Без шанс за разпознаване

76.

Салон „Гергина“ беше претъпкан. Болд и Лиз седяха на масата във фоайето, докато изчакваха да се освободи маса за тях. Тя пиеше портокалов сок. Болд — нехарактерно за него, беше на водка. Тя изглеждаше ослепително. Той я изпиваше с поглед.

— Той си беше изнесъл всичко от склада, защото ако детето проговореше, щяхме да знаем къде се намира — а на детето той не искаше да навреди.

— Това беше преди две седмици.

Тя погледна изпитателно лицето му. От две седмици насам всяка нощ той лежеше буден и галеше косата й, докато тя спеше. За две седмици те си казаха всичко, което винаги бяха искали да си кажат, споделиха неща, които винаги бяха искали да споделят. Бяха се питали защо беше необходимо да се случи нещо лошо, за да се решат двама души да бъдат откровени един към друг. За него това не беше честно. За нея това беше благословия.

Болката беше нещо още по-лошо. Бяха решили да излязат навън тази вечер, докато все още имаха възможност да го направят.

— Ами момчето? — попита тя.

— Дафи здраво се потруди. Ще живее с гадателката известно време, може би доста време. Това е добре.

— Да — съгласи се тя.

Чукнаха чаши.

— За какво е тази вечеря? — попита тя.

— Не можем ли просто да излезем на вечеря?

— Не. Не и тук. Не и по този начин. За какво е?

Той подсмръкна и погледна към чашата си за кураж.

— Ще си подам документите за лейтенант.

— Сериозно?

— Бих ли се шегувал на тази тема?

Тя погледна изпитателно мъжа си, наведе се напред и го целуна по бузата. Протегна ръка, за да изтрие червилото, но Болд се отдръпна.

— Не — каза той. — Искам да си го запазя.

— Глупаво е.

— Нищо — каза той.

Вдигна чашата си като знак, че си поръчва още една водка.

— Аз карам — каза тя.

— Ти караш — съгласи се той. После добави: — Ей, от колко години насам все така се случва.

Няколко пъти впиваха и отместваха очи един от друг, но нищо не си казаха по този повод. Устните на Лиз се разтеглиха в усмивка и Болд незабавно й отвърна със същото.

— Странно, нали? — попита тя.

— Аха. Странно — съгласи се Болд.

Усети сълзи да се надигат в очите му. И се опита да ги потисне.

— Никога не се знае — каза тя.

Очите й бяха станали стъклени.

— Не. Никога не се знае.

— Ще си помагаме взаимно и ще успеем да преживеем всичко.

Протегна ръка и взе неговата в своята и я стисна — стисна я така, както на него му се беше искало от години да направи. Как така се беше изгубил този жест? Как така се бяха лишавали от него години наред до този момент? Тя го стисна отново и това предизвика сълзи в очите и на двамата.

Този път той успя да се усмихне пръв — и си даде сметка, че от сега нататък точно така ще върви животът за тях — между сълзи и усмивки.

— Напоследък все в тоя дух се представяме — призна той.

— Аха. Така се прочистват слъзните канали — отвърна тя, примигвайки, за да проясни погледа си.

— Изплашена ли си? — попита я той с треперлив глас.

— Да — отвърна тя. — Така е.

Устните й се разтрепериха и тя потърси в очите му отговор, какъвто той не можеше да й даде.

— Аз също — прошепна той на най-красивата жена на света.