Без шанс за разпознаване

38.

Болд смяташе да арестува Хол в къщата на Бен.

Беше получил потвърждение, че над дома на Хол — описан като фургон в Паркланд — вече беше установено наблюдение. Поддържащият екип беше приведен в готовност.

Хол излезе от къщата на Емили — наблюдавана от десетки очи — влезе в микробуса и потегли, а полицаите от отдел „Убийства“, от спасителния отряд и сапьорите останаха неми свидетели. Много от тях изпитаха разочарование, бушуващият в организмите им адреналин заради трескавото очакване и възбудата не беше намерил излаз, а готовността им за действие — приложение.

Синият микробус се движеше все още по Двадесет и първа улица, после изви по „Йеслър“.

Зад волана на кафявата каравана застана Гейнис, тя направи обратен завой и потегли в северна посока по Двадесет и първа, след това изви надясно по „Спрюс“, после пак надясно по Двадесет и първа. По радиостанцията им съобщиха, че микробусът на Хол чака на светофара на „Йеслър“ и Двадесет и трета улица.

Полицейската каравана изви в една от пресечките и пое в южна посока. Болд видя микробуса в дясното платно — деляха ги четири коли, чакащи на светофара.

— Ето го — посочи сержантът на другите.

Подминаха го. Болд не откъсна очи от него, докато не го изгуби от поглед. После бръкна в жабката за карта на града.

Както се очакваше, само след няколко минути се оказа, че микробусът е извил в южна посока по Двадесет и трета улица.

Болд предупреди Гейнис:

— В южна посока се намира и Паркланд.

— Не отива там — обади се Дафи.

— Ще го следваме на юг, докато разберем какво ще прави — реши Болд, подразнен от самоувереността на Дафи.

Болд си даде сметка, че му се иска Хол да извие наляво по „Джексън“ и да поеме към къщата на Сантори. Цялото тяло го болеше, както се беше напрегнал. Усети, че скърца със зъби.

Диспечер: Микробусът на заподозрения изви в източна посока по „Източен Джексън“.

— Казах ли ти? — извика гордо Дафи.

Гейнис погледна в огледалото за обратно виждане.

— Останал е много назад. Изгубих го.

След като огледа набързо пътните знаци, Болд я инструктира:

— Завий наляво по „Норман“.

От колата, натоварена със следенето на Хол, се свързаха с него. Болд им нареди да останат на Двадесет и трета улица и да подминат „Джексън“.

— Много е малка улицата — каза той на Дафи и Гейнис. — Може да ги забележи.

„Джексън“ беше улица без изход, завършваше със стръмнина; къщата на Сантори граничеше с парк „Фринк“.

Болд нареди следящата кола да завие наляво по „Диърборн“: две пресечки след улицата, по която беше поела караваната им. Така караваната и следящата кола се движеха успоредно една на друга по две отстоящи близо една от друга улици, като караваната зави в пресечката южно от „Джексън“, а следящата кола — в пресечката северно от „Джексън“.

На шофьора на третата кола без опознавателни знаци беше наредено да паркира така, че да може да наблюдава кръстовището на „Джексън“ и Двадесет и трета улица.

Полицаите от спасителния отряд се бяха разположили в парк „Фринк“, в случай че Хол решеше да се спасява натам.

От диспечера дойде потвърждение, че микробусът е спрял на известно разстояние от дома на Сантори.

Заподозреният беше обкръжен — Болд провери оръжието си, прехвърли се отпред и се приготви да излезе от караваната.

— Идвам с теб — обяви Дафи, изваждайки оръжието си от чантата. Преди още Болд да успее да се възпротиви, тя му напомни: — Чинът ми е по-висок от този на Боби. Не се обиждай — обърна се тя към шофьорката — дългогодишен детектив в отдел „Убийства“. — Лу — продължи вече тя с по-мек тон, — налага се да следя всяко движение, всяка дума на този човек. Може да съм ви от помощ, когато го атакувате.

