Без шанс за разпознаване

9.

Брюнетката с тънкото кръстче и опънатата блузка беше в кухнята и чистеше, след като беше правила пуканки. Бен знаеше, че тя щеше да мине през всекидневната, за да отиде при Джек, който вече я очакваше в спалнята. Беше нова, кестенявата й коса беше прибрана с ластик, нямаше обаче толкова грим по лицето като другите жени, които пастрокът му довличаше, беше и по-слаба. Бен я харесваше. Беше взела под наем видеокасета, явно съобразявайки се и с него. Филмът залиташе леко към сапунените опери, но Бен се наслади на атмосферата на това, което той си представяше като една нормално прекарана вечер вкъщи. Иначе за него нормални неща бяха училището и Емили.

Помисли си, че най-добрият начин да й покаже гостоприемството си е да й демонстрира любимия си номер да се прави на умрял. Не го показваше на всеки.

Разположи се в любимото кресло на Джек — едно от онези, чиято облегалка можеше да се сваля, и с допълнителна подложка, за да си вдигнеш краката — като провеси глава надолу така, че шията му се опъна, а кръвта му нахлу в главата и обля лицето му в яркочервена руменина. След това извади стъкленото си око, стисна го здраво в шепа, опули здравото си око и наподоби изцъкления поглед на мъртъвците, фиксирайки рафта, където Джек си държеше водопроводните инструменти.

След минута водата в кухнята спря да шурти и Бен, чувайки приближаващите се стъпки, отпусна ръце така, че да провиснат, като си задържа дъха до положение, че гърдите му да не се повдигат.

Писъкът й беше толкова силен, че един от съседите им сметна за необходимо да се обади в полицията; най-лошото беше, че както стоеше, тя се напика от страх — на дъното на дънките й изби мокро петно. Джек вече беше докопал Бен, преди Бен да успее да си отвори устата, като в същия миг се разнесе и онзи звук, който момчето не можеше да сбърка с никой друг — свистенето на размахан колан. Самоувереността му в миг се изпари — светът се преобърна с краката нагоре, а щом усети и удара върху задника си, първата му мисъл беше, че всеки момент ще повърне. Момичето — Джейн? Джун? Ейприл? — Бен изведнъж не можа да си спомни — изписка още по-силно и започна да се моли на Джек да спре, но коланът продължи да свисти като камшик, а след като тя тичешком излезе от къщата, вторият му баща хвана другия край на колана и го заудря с катарамата. Насред последвалия кошмар Бен повърна върху красивото кресло, заради което ударите станаха още по-зверски.

Когато се почувства напълно удовлетворен от побоя, Джек пусна Бен да рухне като чувал с картофи и той падна с лице върху повърнатото, а пастрокът му изкрещя да го изчисти веднага — иначе го чака по-лошо. Бен се разрева, но не направи удоволствие на Джек да го види — това му беше правило.

Може би полицаите му спасиха живота — помисли си по-късно той — защото силно потропване на вратата, последвано от обявено с решителен тон присъствие на полицията, накара Джек да отпрати Бен в стаята му, опасявайки се какво би могло да стане, ако посетителите видят момчето в това състояние. Той дръпна Бен за косата, приближи потно лице до разплаканото му лице и му зашепна със заплашителен тон:

— Да те няма. И да не съм чул нито звук!

Бен едва се движеше, отзад го болеше ужасно, но въпреки това направо полетя по стълбата нагоре. Чу как един от полицаите споменава за оплакване от съсед и че са дошли да огледат.

— Трябва да направим проверка — обясняваше непознатият глас.

За Бен ситуацията беше ясна като ден: първо, в неговото състояние не биваше да допуска да бъде открит от полицаите; защото това можеше да докара големи проблеми на Джек, което означаваше още побоища; второ, беше абсолютно сигурен, че Джек направо ще го убие, щом си отидеха полицаите.

Той отвори прозореца на стаята си и пое по познатия път, по покрива — внимателно! — до дървото пред кухнята и надолу клон след клон. От тъпата болка отзад постоянно му се повръщаше. Глътката свеж вечерен въздух възприе като глътка свобода — най-удивителното, най-чудното, най-желаното чувство от всички.

По време на пътешествието си до къщата на Емили Бен, който не можеше да върви бързо, а камо ли да тича, даже и да искаше, избягваше да излиза на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и се придържаше към страничните улички. Не възприемаше Сиатъл като опасно място, нито се страхуваше от тъмнината, но временното му безсилие заради побоя и фактът, че има стъклено око, го нравеха уязвим и неспокоен.

Въздухът се беше изпълнил с мирис на море и още повече на автобусни изпарения. Небето ярко сияеше заради нощното осветление в центъра. Постоянният шум на моторите и свистенето на гуми създаваше усещането за хорово изпълнение на неуморни щурци и всякакви други бръмчащи насекоми. Свирката на ферибота също не прощаваше. Това беше Сиатъл — градът, който Бен щеше да разпознае по звуците и шума и със затворени очи.

Къщата на Емили беше потънала в мрак, неоновият надпис беше изключен. Бен нямаше особено желание да разказва на гадателката последните новини, нямаше желание да й признава, че по всички показатели съвместното им съжителство с Джек не беше възможно, че моментът да я снабди с доказателства срещу втория си баща от дълго време беше назрявал и най-накрая беше дошъл. Изпитваше страх — не заради болката или заради грубостта, а защото се чувстваше сам. Не самотен, а сам. Изпитваше самосъжаление. Емили му беше казала, че за известно време щеше да бъде поставен под закрилата на щата и че нищо повече нямаше да го заплашва. Беше му казала, че ще го освободи от тази закрила и ще се грижи за него. Ще го храни и ще го обича; макар напълно да вярваше на искрените й намерения да го стори, той се отнасяше скептично към процеса на осъществяването им. Към начина на осъществяването им. Страхуваше се в крайна сметка тя да не дезертира. Майка му беше избягала, без да му каже и една дума.

Както винаги в такива случаи, помогна му повтарянето на неговата си истина: че майка му не го беше изоставила завинаги.

Той се покатери на кедровото дърво, подмина клона, на който можеше удобно да се седне, и се изкатери върху платформата, състояща се от шест дъски, които бяха приковали една към друга двама мъже, всеки от които способен да повдигне цял автомобил. Изтегна се върху нея, внимавайки да не охлузи раните си, сви се на кълбо и скоро заспа в тази поза, повален от психическо и физическо изтощение.

Събуди се малко преди зазоряване, изпика се коленичил, заслушан в шума от струята и приземяването й върху храстите отдолу, усмихвайки се без особена причина, просто ей така. Потръпваше от студ, но се чувстваше в чудно хубаво настроение. И най-важното, чувстваше се на сигурно място.

Когато се събуди отново, беше много по-късно, утринното слънце беше затулено от сивата пелена на мъглата, която често навестяваше града. Можеше да е което и да е време от деня, ако се ориентираш по немного силната слънчева светлина, но носещият се във въздуха мирис на кафе и бекон и минаващият училищен автобус, пълен с деца, определено подсказваха, че е сутрин. Бен отново се усмихна: днес училището щеше да мине без него.

Пак се унесе, без да имаше намерение да го прави, повален от съня, тъй като и тялото му, а и цялото му същество се нуждаеше от възстановяване. От спасение. Потъна в сън, превърнал се в кошмар и държащ го пленник в една реалност, където не желаеше да бъде: реалността на собствения му живот, от който спасение нямаше.