Бойни действия

51.

Вторник, 15:38

Дамаск, Сирия

Когато притиснаха револвера под брадичката му, Пол Худ не видя живота си да минава като на лента пред очите му. Докато другите двама мъже го обезоръжаваха, той беше обзет от почти сънливо лекомислие. Може би така разумът му се опитваше да се справи с шока? Но съзнанието му остана достатъчно ясно, за да се запита какво, по дяволите, си е мислил, като е решил да се изправи срещу терористите. Худ бе чиновник, а не военен. И мислите му бяха толкова заети с командира на групата — къде отива и какво се готви да направи — че изобщо забрави за мъжа, който пълзеше край стената. Както обикновено Майк Роджърс беше прав за тези неща. Войната, често казваше той, не прощава никому.

Терористите отстъпиха назад с пистолетите му. Единият се обърна. Американецът видя, че командирът повежда хората си напред. В поведението на противника му нямаше самодоволство или триумф. Когато спря до вратата и погледна нататък по коридора, мъжът кимна. Терористът, който го пазеше, се обърна и каза нещо на войника пред Худ. Войникът изсумтя и погледна към него. За разлика от командира си се усмихна.

Худ затвори очи и мислено се сбогува със семейството си. В устата му се бе събрала слюнка. Искаше му се да може да преглътне, но притиснатата цев на пистолета му пречеше. Не че имаше значение. След миг никога вече нямаше да преглъща, да се усмихва, да затваря уморено очи или да сънува…

В коридора отекна изстрел и той се сепна. Чу висок стон и отвори очи. Мъжът, който допреди малко стоеше пред него, сега лежеше на пода, хванал лявото си бедро. Докато американецът гледаше удивен, паднаха и другите двама. В краката и кръста им зееха грозни дупки от куршуми. И двамата бяха мъртви.

Погледна към коридора и видя, че групата от дрипави сирийци се приближава. Бяха въоръжени до зъби, с пъстри роби и напрегнати лица. Докато Худ стоеше изненадан, че е останал жив и не знаеше какво да прави, кюрдският командир замръзна на място. Хората му спряха зад него. Бяха само на няколко крачки от вратата на приемната зала. Командирът погледна към тримата си войници на пода, после се обърна и започна да вика нещо на сирийците.

Забравен за миг, Худ се шмугна обратно в стаята на охраната. И веднага съжали, че не се е сетил да вземе някой от пистолетите на убитите терористи. Но вече беше прекалено късно и поне бе жив. Както се казваше на борсата, мечките и биковете могат да успеят. Но не и свинете.

Побърза да вдигне телефона.

— Там ли си, Уорнър?

— Разбира се! — отвърна той. — Какво става?

— Не съм сигурен — каза Худ. — Сирийците току-що застреляха неколцина войници.

— Страхотно…

— Възможно е — прекъсна го Худ. — Продължавам да смятам, че те не са тук, за да ни помогнат. Можеш ли да чуеш какво казва командирът им?

— Почакай да се приближа — рече Бикинг. Върна се минута по-късно. — Пол? Казва се Махмуд ал-Рашид и иска да знае какво правят сирийците. Очевидно вече им е казал, че е кюрдски лидер, а не войник от сирийската армия.

— Какво му отговориха сирийците?

— Нищо.

Пол погледна към монитора.

— Уорнър, имам предчувствие, че тези сирийци не са помислили кюрдите за войници. Според мен отлично знаят какви са.

Махмуд отново извика.

— Какво казва сега? — попита Худ.

— Заповядва им да се представят. Освен това иска да се погрижат за мъжете, които са застреляли.

Докато наблюдаваше екрана, сърцето му затуптя по-бързо.

— Махмуд вдига пистолета си — каза той. — Уорнър, залагам живота си, че те не са на негова страна.

— Може да са от президентските сили за сигурност — предположи Бикинг. — Отдавна трябваше да са тук.

— Не зная. Виж, Уорнър, свържи се пак с Оперативния център и им обясни какво става. Питай ги дали знаят нещо за организиран контраудар.

— Нямаше ли да ми кажат, ако беше така?

— Не и по открита линия. Но сега секретността не е от значение.

Махмуд замълча. Последва съвсем кратка тишина. После сирийците внезапно отстъпиха няколко крачки назад и като един откриха огън по главната част от кюрдската група.

— Мамка му! — изкрещя по телефона Бикинг. — Пол, нищо не чувам. Много е шумно!

