Без шанс за разпознаване

63.

Мъжът с мъртвешкото лице въртеше с бясна скорост педалите. Бен беше превключил на най-високата скорост, караше с все сила, но виждаше как изостава все повече и повече. Имаше чувството, че се опитва да догони призрак или мираж.

Художникът от полицията беше казал хокейна маска, но маска нямаше. Не приличаше и на обичайната кожа на лицето. Бен не беше сигурен какво може да е. Но беше грозно. Затова по-подходящо би било да го нарича чудовище, а не човек. Беше по-лошо, отколкото да си със стъклено око. Едва ли чувството, което човек би изпитал, като види това лице, би имало нещо общо със съжалението.

Движеха се по „Йеслър“, точно под моста на магистралата, след това завиха към Международния квартал. На мъжа пред него явно този маршрут му беше добре известен, защото успя да си подсигури своеобразна зелена вълна на светофарите. А в случаите, когато не успяваше, ползваше пешеходните пътеки. Ако Бен можеше да кара по-бързо, щеше да успее да го следва плътно, но тъй като това не беше възможно, ставаше ням свидетел как разстоянието помежду им се увеличаваше, а това го притесняваше повече, отколкото дали ще бъде забелязан. Лицето, така го наричаше Бен в мислите си, прекоси „Диърборн“, пое по шосето, водещо към летището, и завъртя педали, сякаш беше излязъл на финалната права на състезание по колоездене — фигурата му започна бързо да се смалява.

Бен усети как надеждите му отлитат едновременно с Лицето.

След което чу шум от настигащ го камион.

Много пъти му се беше искало да направи този номер, но досега все не му достигаше смелост. Сега не изпита никакво колебание, нито си зададе въпроса дали да се хване, нито как ли ще се пусне.

Стана от седалката, отпусна цялата си тежест върху педалите и бясно ги завъртя, погледна през ляво рамо, правейки пълно завъртане на главата, за да даде възможност на здравото си око да погледне в желаната посока. Камион, по-голям от микробус, но по-малък от боклукчийска кола. Набиращ скорост след светофара. Настигащ Бен.

Краката му натиснаха здраво педалите. Трябваше да постигне същата скорост като на камиона.

Грохотът ставаше все по-силен… и все по-силен…

Ново пълно завъртане на главата.

Само на няколко метра, пухтящ по-силно от локомотив, със свистящи колела атакуваше шосето камионът. Бен премести велосипеда наляво, камионът бързо наближаваше.

И наближаваше. Краката на Бен работеха неуморно. Трябваше да подбере точно момента. Знаеше го. Беше чувал какви ли не истории. Ако не прецениш момента, камионът можеше да те изхвърли от седалката, или още по-лошо — можеше да увлече велосипеда под огромните си двойни колела, приближаващи с неумолимостта на валяк.

Никога не се беше опитвал, защото подобно действие изискваше здрава психика, добра координация на времето и зрителното възприятие. И както в редица други случаи, се беше отказвал, защото останалите му бяха казвали, че не може.

Бен протегна ръка и се улови за камиона.

Чувството беше същото, каквото беше изпитал, когато за първи и последен път се беше возил на платноходка и силен порив на вятъра я беше подхванал и подхвърлил настрани така, че всички бяха налягали и се присвили плътно към вътрешния корпус. В един миг Бен въртеше педалите. В следващия вече се возеше — все едно беше пътник в кош на мотоциклет.

Камионът набираше скорост. Бен стискаше здраво мястото, за което се беше уловил. Пред него миниатюрният силует на Лицето започна да се уголемява, след като камионът скъси дистанцията. Момчето усети вятъра да облъхва засмяното му лице, искаше му се да запее, да извика, да покаже на всички какво е успял да направи. Горкото момче с едното око. Момчето, което се возеше, възползвайки се от високата скорост на камиона и управлявайки велосипеда си с една ръка. Чувстваше се сякаш управлява ракета, сякаш колелото му беше с ракетен двигател.

Лицето се виждаше прекрасно и доколкото Бен можеше да прецени, даже намаляваше ход. Бяха изминали два, може и три километра. Бяха успели да хванат зелена вълна на светофарите. Бен се чувстваше всесилен. Чувстваше се възрастен. Герой.

Камионът и Бен с него бързо се приближаваше към другия велосипедист и изведнъж момчето се изплаши при мисълта, че трябва да се пусне от този камион. Това направо го ужаси. Беше се справил с улавянето, но не беше сигурен как ще се получи с пускането. Огромните колела се въртяха точно пред него — мачкаха асфалта, пружинираха, тресяха се. Представяше си как лежи премазан от тях.

Хайде, каза вътрешният глас. Но ръката му не се подчини. Просто не можеше да го направи.

И което беше по-лошо, Лицето с всяка изминала секунда, с всеки изминал сантиметър се оказваше все по-близо и по-близо — беше намалил скоростта.

Изведнъж, без да даде знак с махване на ръка, Лицето отби вдясно, рязко спря велосипеда си и скочи на земята. Камионът, и Бен с него, изсвистя точно покрай него — момчето извърна глава, за да разгледа по-добре мястото.

Погледна напред, пътят изведнъж се влоши — беше осеян с дупки. Ей така, без предупреждение! Дотук беше гладък, после сякаш бяха избухвали мини. Бен маневрираше, доколкото беше възможно, въртейки кормилото вляво и вдясно, мъчейки се да избегне дупките, слаломирайки между тях.

Светлината пред тях беше зелена.

— Нека светне червено — примоли се Бен и заповтаря като в мантра. — Червено, червено — молеше се той.

Жълта светлина. Гумите изсвистяха, щом шофьорът намали скоростта, и камионът видимо забави ход. Бен избегна една последна дупка, сви рязко надясно и охлаби хватката, която го свързваше за камиона. И като че от само себе си се пусна от него.

Веднага сложи ръка върху ръкохватката на велосипеда, улови я здраво, като едновременно натисна спирачката на задното колело — предното вибрираше, криволичейки. Камионът отмина с грохот напред.

В опита си да намали скоростта на велосипеда Бен изгуби равновесие, предното колело се смъкна в канавката и момчето се приземи на тревата сред купчина кучешки лайна, които се размазаха по целия му гръб. Той седна, извърнат в посоката, откъдето беше дошъл, замаян и със замъглен поглед. Поседя така известно време, докато се възвърна способността му да вижда на фокус и не престана да му се вие свят.

Велосипедът беше в добро състояние. Краката и ръцете му също бяха в добро състояние. Нямаше нищо счупено. За втори път тази вечер трябваше да взема решение дали да продължи. Огледа се, за да види какво има наоколо: „Спиро авиейшън“, „Глайд авионикс и Енджиниъринг“. Никакъв телефон наблизо обаче.

Намираше се на километър от „Складирай тук“.