Дафи винаги беше оставяла амбицията й да взема връх. Поради тази причина вечно щеше да си носи големия белег на шията. Болд беше свидетел как тя се беше сдобила с този белег. Не можеше да позволи нито тя, нито той отново да го преживеят. А тя, с непоклатимото й желание да проникне в психиката на заподозрения, можеше да се превърне в бомба със закъснител. Въпреки това Болд не се опита да я разубеждава. Колкото повече узнаеха за Хол, толкова по-добре.

— Ние сме партньори в тази игра, Дафи. Но аз съм водещият — отбеляза той по начин, от който тя за миг се почувства унизена.

— Ти си водещият — съгласи се тя.

Болд кимна. След което нареди на Гейнис:

— Ти ще ни бъдеш подкрепление. Ще се свързваме по радиостанцията. — И с жест й посочи да му подаде уоки-токито до таблото.

Тя му подаде и огромен фенер, който можеше да се справи и с най-тъмната беззвездна нощ. Болд пъхна слуховото апаратче в ухото си, а радиото в джоба на якето си. Диспечерът обяви, че спасителният отряд е заел позиция, а микробусът вече е празен.

Болд каза на Гейнис:

— Ако поискаме помощ, поръчай ни надгробни кръстове.

— Разбрах — отвърна Гейнис, видно беше притеснението й.

Дафи вървеше с по-бърза крачка. Болд я улови за ръката и я дръпна. Двамата изкатериха стръмнината и се шмугнаха зад къщата откъм по-далечния край на тревната площ. Запътиха се към разнебитената барака.

Вратата й се затваряше с кука, подпряна върху издаден пирон. Болд повдигна куката, влезе вътре и увлече Дафи със себе си, оставяйки вратата леко открехната.

Дафи прошепна:

— Казах ли ти, че страшно мразя такива места?

Беше прашно и влажно, пълно с паяжини и плесен. Вътре се намираше и един шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и седма година, подпрян на трупчета и покрит с такъв дебел слой прах, че не можеше да се разбере какъв е бил на цвят. Навсякъде около него имаше разхвърляни кутии, кашони, пълни с какво ли не, и празни щайги. Почти нямаше място за тях двамата. Отляво на Дафи беше подпряно колелото на момчето — добре почистено и добре поддържано.

Дафи обви ръка около Болд — като дете, търсещо утеха. Тялото му беше топло и леко се поклащаше при вдишване и издишване.

През открехнатата врата се откриваше отлична гледка към къщата. Светлина от фенерче за миг проблесна през един от прозорците. Болд чу размяна на реплики между един от членовете на спасителния отряд и диспечера. Сърцето му ускори пулс в нетърпеливо очакване.

— Той е вътре — каза Дафи, по тона й личеше колко е развълнувана.

Над същия прозорец надвисна тъмна сянка.

Никълъс Хол беше на по-малко от два метра разстояние, а вниманието му беше насочено към задния двор.

Болд прошепна:

— Той ни усети. Този човек има добра интуиция.

По-скоро почувства кимването на Дафи.

Сянката прекоси прозореца и изчезна. За Болд усещането беше като полъх.

Дафи продължаваше да се притиска в него. Болд искаше да я отстрани от себе си, но не го направи. Вместо това се наслади на топлината й, на дъха й, разхлаждащ врата му, на нежното докосване на пръстите й отстрани на кръста му.

— Хайде, излизай — прошепна тя, подканвайки заподозрения.

Болд съвсем искрено желаеше мъжът да открие парите, знаейки, че нямаше да се бави толкова, ако вече ги беше намерил.

— Ами ако излезе без парите? — попита тихо Дафи.

— Това ще бъде абсолютен провал — отвърна Болд.

Нямаше нужда да обяснява повече.

Дафи прошепна:

— Петстотин долара са истинско състояние за него. Ще ги намери.

Болд пъхна лакътя си помежду им. Не можеше да я остави да му шепне в ухото. Не можеше да я остави да го прегръща. Беше му станало горещо и пулсът му се беше ускорил. Тя усети мушването на лакътя му и се притисна още по-силно към него.

