Бойни действия

19.

Понеделник, 14:01

Вашингтон, окръг Колумбия

От тонколоните на компютъра на Пол Худ се разнесе звън. Той погледна монитора и в долната част на екрана видя кода на Боб Хърбърт, после натисна Ctrl/Enter.

— Кажи, Боб.

— Шефе, знам, че бързаш — рече той, — но има нещо, което трябва да видиш.

— Неприятно ли е? Добре ли е Майк?

— Може да е пряко свързано с него. Съжалявам. Да, работата изглежда много неприятна.

— Пусни го.

— Веднага.

Худ се облегна назад и зачака. Беше се заловил да прехвърля поверителна информация на дискети, които щеше да вземе със себе си. Дискетите бяха специално изработени за употреба по време на правителствени полети. Ако се запалеха, обвивките се нагряваха до крайност, но не изгаряха. В случай на катастрофа дискът и информацията, съдържаща се в него, се превръщаха в сгурия.

Белият дом изпращаше хеликоптер до базата „Андрюс“, откъдето в три часа следобед той и помощникът му Уорнър Бикинг щяха да се качат на правителствения самолет за Лондон. Пол трябваше да се срещне с доктор Насър на летище „Хийтроу“ и след час да хване полета на „Бритиш Еъруейз“ до Сирия. Компютърът записваше файловете на дискетите. Дискът спря да бръмчи, но той продължи да гледа екрана.

— Чакай малко — каза Хърбърт. — Искам компютърът да задвижи картината.

— Чакам — отговори му нетърпеливо. Опита се да си представи какво би могло да бъде по-лошо от похищението на Майк.

Генерал Роджърс — заложник, горчиво си помисли той. Още един проблем и щеше да постигне хеттрик. Ала Худ не се стремеше към рекорди.

Преди по-малко от две минути се бе обадил на съпругата си, за да й каже, че няма да може да присъства на соловото изпълнение на дъщеря си в училище, нито в четвъртък на шампионатния футболен мач на сина си Александър. Шарън бе реагирала така, както правеше винаги, когато работата му беше преди семейството. Веднага стана студена и сдържана. Пол знаеше, че ще се държи така, докато се върнеше. Реакцията й отчасти се дължеше на безпокойството за безопасността му. Американското правителство и чуждестранните делови лидери, особено в Близкия Изток не бяха обичани. И след преживяването на съпруга й с терористичната група „Нови якобинци“ във Франция, Шарън много се притесняваше за него. От друга страна, реакцията й се дължеше на често споделяната тревога, че времето минава, а двамата не са заедно достатъчно дълго. Не създават спомените, които правят един брак приятен… и траен. По ирония на съдбата голямата заетост беше една от причините, поради които Худ се отказа от политиката, а сетне и от банкерството. Предполагаше, че като шеф на Оперативния център ще ръководи един малък екип за управление на вътрешните кризи. Но след като в Северна Корея едва не претърпя провал, Оперативният център изведнъж стана играч от международен мащаб и достоен съперник на бюрократичното ЦРУ. В резултат на това задълженията му се увеличиха.

Фактът, че работеше много, със сигурност не го правеше лош човек. Това осигуряваше охолен живот за семейството му и запознаваше двете им деца с интересни хора и събития. Но Худ знаеше, че тежката му работа разпалва ревността на Шарън, която нямаше достатъчно време да се занимава с домакинството и с децата. Макар че му беше неудобно, той не можеше да направи нищо.

„Освен да се върна вкъщи навреме“ — помисли си. Идеята беше добра, но едва ли щеше да се осъществи.

— Ето го — рече Хърбърт. — Наблюдавай лявата част на екрана.

Худ се наведе напред и видя силно трепкащото изображение на нещо, което в мрака приличаше на РОЦ. От идентификационните номера в долния ляв ъгъл на екрана разбра, че това са последователно заснети снимки, пускани с голяма скорост — все едно разлистваше книга. Между всяка картина имаше около една минута пауза.

— Да гледам ли нещо конкретно? — попита той. — Това Фил ли е?

— Да — отговори Боб. — Издърпва някакво мъртво животно от пътя. Прилича на овца или на куче. Но не това ще искаш да видиш. Наблюдавай задната част на РОЦ.

Тъмната задна част на микробуса сякаш се раздвижи, макар че това можеше да се дължи на атмосферните смущения между сателита и мишената. Изведнъж нещо присветна. След няколко секунди светлинка проблесна на друго място.

— Какво беше това? — попита Худ.

— Пуснах го през компютърния увеличител. Отначало помислихме, че е светулка или смущение в образа. Но после се оказа отражение. Продължавай да гледаш.