Неколцина от войниците на Махмуд бяха повалени на земята, преди да успеят да реагират. Самият командир не можеше да стреля, защото му пречеха собствените му хора. Вместо това даде знак на оцелелите да се оттеглят. Докато тичаха, той прикриваше отстъплението им и отблъскваше сирийците със стрелба от пояс. Неколцина от тях бяха отхвърлени по гръб, но сигурно носеха бронирани жилетки, защото отново се изправиха. Кюрдът обаче нямаше жилетка. Очевидно беше пронизан от няколко куршума, преди да се обърне и да залитне към приемната зала. Веднага щом се обърна, стрелбата замлъкна. Сирийците отново се втурнаха напред.

Когато настана тишина, Пол се върна на телефона.

— Уорнър, забрави за Оперативния център. Скрий се. Кюрдите ще се появят след секунда!

Отговор не последва.

— Направи го веднага, Уорнър! — заповяда Худ. — Уорнър, чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна той. — Но може би мога да направя нещо…

— Не можеш — прекъсна го, — освен да си скриеш тъпия задник!

Продължаваше да наблюдава монитора, когато в приемната зала влязоха петима кюрди, последвани от ранения си командир. Американецът не каза нищо повече. Ако Бикинг бе успял да се скрие някъде, гласът на Худ по телефона щеше да го издаде. Той остави слушалката до себе си и продължи да гледа екрана.

Докато чакаше, чу нови изстрели точно пред неговата врата и видя, че някой се приближава по коридора. Обърна се точно в момента, в който готвещият се преди малко да го убие терорист пропълзя в стаята, легнал по гръб и гърчещ се като червей. Той се извъртя по хълбок, лицето му се сгърчи от болка и после се сви на топка. В гърдите му зееха три кървави дупки. Известно време мъжът тежко дишаше. Накрая спря. Лицето му не се отпусна дори след смъртта.

На Худ му се пригади.

Секунда по-късно един от сирийците прескочи трупа. Мъжът беше едър, около метър деветдесет и пет и с голяма черна брада. На главата си носеше бяла кафая. Парабелът в ръката му леко димеше и на гърдите на якето му в цвят каки се виждаха две дупки от куршум. Застанал на вратата, той изпълваше касата.

— Ти ли си Худ? — попита сириецът. Мощният му глас сякаш излизаше от пещера.

— Да.

Мъжът ритна настрани пистолета, принадлежал на убития кюрд. Оръжието се завъртя в локва кръв.

— Вземи това — каза и забради лицето си с кърпата. — Използвай го, ако се наложи.

Худ взе пистолета.

— Кой си ти?

— „Миста'аравим“ — отвърна мъжът. — Ти остани тук.

— Искам да дойда с теб.

Човекът поклати огромната си глава.

— Казаха ми, че господин Хърбърт лично ще ме изрита по задника, ако с теб се случи нещо. — Извади от дълбокия джоб на панталоните си нов пълнител и презареди парабела си.

— Ами другите? — попита американецът.

— Потърси тук видеозаписи. Ако намериш, вземи ги.

— Добре. Но посланикът, колегите ми…

— Аз ще се погрижа за тях — прекъсна го мъжът — и ще се върна за теб. — С тези думи се обърна и се отдалечи по коридора.

От другите части на двореца внезапно се разнесоха залпове. Като се изключеха тежките стъпки на сириеца, в тяхното крило беше обезкуражително тихо.

Худ застана пред монитора и видя, че едрият мъж се връща при другите, „Миста'аравим“ бяха израелски командоси под дълбоко прикрие като араби. Хърбърт имаше много тесни контакти с израелската армия и навярно бе помолил за помощ. Ето защо агентът искаше той да потърси видеокасети — не трябваше да оставя запис на лицето му.

Петимата мъже стояха покрай стената от двете страни на вратата на приемната зала. Бяха разделени на две групи и залепяха нещо на мраморните стени. Худ предположи, че е С-4. Щяха да използват пластичния експлозив, за да отвлекат вниманието на кюрдите и в същото време да направят отвор, през който да могат да стрелят.

Той започна да търси записите. В един от шкафовете под пулта откри два видеокасетофона и извади касетите. После изруга.

Това не бяха единствените записи на „Миста'аравим“. Бяха ги видели и кюрдите. Ето защо трябваше да умрат. И за да са абсолютно сигурни в това, командосите навярно щяха да направят залата на решето, преди да влязат вътре. Израелците действаха така. Понякога доброто трябваше да се жертва наред със злото в полза на останалото.

Но Худ не действаше така. Взе слушалката.

— Уорнър — прошепна американецът, — ако можеш да ме чуеш, остани на мястото си. Струва ми се, че скоро ще стане адски…

Миг по-късно адът наистина настана. Алабастровите стени от двете страни на вратата избухнаха на височината на кръста и до отворите застанаха маскирани израелци. Когато кюрдите откриха огън срещу тях, по-бързите, по-мощни израелски автомати им отвърнаха като един със смъртоносен глас.