Бойни действия

12.

Понеделник, 9:59

Вашингтон, окръг Колумбия

Боб Хърбърт вкара инвалидния си стол в кабинета на Пол Худ.

— Както обикновено Майк се оказа прав — каза шефът на разузнаването. — Националната разузнавателна служба потвърждава, че язовир „Ататюрк“ е пострадал тежко.

Худ въздъхна. Обърна се към компютъра и написа една-единствена дума: „Потвърдено“. Приложи я към спешното съобщение с червен код по електронната поща от девет и четирийсет и седем сутринта, което съдържаше първоначалната оценка на Майк Роджърс. Сетне изпрати потвърждението на генерал Кен Ванзант, новия председател на Съвета на началник-щабовете. Пусна копие и до министъра на външните работи Ав Линкълн, до министъра на отбраната Ернесто Колон, до директора на ЦРУ Лари Речлин и до съветника по националната сигурност Стив Бъркоу.

— На какво разстояние е Регионалният оперативен център от поразения район? — попита Пол.

— На около осемдесет километра на югоизток — отговори Хърбърт. — Доста далеч от опасната зона.

— Какво означава „доста“? Разбирането на Майк за буферна зона не е същото като на останалите хора.

— Аз не питах Майк, а Фил Катцен. Той има опит от голямото наводнение в Средния Запад през 1993 и бързо направи изчисленията. Водите са се разлели в радиус от осемдесет километра. Според него нивото на Ефрат се е повишило с около шест метра от Сирия до езерото Асад. Това няма да засегне кой знае колко сирийците, защото по-голямата част от тази област е суха и безлюдна, но ще наводни много турски селища покрай реката.

Даръл Маккаски пристигна, докато Хърбърт говореше. Слабият четирийсет и осем годишен бивш агент на ФБР, сега връзка между различните агенции, затвори вратата и се облегна на нея.

— Какво знаем за извършителите? — попита Худ.

— Сателитното разузнаване показа един турски 500Д, напускащ местопроизшествието — отговори Боб. — Явно това е същият хеликоптер, откраднат по-рано през деня от граничния патрул.

— Накъде е отлетял?

— Не знаем. В момента два Ф-4 го търсят.

— Търсят го? Мислех, че вече сме го засекли по сателита.

— Направихме го, но по едно време изчезна.

— Свалили ли са го?

— Не. Турците щяха да ни кажат.

— Може би.

— Е, да — съгласи се Хърбърт. — Дори да не са го направили, ние видяхме разрушенията. В радиус от осемдесет километра от мястото, където е бил видян за последен път, няма и следа от него.

— Какво мислиш по въпроса? — попита Худ.

— Откровено казано, не знам. Ако в района има достатъчно големи пещери, бих казал, че са се скрили в някоя от тях. Издирването продължава.

Пол беше обезпокоен. Той не приличаше на Майк Роджърс, който обичаше да сглобява улики и да решава загадки. Банкерът у него предпочиташе информацията подредена, пълна и начаса.

— Ще намерим хеликоптера — добави Боб. — Поръчал съм да анализират последната сателитна снимка, за да установят точната скорост и направлението му. Освен това извършваме пълно проучване на географията на местността. Ще се опитаме да намерим нещо като пещера или каньон, където хеликоптерът би се скрил.

— Добре. А какво, ще правим с Регионалния оперативен център? Ще го оставим ей така?

— Защо не? Той беше предназначен за разузнаване на място. Повече от това не може да направят.

— Така е — съгласи се Худ, — но аз съм загрижен за безопасността. Ако тази атака е само предшественик на онова, което ще настъпи, РОЦ е уязвим. Имат само двама командоси, които ги пазят от четирите страни.

— Там е и един агент от турските сили за сигурност — добави Маккаски.

— Струва ми се свестен — отбеляза Хърбърт. — Проверих го. Сигурен съм, че и Майк го е направил.

— Това прави трима. Само трима.

— Плюс генерал Майкъл Роджърс — с уважение каза Боб, — който е колкото цял взвод. Както и да е, не мисля, че той ще се остави да бъде евакуиран точно сега. Това са някои от нещата, заради които живее.

Худ се облегна назад. Военната кариера на Роджърс включваше две пътувания до Виетнам, командир на механизирана бригада в Персийския залив и водач на тайна операция на командоси в Северна Корея. Генералът нямаше да избяга от една терористична акция върху язовир.

— Имаш право — призна той. — Майк ще иска да остане. Но не той трябва да вземе решението. Там са и Мери Роуз, Фил и Лоуел, а те са цивилни лица. Само ми се иска да знаехме дали атаката е била изолиран случай, или първият залп на нещо по-голямо.

— Очевидно ще знаем повече, когато намерим извършителите — каза Даръл.

