност клиентът да чуе звук откъм ушния приемател. Ксилофон, флейта и китара. Фалцетен крясък на Брус Спрингстийн, тази музика Джек пускаше винаги, когато се трудеше с момичетата в спалнята си. Винаги започваше с „Роден да бяга“. А ако беше наистина много пиян, свиреше на акустична китара заедно с касетата и виеше фалшиво, макар да вярваше, че пее много добре. Бен го мразеше. Нищо и никого не беше мразил така, преди Джек да се появи в живота му.

Чу гласа на Емили, поприглушен от нежната музика, как казваше на клиентката:

— Виждам проблем… тревога… може би вземане на решение…

— Да — невидимата жена ахна в изумление.

— И едно… не… две момчета. Деца…

— О, господи! — възкликна жената.

— Твоите деца ли?

— Аха! Не мога да повярвам…

— Бебето…

— Чарлз. Чарли — помогна Уенди Дейвис.

— И другото е по-голямо — на колко? — четири или пет?

— Хари! Току-що навърши пет.

— Тревожиш се за тях — продължи гадателката.

— Аха.

— Виждам куфари… кашони… Местиш се, а?

Клиентката изпусна едва доловима въздишка.

— О, господи — изохка тя. — Вие сте истинска гадателка! — После се изкикоти малко лекомислено. — Извинете. Ама разбира се, че сте истинска. Само исках да кажа, че… Не знам… просто това е… — И тя отново се засмя. — Искам да кажа като медиум и изобщо… о, господи! Ама вие как…? Но, разбира се… Направо не мога да повярвам!

— Търсиш си ново място за живеене — продължи търпеливо Емили. — Тревожиш се за децата заради преместването. Живееш близо до езеро…

— Езеро Грийн — извика жената — изкрещя! — ентусиазирана. — Да! Да! — продължи в същия дух тя; крясъкът й приличаше на оня най-страстен крясък, какъвто партньорките в леглото на Джек надаваха. — Направо не мога да повярвам!

Бен изпита гордост, че беше свършил такава добра работа. Понякога колата се оказваше взета под наем, а гадателският сеанс — истинска катастрофа; в такъв случай клиентите рядко идваха отново. Но тази щеше да се върне — беше абсолютно сигурен. Емили щеше да се въодушеви, а той мреше за нейните похвали.

Клиентката стоя по-дълго от петнадесетте минути, за които плащаше десет долара — това вдигна тарифата на Емили до двадесет, но за това нямаше оплаквания. Съдейки по изражението на лицето й, когато излезе, Бен се изпълни с увереност, че Уенди Дейвис сега е значително по-щастлива, а от това той се почувства още по-добре. За Емили това определено си беше удар. В края на сеанса тя просто беше добавила от себе си едно предупреждение за бъдещи опасности, за да подсигури повторно посещение. Виждам нещо тъмно да надвисва в близко бъдеще — беше най-често изричаното предупреждение. Нещо във връзка с работата или семейството, или здравето — сигурен студен душ след шоуто с познаването, червейчето на кукичката, което действаше безотказно. И също като фризьорка или лекарка Емили се беше обзавела с дневник, в който вписваше бъдещите уговорени сеанси. Би могла да ви намери свободен час, ако имате късмет. Нейните клиенти все имаха късмет.

— Трябва да хапнеш нещо — обяви тя веднага щом влезе в кухнята. Една от слабостите на Емили беше храната; той имаше чувството, че тя все се върти около хладилника и проверява какво има вътре. — Много си слаб.

— Аз съм на дванайсет години — издекларира Бен.

Използваше този аргумент и при Джек, но с променлив резултат.

— Много слаб — повтори тя. — Ще ти приготвя една свинска пържола — възкликна. — По рецептата на леля ми Бърнис. В марината от лимонов сок, риган, сол и черен пипер… Обичаш ли чесън, сладурче? Обичаш, как да не обичаш — беше реторичният й отговор. — И зехтин. — Тя извади сместа от хладилника и я сложи на плота. Представляваше месо във формата на тесен цилиндър, покрит с просмукани от влага зрънца и семенца. Изглеждаше отвратително. — Не се безпокой — каза тя, виждайки изражението му, — по-хубаво е, отколкото изглежда.

След час двамата обядваха на кухненската й маса. На него най-много му хареса картофеното пюре.

— С каквото остане ще вечеряме — информира тя, говорейки с пълна уста.

Ако той го направеше, тя щеше да му се скара; тя самата го правеше постоянно. Харесваше Емили — обичаше я, може би — но не я разбираше. Не съвсем.

Беше благодарен, че тя спомена за вечеря, защото това означаваше, че не трябваше да мисли как ще се върне там. Джек щеше да отиде в бара към седем — тогава щеше да бъде най-безопасно да се прибере. Ако имаше късмет, Емили щеше да го покани да спи в къщата й. Поне два пъти в седмицата го правеше; нито веднъж обаче Джек не го беше попитал къде ходи или къде се губи — гневеше се само ако не беше свършил домакинската работа и този гняв избиваше в удари, така че Бен гледаше да си изпълни задълженията.

— Става още по-хубаво, като престои — обеща тя.

Тя пиеше вино розе, което си наливаше от картонена кутия, извадена от хладилника. След обяда измиха съдовете заедно. Емили си сложи малко червило и каза, че ще излезе, за да нахрани котката. Тази котка по-точно се наричаше „Марлборо“, но тя се правеше, че все едно Бен не знае нищо.

Накара Бен да й чете, след като седна в любимия си стол и задряма с усмивка на лицето си. Дрямката й трая около двадесет минути, когато Бен чу кола да навлиза в алеята.

— Нов клиент — обяви той, леко разтърсвайки я за рамото.

Беше по-крехка от всеки друг, когото беше докосвал. Беше вълшебна. Особена. Ставал свидетел на това как тя знае неща, които никой друг не би могъл да знае. Това не се случваше винаги, но когато станеше, просто нямаше как да се обясни. Тя притежаваше сила. Дарба — наричаше я тя. Беше нещо повече от това. Беше проникновение, способност да се види в бъдещето, като сън, но истински. Вълшебен.

— Момичето трябва да печели пари — промърмори тя, ставайки от стола и оправяйки гънките по дрехите си. Потупа одобрително Бен по главата. — Тълкуванията ти стават все по-добри — похвали го. — Значи можеш да вършиш и добра работа — подразни го веднага. — Може да те задържа още.

Бен изчака колата да паркира и моторът да утихне. След което се измъкна навън, готов да си свърши работата.