Без шанс за разпознаване

5.

Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.

Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.

Сигурно е имало период, в който се е страхувал от тъмното, но оттогава беше минало доста време. Сега имаше други неща, от които се страхуваше повече. Джек имаше способността с поглед и с тон да плаши Бен така, че краката му ставаха като кашкавалени, а мислите му — заплетени и объркани. Имаше случаи, когато за нищо и никакво натискаше Бен върху пода и придържайки възглавница върху гърба му го пребиваше, стоварвайки юмрук след юмрук, пиянски и абсолютно без задръжки, така ударите проникваха дълбоко в тялото на Бен и не оставяха синини по кожата му. След това дни наред, когато пикаеше го смъдеше, а лайната му се точеха като черна смола.

— Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли? — повтаряше Джак, докато траеше наказанието.

И ако Бен имаше глупостта да му отговори, глупостта да си отвори изобщо устата, то тогава наказанието продължаваше, докато мъжът физически се изтощеше и загубеше интерес. За Бен да крещи и реве беше нещо немислимо.

Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване. Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи — страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ — Емили постоянно му го повтаряше.

Неоновият надпис светеше на прозореца на Емили: „ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО — ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“

Което означаваше, че тя си беше вкъщи, готова за работа. Най-много клиенти я посещаваха вечер. Бизнесът й разчиташе както на постоянни посетители, така и на идващи за първи път.

Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз — една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата — откривайки, че е заключена, седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.

Не след дълго се почувства самотен и му доскуча, реши да се покатери на кедровото дърво. От набързо скованата платформа, закрепена високо в клоните на дървото, той можеше да вижда колите по „Мартин Лутър Кинг“. Виждаше и мигащите светлини на самолетите, пресичащи небето. Небостъргачите в центъра на града се издигаха страховито, очертавайки върху хоризонта линия, която той можеше да нарисува със затворени очи. Можеше да назове всяка сграда, както астроном познава съзвездията.

Когато колата под него запали мотор и пое по алеята към улицата, той се сепна и излезе от унеса си. Спусна се надолу по клоните в последователност, която беше усвоил от много упражнения. Надолу, надолу, надолу. Маймунка, беше го нарекла Емили.

Тя го посрещна така, сякаш не се бяха виждали от месеци, а всъщност бяха минали само няколко дни. Прегърна го, каза му колко се радва, че го вижда, и веднага настоя да хапне нещо. Тъкмо беше сложила да притопля лазаня в микровълновата си фурна, когато се звънна на вратата.

— Ти седни да ядеш — каза тя. — Няма нужда да ми помагаш сега.

— Искам да ти помогна — възпротиви се той, скочи и дръпна чекмеджето с безжичния радиопредавател.

Тя не го спря. Той провери предавателя като каза няколко думи в уоки-токито. Тя потвърди с кимване, че системата действа. После провери как изглежда в огледалото, щипна няколко пъти бузите си и тръгна към вратата.

Бен се измъкна през задната врата.

Колата, паркирана в алеята, беше раздрънкан син микробус с олющена и очукана каросерия. Предното стъкло беше пукнато, а страничното огледало откъм предната седалка за пътника до шофьора беше счупено. Бен заобиколи и доближи страничното прозорче откъм мястото на шофьора, така колата му служеше като преграда между него и входната врата, би могъл да се скрие, ако клиентът неочаквано излезеше навън. От страничната броня се хилеше с глупава усмивка нарисувано човече с надписи „Здравей!“ и „Клуб Добрият Сам“. През страничното прозорче откъм шофьорската седалка видя чифт авиаторски очила върху плота над таблото, от огледалото за обратно виждане висеше картонена фигурка на гола жена. „Мъж е“, реши Бен. Уличното осветление открояваше всичко в кабината, сякаш беше ден; разбира се, много добре не можеше да види какво би могло да има на пода — а там май имаше много нещо, най-вече боклуци. Пепелникът беше препълнен с фасове.

— Той пуши — докладва в уоки-токито. — На предното стъкло — стикер за разрешено паркиране във военновъздушна база „Командир Джоузеф“. — Изпъна шия, за да разгледа по-добре таблото. — Хубава музикална уредба, като се има предвид състоянието на микробуса. В музикалния бизнес е.

Как му се искаше на Бен да отвори вратата, още повече му се искаше да надникне в товарната част на микробуса — но се съобразяваше с правилата, които му беше наложила Емили. Като наблюдаваше, не вършеше нищо незаконно — влизането вътре коренно щеше да промени ситуацията.

Нямаше какво повече да се гледа. Той отстъпи назад, оглеждайки товарната част. Спомена на Емили за човечето и названието на клуба, тъй като това можеше да подскаже на Емили какъв човек е клиентът й. Отбеляза, че микробусът има прозорче на покрива, което беше полуотворено, представи си как се вмъква вътре и там открива всичко, което би могло да се научи за този мъж. Искаше да съобщи на Емили нещо по-съществено. Един от долните клони на кедровото дърво се спускаше точно над покрива на микробуса и той си помисли дали да не се покатери на този клон и да надникне през прозорчето. В крайна сметка реши, че то не е достатъчно отворено, за да успее да види каквото и да било.