Пол се вторачи в екрана. Фил Катцен се върна в РОЦ. Микробусът потегли, после спря. След няколко секунди вратата се отвори, вътрешността се освети и някой слезе.

— О, не — рече Пол. — Господи, не!

Хърбърт се вцепени.

— Както виждаш — продължи той, — онзи тип е въоръжен. Кобурът е за пистолет трийсет и осми калибър. А на рамото носи чешки парабел. Даръл каза, че през 1994 сирийските кюрди купували цели кашони от Словакия.

Боб отново пусна картината. За миг Худ не видя нищо, защото камерата снимаше точно отгоре. Но докато чакаше, се почувства виновен и всяка друга грижа изчезна пред онова, което наблюдаваше.

— След около три минути от реалното време — продължи Хърбърт — фаровете на РОЦ ще присветнат три пъти. Очевидно човекът, който го контролира, сигнализира на някого.

— Но как е станало това? Майк не може да им е казал за РОЦ.

— Не мисля, че похитителите са знаели предварително какво представлява РОЦ. Вероятно само са чакали превозът на Майк да пристигне и са останали приятно изненадани.

— Как е било направено?

— Според мен терористите са изпратили разузнавач на пътя. Като предпазна мярка сигурно са обгазили РОЦ, докато е минавал покрай тях. Начинът, по който микробусът намали скоростта, показва, че екипът е бил неутрализиран бързо, но не веднага. Шофьорът е имал достатъчно време да натисне спирачките. Добрата новина е, че нападателят не е застрелял нашите хора, когато е влязъл вътре.

— Откъде знаеш това?

— Щяхме да видим още проблясъци.

— Да, разбира се — отговори Пол. „Това беше глупав въпрос. По дяволите, внимавай какво става!“ — Освен ако вече не са били умъртвени от газта.

— Малко вероятно. Няма да им свършат работа, ако са мъртви. Живи ли са, ще им послужат за заложници. Нашите вероятно ще могат да помогнат на кюрдите да се измъкнат от страната. Или да им кажат как действа РОЦ — мрачно добави Боб.

Пол знаеше, че Майк Роджърс и двамата командоси по-скоро биха умрели, отколкото да съдействат на похитителите да работят с РОЦ. Но не беше сигурен дали Катцен, Кофи или Мери Роуз щяха да пожертват живота си, за да го защитят. Нито вярваше, че генералът ще им позволи да го сторят.

— Нямаме много варианти за действие, нали? — попита Худ.

— Не.

Според установената процедура, написана от Роджърс, Кофи, Хърбърт и техните съветници, ако РОЦ попаднеше в плен, незабавната реакция беше някой да натисне копчетата „Fry“5. Едновременното натискане на Control, Alt, Del и F щеше да предизвика прилив на енергия от батериите в двигателя на РОЦ. Електрическият ток, произведен от командата, щеше да бъде достатъчен, за да изгори главното захранване на компютрите и батериите. „Изпърженият“ РОЦ щеше да се превърне в задвижван с бензин микробус. Ако поради някаква причина процедурата не успееше, екипът или самият РОЦ трябваше да се самоунищожи с всички подръчни средства. Ако противникът получеше достъп до комуникационните връзки и кодове, националната сигурност и животът на десетки агенти, действащи под прикритие, щяха да бъдат изложени на риск.

Но макар сам да бе проектирал всичко това, Роджърс бе признал, че няма начин да се разбере как би постъпил той или другите, ако някой превземеше РОЦ. Като опитен специалист по преговорите за освобождаване на заложници Хърбърт бе казал, че вероятно си заслужава да се запазят операциите, ако някои от тях могат да бъдат разменени срещу пленниците.

Но всичко това бяха само предположения. И през ум не им беше минавало, че такова нещо може да се случи.

Фаровете на микробуса присветнаха три пъти, после екранът угасна.

— Сега вече само можем да гадаем какво става там — каза Хърбърт. — В РОЦ и около него цари пълен мрак. Винс оцени положението като Приоритет А-1 и сега се опитва да получи картина с помощта на инфрачервени лъчи. Но пренастройването и на най-близкия сателит и обръщането му ще отнеме най-малко деветдесет минути.

Пол не откъсваше поглед от тъмния екран. Това беше един от най-лошите му кошмари. Всичките им планове и технологии бяха изложени на риск от онези, които Роджърс наричаше „улични побойници“. Хора, които се биеха без правила и не се страхуваха да умрат или да убият. Както Худ бе научил от стачките и бунтовете, които избухнаха в Лос Анджелис по време на мандата му като кмет, отчаянието правеше противника много опасен.

Но си напомни, че несполуките правят силните водачи още по-силни. Трябваше да преглътне чувството за вина и разочарованието и да сподави внезапно възникналото желание да излее гнева си върху нещо или някого. Налагаше се да поеме командването на екипа си.