— Е, дайте ми нещо за размисъл. Кой смятате, че стои зад тази работа?

— Разговарях с ЦРУ, с турските специални сили и с Мосад в Израел — отговори Маккаски. — Всички казват, че са или сирийците, или мюсюлманите фундаменталисти от Турция. И двете страни имат сериозни основания. Мюсюлманите фундаменталисти отчаяно искат да отслабят връзките на Турция с Израел и Запада. Атакувайки инфраструктурата, те утежняват положението на населението и го настройват срещу правителството.

— Ако случаят е такъв — каза Пол, — можем да очакваме и други нападения.

— Точно така — потвърди Даръл.

— Да, но аз не поддържам тази версия — обади се Хърбърт. — Фундаменталистите са вече доста влиятелни в Турция. Защо ще опитват със сила да вземат онова, което могат да спечелят на следващите избори?

— Защото са нетърпеливи — изтъкна Маккаски. — Иран плаща, за да види резултати.

— Иран вече постави Турция в „печелившата“ рубрика. Въпрос на време. Сега тяхната арена е Босна. Те снабдяваха босненците с оръжие и със съветници. Последните са още там и се множат като гъби след дъжд. Ето как фундаменталистите възнамеряват да проникнат в сърцето на Европа. А що се отнася до Турция, Иран ще остави политическата ситуация да следва своя естествен ход.

— Не и ако Турция продължава да разчита все повече на израелските военни доставки и на финансовата помощ и разузнаването на Съединените щати — рече Даръл. — Иран не иска още една американска крепост в двора си.

— А сирийците? — намеси се Худ.

Маккаски и Хърбърт винаги спореха, но проявявайки взаимно уважение. Психоложката Лиз Гордън веднъж ги нарече Даръл Консенсуса и Боб Вътрешния инстинкт. Ето защо, когато Хърбърт се обади, че има новини за нападението, Пол бе помолил Маккаски да се отбие.

В тяхно присъствие той винаги получаваше сбито, но ясно резюме на ситуацията, макар че трябваше да ги възпира да не превръщат разговора в политически дебат.

— Ако са сирийците, има два варианта — отбеляза Маккаски. — Терористите може да са екстремисти, поддръжници на идеята Близкият Изток да стане велика Сирия…

— Прибавяйки я към колекцията си като Ливан — горчиво добави Хърбърт.

Пол кимна. Ставаше дума за бомбата в американското посолство в Бейрут през 1983, когато един от разузнавачите загуби съпругата си и двата си крака.

— Точно така — съгласи се Даръл. — Или по-вероятно е да са сирийските кюрди.

— Разбира се, че са кюрдите — уверено заяви Боб. — Сирийските екстремисти не правят нищо без одобрението на военните, а те от своя страна получават заповедите си от самия президент на Сирия. Ако искаше да разпали конфликт с Турция, сирийското правителство нямаше да постъпи по този начин.

— А какво щяха да сторят? — попита Худ.

— Онова, което правят всички агресори. Щяха да дрънкат оръжие близо до границата, да съсредоточават войска там и да провокират някой инцидент, за да предизвикат турците. Сирийците не биха влезли в Турция. Както обичаме да се изразяваме във военните среди, те предпочитат да приемат. Това датира от 1967, когато на третия ден от Шестдневната война в страната нахлуха израелски танкове. Бранейки родината си, сирийците се чувстват борци за свобода, а не агресори. Това им помага да привлекат на своя страна другите арабски народи.

— Освен това, с изключение на 1967 сирийците предпочитат да водят войни чрез посредник — добави Маккаски. — През 1982 те дадоха оръжие на Иран, за да се бие срещу Ирак, оставиха ливанците да се избиват помежду си в продължение на петнайсет години и накрая влязоха на бял кон и установиха марионетен режим. Така действат.

Шефът на разузнаването погледна Даръл.

— Това означава ли, че си съгласен с мен?

— Не — ухили се той. — Ти си съгласен с мен.

— Да предположим, че Боб има право — намеси се Худ. — Тогава защо сирийските кюрди ще искат да атакуват Турция? Откъде да знаем, че не действат като агенти на Дамаск? Може да са били изпратени в Турция, за да предизвикат конфликт.

— Сирийските кюрди биха атакували по-скоро Дамаск, отколкото Турция — отговори Хърбърт. — Те мразят сегашния режим.

— Освен това кюрдите набират все повече сили, окуражени от примера на палестинците — добави Даръл. — Искат да създадат своя държава.

— Макар че това няма да им донесе мир — отбеляза Боб. — Те са сунити и не искат да ги бъркат с мюсюлманите шиити и с останалата част от населението. Именно затова се борят в Турция, Ирак и Сирия. Но съберат ли се заедно в един нов Кюрдистан, четирите им родови линии ще започнат да се карат.