Чуха как Хол бяга по вътрешната стълба надолу. Болд се притесни да не се е отказал. Разочарованието премина като вълна през тялото му. Без парите арестът му щеше да бъде абсолютно излишен и неподплатен с доказателства. Прокурорът направо щеше да му се изсмее. По-добре щеше да бъде, ако беше издействал предварително разрешение за арест или пък се задоволеше само с наблюдението.

Задната врата се отвори със скърцане. Невидимият Хол явно се колебаеше.

Четейки както винаги мислите на Хол, Дафи каза:

— Ами трупът? Какво ще кажеш за подозрение в убийство? Това не е ли достатъчно основание за арест?

„Бинго“, помисли си Болд.

— Колко е хубаво, че те имам — прошепна той. Подаде й фенера и извади револвера си. — Готова ли си? — попита.

Заподозреният излезе от потъналата в мрак къща и затвори вратата.

— Когато кажеш — прошепна Дафи.

Болд натисна бутона на уоки-токито три пъти.

Извърна глава, за да я погледне в лицето и устните им леко се докоснаха. Изви тяло назад и започна да свива пръстите на свободната си ръка. Едно… две… три…

Болд ритна с крак вратата на бараката. Дафи примигна срещу светлината.

— Полиция! — извика Болд. — На земята — веднага!

Хол буквално падна на земята, разпервайки ръце. Реакцията му изненада Болд.

Дафи възкликна:

— Ето какво им е хубавото на тези военни. Знаят как да изпълняват заповеди.

Дафи осъзна, че го обича, но никога няма да бъде неин. Мислите й не бяха насочени към къщата или към заподозрения, или към извършваната от него кражба, а към Болд, към мъжа, към сержанта, към любовника, към приятеля. Недостижимият. После в мислите й се появи заподозреният, много бързо обаче те отново полетяха към Болд — в тези притеснени минути, делящи я от своеобразната им прегръдка, и думите му, когато я беше попитал дали е готова, след това мислите й се отклониха към възможността да живее с него и осъзнаването, че всички шансове за това вече са отминали. Вероятност, която толкова пъти беше приемала като достоверна и също толкова пъти беше отхвърляла като несъществуваща, както направи и сега. Въпреки това тази мисъл посвоему я успокои. Чувството й към Оуен приличаше много на любов, но всъщност беше нещо като да се впуснеш в нова връзка след нещастна любов, опит да се отърси от тежестта на чувството си към Лу Болд. Опитът се беше оказал неуспешен — нещо, за което тя си беше дала сметка през последните седмици, нещо, което Оуен беше усетил веднага. Тя се изправи пред факта, че личният й живот отново беше претърпял крушение, и се запита дали всъщност не мислеше прекалено много, а не се отдаваше повече на чувствата — или може би беше тъкмо обратното? Ако трябваше да слуша приятелите си, тя беше прекалено своеволна и неотстъпчива, упорита, непреклонна и властна. Това бяха същите тези приятели, които й казваха колко я обичат. Ако трябваше да слуша Оуен, тя беше красива и умна, отзивчива и даваща подкрепа. Ако трябваше да слуша сърцето си, то й казваше, че едновремешното уважение към Лу Болд беше прераснало в безусловна любов. Тя му се възхищаваше заради неговата музикалност, заради лидерските му способности, заради интелигентността и човечността му. Той не беше без недостатъци: постоянно беше измъчван от неувереност, излишна състрадателност и склонност да прикрива истинските си настроения. Беше изключителен баща, лоялен съпруг и тя го искаше за себе си. Лиз да върви по дяволите…

Болд се насочи към заподозрения. Все още беше светло и се виждаха сенките на околните сгради и дърветата, но не достатъчно светло, за да се вижда всичко до най-малката подробност.

Дафи не желаеше никакви изненади.

— По-добре да изчакаме подкреплението, нали?

В мигове на върховна концентрация Болд не обичаше да се разсейва с излишни приказки. Затова само кимна.

Извика към заподозрения:

— Никълъс Хол, вие сте арестуван. Имате право да не казвате нищо…

Болд погледна към нея — за частица от секундата — и очите им се срещнаха. В неговите се четеше радост.

Тя се наслади на този миг. И го скъта в спомените си. Далеч от развалата на времето. Където щеше да бъде завинаги неин.