— Боб — попита той, — във военновъздушната база „Инджирлик“ има ударна група, нали?

— Малка, но можем да я използваме само в границите на Турция. — Защо?

— Защото в екипа са включени турци. Ако Съединените щати и турските войски влязат заедно в една арабска страна, това ще се смята за акция на НАТО. Ще предизвика недоволство сред европейските ни съюзници и ще настрои приятелските арабски държави срещу нас.

— Страхотно — отбеляза Худ, сетне изчисти екрана, въведе един официален документ и започна да пише. — В такъв случай заповядвам на командосите да влязат в района.

— Без разрешение от Конгреса?

— Да. Освен ако Марта не успее да го получи през следващите деветдесет минути. Не мога да чакам.

— Добре. Аз ще заповядам на С-141В да се подготви за операция в пустинята.

— Можем да изпратим елитната част „Страйкър“ в Инджирлик, ако РОЦ остане в Турция, или в Северна, или в Източна Сирия. Ако влезе в Южна или Западна Сирия, или в Ливан, ще трябва да се погрижим да вкараме командосите в Израел.

— Израелците ще посрещнат радушно всеки, който иска да се разправи с терористите. И знам точно къде да изпратим там нашия екип.

Худ взе електронната писалка и подписа екрана. Подписът му се появи под Заповед №9 за използването на елитната част „Страйкър“. Сетне подаде команда на твърдия диск да запамети документа и се обади по електронната поща на Марта Макол и на полковник Брет Огъст, новия командир на групата „Страйкър“. Остави светлинната писалка и бавно потропа по ръба на бюрото.

— Добре ли си? — попита Хърбърт.

— Разбира се. Вероятно съм много по-добре от Майк и от горките нещастници в РОЦ.

— Майк ще се справи с положението. Слушай, шефе, ще се почувстваш ли по-добре, ако се качиш на самолета за Близкия Изток с елитната част „Страйкър“? Те всъщност ще бъдат там преди теб.

— Няма да стане. Трябва да разговарям с Насър за сирийската стратегия. Освен това ти, Майк и всички командоси от „Страйкър“ сте носили униформи, а аз не съм. Няма да се чувствам удобно, ако заема почетното място, което не съм заслужил.

— Имай ми доверие. Пътуването със С-141В не е еднодневно развлечение в Дисниленд. Пък и ти не бягаш от униформата. По време на обсъждането ти остана единственият подходящ за мисията.

— Виж какво, няма да ми е удобно и това е всичко. Моля те, дай указания на полковник Огъст и изработете детайлите. Изпрати по факса готовия план на мисията до нашето посолство в Лондон и им кажи да ми го донесат на летище „Хийтроу“. Разписанието на полетите ми е при Бенет.

— Добре, Пол, но аз продължавам да мисля, че реагира прибързано относно С-141В.

— Не мога да го превъзмогна. Научиш ли нещо, веднага ми се обади. Искам също да ни намериш някаква помощ на място. Има ли смисъл да вкарваме кюрдски ресурси?

— Според мен е безсмислено. Ако кюрдските ни ресурси бяха толкова надеждни, щяхме да знаем за взривяването на „Ататюрк“ и кои са терористите.

— Добре. Когото и да имаш там, използвай черния бюджет, за да му платиш. При това щедро.

— Възнамерявах да го направя. В момента разговаряме с няколко информатори да се опитат да разберат накъде са се отправили атентаторите. Имам предвид и един човек, който да отиде там с групата „Страйкър“.

— Отлично. От колата ще се обадя на Марта и ще й разясня ситуацията. Тя ще трябва да отиде при сенатора Фокс и в Комисията по контрол над разузнаването към Конгреса.

— Знаеш, че няма да е доволна от това — предупреди го Боб. — Подготвяме се да осъществим операция под прикритие без предварителното одобрение на Конгреса и даваме пари на кюрдските врагове на нейните приятели в Дамаск и в Анкара.

— Приятели, които няма да си помръднат пръста, за да ни помогнат. Марта ще трябва да се примири с това.

— И с факта, че сме го планирали без нея.

— Ще й обясня всичко по телефона от колата. Тя е нашият отговорник по политическите въпроси, за бога, а не лобист на Турция или Сирия. Забравих ли нещо?

— Само едно. Надявам се да не помислиш, че съм неадекватен, но трябва да опиташ да се успокоиш.

— Благодаря, Боб. Шестима от хората ми и ключът към разконспирирането на усилията на американските разузнавачи са в ръцете на терористи. Мисля, че съм доста спокоен, като се има предвид всичко това.