— А може би няма да го направят — рече Маккаски. — Евреите в Израел имат големи различия в мненията, но живеят заедно.

— Това е защото израилтяните имат горе-долу една и съща религия — отбеляза Хърбърт. — Различават се само по отношение на политиката. А между сунитите и мюсюлманите шиити съществуват някои основни и много сериозни религиозни различия.

Пол се приведе напред и попита:

— Сирийските кюрди биха ли действали сами, или с други кюрдски националности?

— Уместен въпрос — отбеляза Даръл. — Ако зад взривяването на язовира стоят кюрдите, планът е много по-амбициозен от всички, които са опитвали досега — да нападат оръжейни складове или военни патрули. Според мен за нещо от такава величина те биха се нуждаели от помощта на турските кюрди, които от петнайсет години насам се борят да свалят правителството си в източната част на страната.

— И присъединявайки се към тях, какво се надяват да направят сирийските кюрди? — попита Худ.

— Да дестабилизират района — отговори Хърбърт. — Ако Сирия и Турция се бият, а сирийските и турските кюрди се обединят, те ще станат сила в района при липса на друга.

— Не само при липса на друга — добави Маккаски. — Да допуснем, че използват суматохата около една евентуална война, за да се окопаят здраво покрай цялата турска и сирийска граница. Да проникнат в села, градове и планини и да изградят подвижни лагери в пустинята. Така могат да водят война, продължаваща години наред като в Афганистан.

— И когато в някоя от страните напрежението нарасне твърде много — допълни Боб, — кюрдите могат просто да се вмъкнат в друга. Или да се присъединят към кюрдите в Ирак, за да предизвикат конфликт и там. Можете ли да си представите една война между три държави? Няма ли скоро да се стигне до употреба на ядрени или химически оръжия? Ами когато Сирия или Ирак разберат, че Израел снабдява с оръжие кюрдите…

— Правят го от години — прекъсна го Даръл.

— И започнат да им хвърлят ракети?

— Рано или късно — продължи Маккаски, — когато бъде постигнато мирно споразумение, кюрдският въпрос трябва да бъде решен така, че договорът да бъде ефективен. Кюрдите получават родина, Турция възприема фундаментализма, а демокрацията и Съединените щати претърпяват поражение.

— Ако бъде постигнато мирно споразумение — многозначително каза Хърбърт. — Тук става дума за хилядолетна вражда, развихрила се в голям мащаб. Ако този дух бъде изпуснат от бутилката, може да стане невъзможно да го вкараме обратно вътре.

Худ разбираше всичко. Освен това знаеше, че Оперативният център не е отговорен за планирането на една война в Близкия Изток. Неговата задача беше да отбелязва „горещите“ точки и да се справя с възникналата ситуация, ако се превърне в „криза“. Превърнеше ли се в „политически проблем“, с въпроса трябваше да се занимава Белият дом. Президентът щеше да го уведоми от каква помощ има нужда и къде. Но сега най-важното беше как биха могли да се справят с настоящата криза.

Той се обърна към клавиатурата и набра деривата на помощника си Стивън Бенет. След миг лицето на младия мъж се появи на екрана.

— Добро утро, Пол — каза Бенет. Гласът му се разнесе от тонколоните, монтирани отстрани на монитора.

— Добро утро, Стивън — отговори Худ. — Би ли ме свързал с Майк Роджърс? Той е още в РОЦ.

— Веднага — каза Бенет и образът му изчезна от екрана.

Пол погледна Хърбърт.

— Какво прави Майк, за да намери хеликоптера?

— Същото като нас. Анализира информацията. Той е в по-добро положение да сканира комуникациите в района, затова съм сигурен, че го прави. Ще извърши всички процедури, които написахме за операциите да РОЦ.

— Какво е минималното изискване за безопасност, което определихте за центъра?

— Двама командоси от елитната част „Страйкър“, когато центърът действа. С това разполагаме в момента.

На екрана отново се появи Бенет.

— Не можах да се свържа с генерал Роджърс. Излязъл е на полева работа.

Устните на Худ се свиха. Той познаваше генерала достатъчно добре, за да разбере какво означава този евфемизъм.

— Къде е отишъл?

— Мери Роуз каза, че двамата с полковник Седен излезли преди десетина минути. Качили се на мотоциклета на турчина.

— О-хо! — възкликна Боб.

— А компютърния клетъчен телефон? — попита Пол. — Не можете ли да се свържете по него?

— Няколко минути, след като потеглил, генералът се обадил на Мери Роуз да провери връзката. Сателитната връзка работела чудесно, но той й казал да не го търси, освен ако няма нещо спешно. В случай че някой подслушва.

— На такива открити пространства връзките често се преплитат — отбеляза Хърбърт. — Сигурността е равна на нула.

