Без шанс за разпознаване

64.

Дафи седеше в къщата на Сантори, не правейки нищо и чудейки се какво изобщо дири тук. Петнадесет минути бяха минали, откакто беше чула едно от съседските деца да крещи сред дърветата. Деца! В един момент си беше въобразила, че може да е бил Бен. До каква ли степен един психолог можеше да се поддаде на параноя, запита се тя.

Най-голямата й грешка беше, че остави мобифона си в колата, включен към запалката. Помисли си дали да не измине отново разстоянието до мястото, където я беше паркирала, но се притесняваше, че така щеше да привлече вниманието на Джони Гарман към марката на колата — нейната беше червена хонда, а на Мартинели — форд. Тази разлика я задържаше в къщата. Ако Гарман наблюдаваше това място — а тя беше напълно убедена, че го прави — и тя влезеше в друга кола или ако я разгледаше по-добре, тогава играта се проваляше. И се връщаха отново в изходна позиция.

През последния четвърт час тя събираше кураж да се обади на Болд и да му изложи предположението си — че Гарман се е ориентирал към грешен адрес, прочитайки написаното на етикета върху раницата на Бен. На Болд обаче му бяха разформировали групата по разследването и му бяха оставили само един-двама детективи и тя не искаше отново да сбърка — не искаше да отклонява Ла Моя от наблюдението на другата къща и Мартинели, тъкмо когато може би Гарман се готвеше да я запали.

Според правилата тя трябваше да доложи за местонахождението си. Да се обади. Макар официално разследването да беше прекратено и тя да нямаше повече задължения по него, Болд разчиташе на нея. И тя го знаеше. Реши да се обади на телефонния си секретар, за да чуе съобщенията. Докато набираше номера, в същото време поглеждаше през прозореца към колата си, питайки се как можеше да постъпи толкова глупаво и да паркира точно под уличната лампа. Щом нещо тръгнеше лошо, реши тя, и всичко по-нататък се проваляше. Имаше шест оставени съобщения. Едно от Оуен, две от Сюзан, две от Болд и едно от Емили. От всички избра да се обади само на Емили Ричланд — по гласа й беше проличало, че е силно разтревожена.

— Дафни Матюс — представи се тя веднага щом Емили се отзова.

— Той беше тук — моментално си призна Ричланд без никакво предисловие. — Когато дойде да го търсиш, той беше тук. Скрих го. Излъгах те и сега знам, че постъпих глупаво.

Дафи имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Опита се да се овладее, но вълнението и тревогата на Емили се оказаха заразителни.

Ричланд продължи:

— Той избяга… излязъл е от къщата, докато сме разговаряли, предполагам. Естествено беше да се върне, щом си заминеш, обаче и досега го няма. Не се е върнал. Много време мина и още го няма.

— Може би вече не вярва на никоя от нас — предположи Дафи в опит да успокои другата жена.

— Не, не е това — отвърна с нервен тон Ричланд.

— Какво тогава?

— Слушай. Не очаквам да ми повярваш. Знам, че не вярваш на такива неща. Сигурно просто не виждаш причина да вярваш. Не знам. Моля те да повярваш поне веднъж. Или поне да чуеш това, което искам да ти кажа.

— Продължавай.

Дафи потисна желанието си да се разкрещи на тази жена, да й се накара. Хайде давай, какво чакаш, искаше й се също да й каже.

— Аз наистина имам видения. Наистина. Трябва да ми повярваш… Имах и тази вечер. Няколко. Първия път…

Докато слушаше насечения заради постоянното запъване говор на Емили, сълзи потекоха от очите на Дафи. Потискаше собствените си емоции, а се поддаваше на емоциите на другите. „Ами това си беше поредният номер на Емили!“, напомни си тя. Емили Ричланд беше професионална лъжкиня, нищо повече.

— Той беше мъртъв. Лежеше върху земята, с отворени очи. — И Ричланд избухна в ридания. Ако това беше преструвка, то тя беше дяволски добра актриса. — Бен — прошепна тя — лежеше на земята. О, господи… А сега — точно преди да се обадиш — ми се яви второто видение. Тъмно е, има една ограда и Бен се е свил до нея. Той е в опасност, госпожице Матюс. Знам, че е така. Чувствам го. Видях го. Но не знам какво да направя!

Дафи не искаше да дава воля на ужаса, който самата тя изпита, слушайки разказа на Емили. В съзнанието й се появи образът на момчето от виденията на Емили. Стори й се, че най-доброто решение в този момент е да я накара да повярва, че е взела на сериозно думите й.

— Нещо друго имаш ли да ми разкажеш? Или да ми кажеш?

Като психолог тя просто не можеше да си позволи да вярва на паранормалните способности на Емили; като човек, който обичаше момчето, вярваше на всяка нейна дума.

— Ограда… Тъмнина… Бодлива тел, разбираш, нали? Гледа през нея. Сандъци. Синкави сандъци.

— Вагони?

— Не знам.

— Контейнери. Корабни контейнери.

— Не мога да ги видя добре. Синкави сандъци. Ограда… Тъмнина.

— Ще ти се обадя — каза й Дафи. — Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.

Ричланд не беше спряла да плаче. Дафи прекъсна линията.

Ужасяващ номер, ако наистина беше номер, помисли си тя.

Това обаждане й подейства като подтик за действие — край на колебанията. Вдигна слушалката и набра номера на мобифона на Болд.