— Да, но недостатъчно. Ти не си единственият, който седи на горещия стол. Снощи вечерях с Дон Уорби от Генералната счетоводна служба. Миналата година над шейсет и пет процента от оценените на четвърт милион атаки на компютърните фанатици върху файловете на Министерството на отбраната са били успешни. Знаеш ли колко много поверителна информация е изтекла? РОЦ е само фасадата на една голяма битка.

— Да — отговори Худ, — но го изпуснах от погледа си. Не ми казвай, че цифрите са сигурни. В случая не е така.

— Добре. Но аз имам опит със заложници, Пол. Изпитваш емоционален натиск, което е ужасно и после губиш ориентация. Принуден си да работиш извън нашата структурирана среда. Няма списъци за справка, нито установени процедури. През следващите няколко дни, седмици, месеци или кой знае кога и ти ще станеш заложник като Майк — на кризата и на всяка прищявка на терористите.

— Разбирам. Но това не означава, че ще ми хареса.

— Е, няма, но ще трябва да приемеш процеса, както и участието си в него. Същото е и с Майк. Той знае какво трябва да направи. Ако може да измъкне хората си, ще го стори. В противен случай ще ги кара да играят игри на думи, ще измисля хумористични стихчета и ще ги принуждава да говорят за семействата си. Ще им помогне да издържат. Ужасното бреме на отговорността ще падне върху неговите плещи. Ти трябва да се справиш с останалото. Отиваш с правилните идеи. Необходимо е да запазиш самообладание — своето и на другите. А това може да се окаже доста трудно. Възможно е да получим сведения, че с нашите хора се отнасят зле. Държат ги без храна и вода и ги изтезават. В групата има две жени. Може да ги изнасилят. Ако не си изобретателен и гъвкав, ще се пречупиш. Започнеш ли да изпитваш желание за мъст, да се ядосваш или да се упрекваш, ще допуснеш грешки.

Худ извади дискетите от компютъра си. Боб имаше право. Но той вече беше готов да се ядоса на Марта, на себе си и дори на Майк. Обаче кой, освен терористите, щеше да спечели от това?

— Продължавай — каза. — Какво трябва да направя? Ти как се справяше в подобни ситуации?

— По дяволите, Пол. Никога не съм бил командир на екип. Действах сам. Единствената ми задача беше да давам съвети. Това беше относително лесно. Не бях привързан към хората, с които работех. Не и по начина, по който сме привързани към Майк. Само знам, че ръководителите на операции като тази трябва да се освободят както от състраданието, така и от гнева. Да предположим, че някой от терористите има сестра или дете и ти се добереш до тях. Готов ли си да играеш същата игра, която те играят с нас?

— Откровено казано, не знам — призна Худ. — Не искам да падам до тяхното ниво.

— Именно на това разчитат хората като тях. Спомняш ли си операция „Орлов нокът“ през 1980, когато спасителните сили „Делта“ се опитаха да измъкнат нашите заложници от Техеран?

— Да. Параметрите на мисията принудиха нашите момчета да кацнат, за да презаредят гориво в сравнително оживен район. Броени минути, след като се приземиха, те плениха един автобус с четирийсет и четири ирански граждани. Преди операцията да се провали, планът беше да държат заловените иранци един ден, докато дойдат командосите, после да ги освободят от въздушната база „Манзарая“, която възнамерявахме да превземем. Извинявай, ако говоря малко като Бъркоу, но мисля, че тогава трябваше да задържим иранците и да се отнесем с тях по същия начин, по който се държаха с нашите хора.

— Щеше да ги направиш мъченици.

— Ами. Само сломени затворници. Никакво отразяване от страна на пресата, нито изгаряне на иранския национален флаг. Само око за око и зъб за зъб. И когато сред терористите се разпространеше слухът, че сме готови да играем тяхната игра, те щяха да се замислят, преди да се захващат с нас. Смяташ ли, че Израел играе по правилата? Нищо подобно. Видял съм много неща и невинаги приятни. Допуснеш ли състраданието да повлияе на преценката ти, може да изложиш на риск живота на своите хора.

Худ въздъхна дълбоко.

— Не допускаме ли състраданието да повлияе на преценката ни, тогава не сме хора.

— Разбирам. Това е една от причините, поради които не исках по-висок пост в този град. За всеки квадратен сантиметър плащаш както с кръв, така и с душата си.

Пол пусна дискетите в джоба на сакото си и каза:

— Както и да е, съвсем не беше неадекватен, Боб. Благодаря.

— Няма защо. О, има и още нещо.

— Какво?

— С каквото и да се сблъскаш, няма да си сам. Не забравяй това, шефе.

— Няма — усмихна се той. — Слава богу, имам екип, който няма да ми позволи да го направя.