Худ кимна. Отидеше ли на военни операции, персоналът на Оперативния център обикновено носеше сигурни ТАК-САТ. Те имаха собствени параболични чинии, които им позволяваха да се свързват със сателита и после да препредават директно в Оперативния център. Но тези устройства бяха тежки и големи. Макар че в РОЦ имаше един ТАК-САТ, Роджърс явно бе предпочел да пътува с малко багаж.

Пол се ядоса на Майк и силно се обезпокои за него, защото бе излязъл, без да го охранява някой от командосите. Но не можеше да извади никого от РОЦ, без да направи компромис с процедурата по безопасността, пък и не искаше да отзовава Роджърс. Генералът знаеше какво прави и не бе нарушил правилата. Освен това не беше работа да критикува заместника си от разстояние четиринайсет хиляди и петстотин километра.

— Благодаря, Стив — каза той. — Поддържай връзка с РОЦ и веднага ме уведоми, ако са чули нещо.

— Добре, шефе.

Пол изключи връзката с Бенет и погледна Хърбърт.

— И така. По всичко личи, че Майк е отишъл да разузнава на място.

Боб разсеяно натискаше копчетата на телефона на облегалката за ръце на инвалидната си количка.

— Да. Това е в стила на Майк, нали?

— Защо не е взел РОЦ? — попита Маккаски. — Тогава поне щеше да свърши по-задълбочена работа.

— Защото е знаел, че положението ще бъде опасно — отговори Худ. — Познавам го добре. Няма да подложи на риск апаратурата или екипа. И това е в неговия стил.

Пол и Хърбърт се спогледаха. Шефът на разузнаването затвори очи и кимна.

— Ще го намеря — заяви и бързо набра номера на Националната разузнавателна служба от телефона на инвалидната си количка. — Ще проверя дали Винс може да зареже всичко и да ни покаже хубава и ясна сателитна снимка на Роджърс Арабски.

— Благодаря — рече Худ и погледна Маккаски.

— Както обикновено, нали? — попита Даръл.

Той кимна. Бившият агент на ФБР знаеше процедурата. Ако някоя от групите поискаше кредит, Маккаски трябваше да попита дали другите местни и чуждестранни агенции имат средства. Ако нямаха, кого прикриваха и защо? Ако случаят беше такъв, щеше да види на компютъра какъв е техният начин на действие и да реши какъв да бъде следващият им ход и колко да чакат. Сетне Даръл и съветниците му трябваше да изяснят дали дипломацията ще предхожда друга намеса, дали извършителите ще бъдат атакувани с военна сила и какви още цели ще поразят.

— Включи и Лиз — добави Худ.

Маккаски кимна и излезе. Психологическите портрети на терористите от Близкия Изток бяха особено важни. Ако бяха мотивирани единствено от политика, като повечето кюрди те бяха по-малко склонни да извършват самоубийствени мисии. В такъв случай беше възможно да ги атакуват по въздух и по земя. Ако бяха мотивирани от религия и политика като мнозинството кюрди, терористите се чувстваха не само щастливи, но и удостоени с честта да пожертват живота си. Тогава убийците можеха да нападат навсякъде. Да носят седем-осем пръчки динамит в специално изработен колан, пристегнат с тиранти или раница, пълна с двайсет и пет — трийсет килограма пластичен експлозив, свързан с две жици за батерии, прикрепени към детониращото устройство, което обикновено държаха в джоба на панталона си и можеше да бъде задействано по всяко време, където и да се намират. От такъв вид атаки беше невъзможно да се защитиш и с такива терористи — невъзможно да се справиш. Най-отчайващото беше, че един-единствен терорист беше по-опасен от цяла група. Самотният боец беше гъвкав и притежаваше предимството на изненадата.

Хърбърт затвори телефона си.

— Винс ще се заеме със случая. За десетина минути ще използва 30-45-3 на Министерството на отбраната. Старичък е и няма инфрачервени лъчи, но ще получим хубави ясни снимки.

30-45-3 беше третият сателит, който наблюдаваше географските дължини от трийсет до трийсет и пет градуса на изток от основния меридиан. Това беше районът, който включваше Турция.

— Винс е много добър — отбеляза Пол.

— Най-добрият — отговори Боб и се изкикоти, докато караше инвалидната количка към вратата. — Стивън поне е запазил чувството си за хумор, въпреки разследването. В ковчега му имало толкова много пирони, че щял да кръсти поделението „Айрън Мейдън“2.

— Няма да позволим на Конгреса да затвори капака — обеща Худ.

— Това е хубаво от твоя страна, Пол, но ще бъде ужасно трудно да се осъществи.

— Обичам трудностите, Боб — едва-едва се усмихна той. — Затова съм тук.

Хърбърт отвори вратата, после се обърна:

— Предавам се.

Намигна и излезе.