Обиколи два пъти микробуса, след това се промъкна тихо в кухнята и зае любимото си място зад шпионката, която Емили беше направила точно с тази цел — за шпиониране. Тя обичаше да излиза от стаята за гадаене; да напуска клиентите си и после да ги наблюдава какво правят, останали сами; твърдеше, че така може да научи доста много за самоличността им. Бен залепи здравото си око за шпионката — примигваше, гледаше и слушаше, сърцето му лудо биеше, кожата му тръпнеше.

Мъжът беше едър, широкоплещест, с големи ръце, груби черти и дълбоко поставени очи. Косата му беше подстригана почти до голо, все пак си личеше, че е блондин, челюстта му беше квадратна, а брадичката му сякаш беше като с нож отрязана. Бен огледа първо лицето на мъжа, после насочи поглед към дясната му ръка, която изглеждаше отвратително и тъкмо затова привличаше внимание. Трите му последни пръста бяха обгорели и слепени един за друг така, че приличаха на миниатюрен плавник. Бен, заради стъкленото си око, знаеше много добре какво значи да си различен от другите и макар да потръпна при вида на ръката, се изпълни със симпатия към мъжа. Сигурно не му беше леко да живее с тази ръка.

— Сигурен ли си? — попита Емили клиента си.

— Да, госпожо. Само четвърти октомври. Това е всичко. Сряда, четвърти. Само дали ще е добър за мен, или не, нали разбирате, според астрологията.

— Само този ден.

— Само този ден. Дали е добър, или не за един бизнес.

— Трябва да направя хороскоп и след това да направя тълкуване. Това не става бързо.

Той кимна:

— Разбирам. Познавам едно момиче и то също разбира от астрология. След колко време ще стане?

— Четири-пет дни. Трябва пак да дойдеш.

— Не ми е проблем. Мога да дойда в града, няма проблеми.

— Тарифата ми е петдесет долара за хороскоп. След като веднъж вече съм го направила — добави веднага, — вземам само десет долара, за да ти го разтълкувам… ако искаш и по-нататък да дойдеш.

— Може би. — И добави: — Няма проблем с парите. Петдесет долара.

Бен си помисли, че мъжът изглежда нервен и се запита дали тази нервност има нещо общо с обгорялата ръка, дали този мъж винаги се чувстваше така неловко, дали постоянно имаше чувството, че хората го гледат в ръката. Бен познаваше това чувство. Той беше носил тъмни очила на първата година след операцията, но очилата привличаха повече внимание, отколкото самото стъклено око после. Чудеше се какво толкова важно можеше да стане на четвърти октомври. Едно нещо беше разбрал, докато се навърташе около Емили, колко особени бяха хората, как им се искаше някой друг да им каже какво да направят, кога да го направят. Емили не спираше да повтаря на Бен как трябва да вярва в себе си. Тя наричаше своите клиенти загубени овчици, които отчаяно търсят своя пастир. Бен си мислеше, че повечето възрастни всъщност бяха деца в душите си и толкова се страхуваха от бъдещето, че идваха при Емили за съвет. Бен почти постоянно се страхуваше. Чудеше се дали и с другите хора е така.

— Петдесет долара за хороскопа, десет за тълкуването — реши окончателно да изясни Емили, не си оставяше магарето в калта.

— Добре.

— Добре. Трябва ми датата ти на раждане, часа и мястото…

— Часът? — прекъсна я той.

— Това е много важно.

— Не знам в колко часа съм се родил. И кой изобщо знае?

— Можеш ли да се обадиш на майка си?

— Не! — отсече остро той. Като че изведнъж фигурата му се извиси застрашително. — Нямам никого.

Бен усети студени тръпки да го побиват — от глава до пети. Думите на мъжа бяха увлечени във водовъртежа на мислите му. Можеха да излязат и от неговата уста, ако си нямаше Емили. Нямам никого. Имаха повече общи неща, отколкото само физическия недъг.

— Имам акт за раждане — каза мъжът. — Там дали е написан часът?

— Вероятно.

— Тогава ще го донеса. Няма проблем. Може ли да се обадя по телефона?

— Става.

Като че нещо изведнъж го подразни и той каза:

— Не трябва ли човек като вас да знае тези неща?

— Мислиш си, че не знам нищо за теб ли? — попита го тя.

Той се втренчи в нея, също като Джек, когато беше пиян и се опитваше да се концентрира.

— Ти си военен — каза му тя. Той я изгледа шокиран. Бен се изпълни с гордост. — Във военновъздушните сили. Живееш сам. Чувстваш се задължен към другите, ти си от този тип, който винаги ще помогне, ако някой има нужда. С парите малко си закъсал точно сега, но нещата има изгледи в скоро време да се наредят. Очертава се добра сделка на хоризонта…

Очите му се бяха разширили и направо щяха да изскочат, макар той да се опитваше да овладее изненадата си. Потърка ръце една в друга, превърнатата в плавник част от дясната му ръка не помръдна — стоеше като чуждо тяло. Той вдигна отново поглед към Емили и я попита:

— Как така разбра?

— Това ми е дар от съдбата — отвърна тя.

Топло чувство на признателност обля Бен. Емили често наричаше него „моят малък дар от съдбата“. Те бяха екип. Емили се нуждаеше от него.

Той се почувства въодушевен.